„Дневник на писателя”, 1873-1881 г.

Любомир Духлински

Докато редактира „Гражданин”*, Достоевски създава в него специален отдел, който нарича „Дневник на писателя”. Още в първия брой на „Гражданин” Достоевски съобщава: „Моето положение е изключително несигурно. Но ще си говоря със себе си и за собствено удоволствие под формата на този дневник, пък каквото стане. Какво ще говорим? Всичко, което ще ме учуди или ще ме накара да се замисля.”

Комбинацията от мемоари, литературна критика, политика, отправки към литературни и исторически анекдоти и в същото време към най-належащите проблеми на обществения живот, включително ежедневните наказателни процеси, дори публикуването на неговите литературни текстове с най-задълбочен анализ в месечния „Дневник” създава невероятна сплав. Но в същото време „Дневникът на писателя” на точно защото стана толкова търсен от обществото, позволява да се говори за определена, много остра позиция, която той изрази и която изиграва съществена роля в развитието на много сюжети на последвалата руска история и придаде много активни значения на руското обществено мнение.

Няма проблем, който писателят да не засяга в своя „Дневник”: това са съдебните процеси и войната с Турция, и темата за съюза с Бисмарк, еврейският въпрос, темата за Константинопол, реформата на Петър, западнячеството и славянофилство, руския радикализъм и накрая, централната тема е темата за моралната криза и духовното търсене на руския народ.

Много от изводите на автора в „Дневникът на писателя” са не само все още изключително актуални, но и жизнено необходими за добросъвестна, дълбока и наистина реалистична проверка на моралното съдържание на определени задачи и годността на избраните средства за тяхното изпълнение. И няма съмнение, че те ще останат актуални за дълго време, въпреки че реалността се променя силно и ще се промени неузнаваемо в бъдеще.

Възможно е тайната на непреходното значение на необичайната за днешното време журналистика да се крие не толкова в нейната точност и острота, колкото в „мъдрото проникване в самата сърцевина на разглежданите проблеми, както и в единството, което се разкрива в изключително разнообразното съдържание.” Ето защо, очертавайки тематичния кръг на публицистиката на Достоевски с нейната болка и тревога, изключително важно е да се откроят в нея водещите идеи, които разкриват вътрешната логика на понякога невидимата връзка на различни факти, събития, явления, разкриващи общите корени на определени „наболели” житейски въпроси и предлагане на начини за разрешаването им.

Времето на появата на „Дневника” може да се разглежда като преходен период в самата преходна епоха. Процесът, който започна през 60-те години, още не е завършен. „Бъдещето е мъгливо, несигурно, но отворено. Всеки е свободен да влага свое значение в „близкото бъдеще” - пише Достоевски. В навечерието и по време на Руско-турската война от 1877-1878 г., обективно насочена срещу една от най-жестоките форми на азиатския деспотизъм, беше трудно да се предвиди как ще се развият последващите събития. Неслучайно глобалната етико-историческа концепция на „Дневникът на писателя” е тясно свързана именно с актуалните политически събития, които Достоевски интерпретира като повратна точка в руската история и обещаващо начало на окончателния световен изход.

През 1875-1876 г. Босна и Херцеговина, а след това България и Сърбия въстават срещу турското иго. Държавните власти, подложени на натиск от страна на европейската дипломация, първоначално не посмяват открито да застанат на страната на бунтовниците. В обществото се разраства доброволческо движение, в което участват представители на всички класи. Голяма роля в това движение играе Славянският благотворителен комитет, организиран в помощ на братските народи. В него членува и Достоевски, който неуморно призовава от страниците на „Дневника” „за активна подкрепа на националноосвободителната борба на славяните” и последователно отразява нейното развитие.

Втората половина на 19 век в Русия се характеризира с бързото развитие на капитализма. Селската реформа от 1861 г., въпреки нейния полукрепостен характер, създаде определена възможност за развитие на производителните сили на обществото. В началото на 70-те години, след премахването на крепостничеството, се създават нови исторически условия, когато пред руското обществено съзнание възникват нови и трудни въпроси в сравнение с епохата на 40-те и 60-те години, популизмът се оформя и се превръща в доминираща тенденция, „господстващо направление” в руската обществена мисъл. Влиянието на популистката идеология върху всички аспекти на обществения живот, включително пресата, е значително.

Остават пет години до експлозията край Екатерининския канала в Санкт Перетбург**. Има още две години преди изстрела на Вера Засулич*** и вълната от терор на „Народна воля”. 1876-1877 г. съвпадна с периода на мощно и разнородно движение в помощ на славяните, когато хора с противоположни политически убеждения се бият рамо до рамо в редиците на руските доброволци в Сърбия, по-късно и в България. Всички тези събития създават в Русия качествено нови условия за бързо прогресивно развитие на руската национална култура. Социалното движение, което по това време достига невиждани размери, стимулира развитието на демократичните тенденции в образованието, литературата и изкуството. Националната икономика на страната спешно се нужда от широк приток на квалифицирани специалисти, развитие на научни изследвания и техническо развитие. Всички тези нови явления предизвикват дълбоката загриженост на правителството, което строго контролира всички сфери на културния живот и се опитва да забави разпространението на демократичните идеи, които наистина застрашават силата на автокрацията. През тези години борбата между прогресивните и консервативните тенденции проникна в целия процес на формиране и развитие на руската култура.

Набиращата сила буржоазна цивилизация породи процеси в Русия през 70-те години, които не насърчават дълбока духовна култура, която да трансформира цялата структура на духовния свят на човека. В епохата на Достоевски възникват „много интерпретации на духовността, много различни „морали”, които скрито или явно, съзнателно или несъзнателно се приспособяват към порочните принципи на човешката природа, а не ги изкореняват.

В труден период, изпълнен с исторически събития, Достоевски се завръща към журналистическата дейност. Писателят, който страстно иска да говори директно с читателя, възнамерява да издаде първо единствено списание „Бележник”, а след това „нещо като вестник”. Тези планове са частично реализирани през 1876 г., когато първите глави от „Дневника на писателя” започват да се публикуват в списанието на княз В. П. Мещерски „Гражданин”, което той редактира по това време. Зададените рамки на седмичника и зависимостта от издателя до известна степен ограничават както тематичната насоченост на статиите на Достоевски, така и тяхното идейно съдържание.

Формата на „Дневника” е емпирично и интуитивно усетена от Достоевски. Той пише: „тя (формата - б.м.) е неразривно свързана с индивидуалните характеристики на писателя. Журналистиката като жанр за първи път си поставя цели, чието осъществяване е възможно само на по-високи нива на художествено съзнание: „преструвайки се” на традиционна журналистика, и оставайки такава във външната си функция, „Дневникът”, според принципите на своето художествено въздействие, гравитира към нещо по-дълбоко и многоизмерно.”

„Дневникът” пречупва непосредствените, горещи впечатления и мнения на Достоевски за най-важните явления от европейския и руския обществено-политически и културен живот, които го тревожат. Писателят обсъжда правни, социални, етично-педагогически, естетически и политически проблеми. Вниманието му привличат както железопътните инциденти, така и изпитанията, увлечението на интелигенцията по спиритизма, разпространението на самоубийствата сред младите хора. Той е загрижен за разпадането на семейните връзки, пропастта между различните класи, триумфа на „златната чанта”, епидемията от пиянство, изкривяването на руския език и много други болезнени точки.

Пред читателя е представена най-широката историческа панорама на следреформената Русия: видни сановници и все още невкоренени еснафи, фалирали помешчици и успешни адвокати, консерватори и либерали, бивши петрашевци и родени анархисти, скромни селяни и самодоволни буржоа. И най-важното: авторът на „Дневник” говори за разпадането на социалните и морални устои, за дълбоката духовна криза, поразила руското общество и за онези латентни, скрити процеси, които протичат в дълбините на руския живот.

Най-важното в „Дневника” е, че всички тези теми са засегнати не абстрактно, не „общо”, а сякаш израстват от самия поток на живота - от съдебни доклади, факти от вестникарски хроники и писма на читатели. Достоевски внимателно изучава актуалните явления в този „най-объркан, най-неудобен, най-преходен и може би най-фатален момент в цялата история на руския народ” в светлината на велики идеи, световни проблеми и целия исторически опит, който обхваща основните свойства на човешката природа. Характеризирайки собствената си журналистическа методология, той говори за необходимостта да се даде „репортаж за събитието не толкова като новина, а за това, което остава от него по-трайно за нас, по-свързано с обща, цялостна идея”. Според него не може да се „изолира един случай” и да му се отнеме „правото да бъде разглеждан във връзка с общото цяло”.

Дневникът безмилостно руши обичайния стереотип на списанието. Неговата художествена новост дразни толкова повече, колкото по-дълбоко засяга ненормалността на обществото: обществото е нездраво и колеги журналисти приписваха болестта на Достоевски”. Неведнъж се чуват язвителни забележки, че Достоевски като публицист не е равен на Достоевски художника. Вододелът между Достоевски и лагера на руската революционна демокрация съвсем не е по идеологическата периферия. Той обхваща най-важните центрове на живота: отношението към религията и атеизма, към автократичната държава и руското общество, към бъдещето на Русия и към революцията. Критиците изпускат от поглед факта, че въздействието на произведенията на изкуството върху културата, върху обществото никога не е пряко и моментално, то изисква много голяма дистанция във времето за адекватното му разбиране, но именно журналистиката е инструмент за реално въздействие върху съвременниците, именно на нея обществото реагира най-остро и енергично.

Така професионалната критика напълно изгубва от поглед това, което обикновените читатели инстинктивно чувстваха - Достоевски в своето списание почти никога не се проявява като „чист политик”.

Успехът на „Дневника” сред публиката е огромен. Интересът към такава оригинална публикация расте с всяко издание. Тиражът, който се продава чрез абонамент и на дребно, постепенно се увеличи до шест хиляди екземпляра. Гласът на автора на „Престъпление и наказание”, „Идиотът”, „Бесове”, авторитетен писател, който е на върха на своята духовна сила и талант, е слушан от представители на различни слоеве на мислещото руско общество. Неговите думи се възприемат като поучение и пророческо слово, писателят е затрупан с писма, младите хора се обръщат към него за помощ и съвет. В спомените на типографския работник М. Александров „до края на първата година от издаването на „Дневник” възникна общение между Фьодор Михайлович и неговите читатели, а през втората година тя достигна големи размери, безпрецедентни в нашата Русия: той беше бомбардиран с писма и посещения с изрази на благодарност за доставянето на красивата морална храна под формата на „Дневник на писателя”. Читателите гледат на него като на духовен наставник, други като на оракул и го молят да разреши съмненията им по някои наболели въпроси на времето.” Мнозина виждат в него мъдър човек с чувствително и отзивчиво сърце, способен да даде правилен съвет, да предпази от непоправими действия и да стопли душата.

В мемоарите си писателят Всеволод Соловьов споделя, че това, което най-много е очарова Достоевски в идеологическата задача на „Дневник”, е идеята „да се говори директно и ясно за неща, които никой дори не би повярвал”. С рядка за пресата откровеност писателят говори за „язвите” на обществото, повдигайки наболели проблеми.

Още в първия брой на Дневника Достоевски поставя сериозния и наболял за Русия проблем за взаимоотношенията между интелигенцията и народа, народ освободен и оставен сам на себе си. „Който е истински приятел на човечеството, - пише Достоевски в програмната статия „За любовта към народа”, - у когото поне веднъж е било истински сърцето за страданието на народа, той ще разбере и ще прости цялата непроницаема наносна кал, в която е потопен нашият народ и ще може да намери диаманти в тази кал.” Писателят пита: „Кое е по-добро - ние или хората? Хората зад нас ли са или ние зад хората?” Призивите на Достоевски да се преклонят пред народната истина имат реална основа: „образованите слоеве на населението на Русия отдавна са престанали да различават доброто от злото, защото окончателно са се откъснали от родната си почва. ” Достоевски припомня, че героите на Пушкин, Тургенев, Гончаров са научили от хората всичките си най-добри качества: „простота, чистота, кротост, широта на ума и нежност, за разлика от всичко счупено, фалшиво, повърхностно и робски заимствано.”

Достоевски настоява за необходимостта от взаимодействие с народа, който е способен да обогати интелигенцията по много начини, както тя, освен всичко друго, е способна да даде на хората необходимите знания, умения и образование: „Нека заедно допринесем , всеки със собствено „микроскопично” действие, така че нещата да могат да се правят по-директно и без грешка.” Западняците, според Достоевски, не виждат животворната сила на духа на руския народ, те са готови да се отвърнат от истинския народ и си измислят някакъв своеобразен идеал.

Писателят рядко поставя западняците и славянофилите на едно ниво, но в някои статии той обвинява и едните, и другите за неспособността им да разберат истинското лице на руския обикновен народ: „народът продължава да си остава „теория” за интелигенцията , този подход е много, много удобен, защото интелигенцията е уплашена от цялата тази повърхностна мръсотия, цялата поквара и дивотия, които от време на време се появяват в руския народ.”

Достоевски многократно призоваваше интелигенцията да издигне народа до неговото ниво. Писателят никога не е разделял хората на групи по класов признак и затова смята за възможно да обедини всички класи в една единно цяло - хора. Той обвинява всички „висши” и „културни” типове, че са довели народа до зверско състояние: „те плюят народа с цялата си откровеност и с вид на най-пълно културно право”.

Достоевски прославя самата душа на народа, показва неразривното му единство с Христос, единство, което остава чуждо на мнозинството образовани кръгове в Русия и на самата руска интелигенция. Неведнъж в творбите си писателят описва дръзкото поведение на хората, понякога дори най-обикновените и безобидни, когато „за известно време човек изведнъж излиза извън пропорцията си”. Той не губи вяра в човека до края на дните си, именно вярата в човека му дава силата да разбере същността на отчаяните постъпки и да не приписва всичко лошо и жестоко в човека на животинската му същност и животински инстинкти. Завръщането на всеки изгубен човек в света на доброто е истински празник в рая - да съгрешиш и да се покаеш, не просто да признаеш вината си за стореното, а да изпиташ горчивина и страдание от неспособността да обичаш и чрез страданието да разбереш Христовото учение.

Главата „Влас” е изключително богата в идейно-смислово отношение. Многобройните отзиви на литературните критици са убедително потвърждение за обществената и социална значимост на „Влас”. В отговорите Достоевски беше обвинен главно в това, че проявява наивност и самодоволство по въпросите за мястото и ролята на представителите на обикновените хора в живота на бъдеща Русия. Той пише в статията: „хората ще спасят себе си, себе си и нас, както им се е случвало много пъти досега, както свидетелства цялата ни история. Това е моята мисъл.”

„Влас” въплъщава всички основни черти на руския човек: дързост и отчаяние в действията, необходимостта от покаяние и пречистване чрез мъките на страданието. Духовният потенциал на руския човек е велик, силата, с която го е надарила природата, е неизчерпаема и ако той се отдаде на разгул, тогава той се отдава без да се обръща назад, не пести усилия, достига „линията”. Руският човек започва със същата самозабрава да изкупва своята вина, своя грях, докато спасението на собствената му душа става без външна намеса и обикновено това отнема остатъка от живота.

Достоевски вижда опасността от учението за „околната среда”, добило популярност в онези години, в загубата на отговорност от престъпника за престъплението. Високият процент оправдателни присъди навежда писателя на следните мисли: „със сурови наказания, затвор и каторга може би бихте могли да спасите половината от тях. Наказанията щяха да ги облекчат, а не да ги натоварят. Самоочистването чрез страдание е по-лесно - по-лесно, казвам ви, отколкото съдбата, която създавате за много от тях, като напълно ги оправдавате в съда. Вие само насаждате цинизъм в душата им, оставяйки ги с изкушаващ въпрос и присмех към вас.”

Безотговорност, цинизъм, безнравственост - това са проблемите, които според Достоевски са породени от разпространението на теорията за „околната среда” сред масите. „Ами ако нашите хора са особено склонни към учението за околната среда, дори в своята същност, в техните, да кажем, славянски наклонности? Ами ако именно то е най-добрият материал в Европа за другите разпространители?” - опасява се Достоевски. Снизходителността към престъпника неминуемо ще доведе до смъртта на дъщерята, която е свидетелствала срещу баща си, пише авторът на „Дневник”, т.е. докато теорията е ефективна, не само хората, извършили престъпление, са в опасност , но и самото общество, което безогледно следва една морално покваряваща душата и съвестта теория.

За Достоевски изказвания на журналисти, които вместо да я образоват, безмислено възхваляват младежта и флиртуват с нея, за да увеличат собствената си популярност, угаждайки им, изглеждат несериозни и нечестни. В резултат на това „много от младежите… наистина са обикнали грубите похвали, изискват ласкателства за себе си и са безразборно готови да обвиняват всички онези, които не им се отдават напълно и на всяка крачка…”

Витаещите във въздуха идеи на материализма действат отровно на младите хора, смята писателят. Занижават се критериите за морални изисквания към себе си, подрастващото поколение се губи, не вижда цел, ориентир в живота и този проблем е още по-сериозен, тъй като води до безпрецедентен брой самоубийства сред младите хора и дори децата : „Ние наистина виждаме много - и това изобилие отново е някакъв вид мистерия - самоубийства, странни и мистериозни, извършени не от нужда, не от негодувание, без видима причина.” Въпреки това писателят успява да определи мотивите, които ръководят младите самоубийци: „Несъмнено съм убеден, че в мнозинството, като цяло, пряко или косвено, тези самоубийци са се самоубили поради една и съща духовна болест - от липсата на висша идея за съществуване в душите им.”

„Нашето младо поколение е обречено да намери своите идеали и най-висшия смисъл на живота. Но това тяхно разделяне, това оставяне на собствените им сили е ужасно”, пише Достоевски. Темата за „младото самоубийство” се повдига от писателя неведнъж, в статиите „Нещо за младостта”, „Вместо предговор за Голямата и Малката мечка, за молитвата на великия Гьоте и лошите навици като цяло” , „За самоубийството и арогантността” (всички статии са от 1876 г.). В статията „Рожденик” писателят разказва за 12-годишно момче, което се обесва в навечерието на именния си ден заради лоши оценки. „Не се ли придава твърде голямо значение на двойки, единици, златни и червени дъски, на гвоздеите на които се обесват малките момичета? Не внасяме ли твърде много формализъм и сухо безсърдечие във въпроса за възпитанието? - пита авторът на „Дневник” и веднага дава отговор: - Несъмнено имаме разлагащ се живот и следователно - разлагащо се семейство. “

Младежите не вярват в безсмъртието на душата, те си играят с живота, без да ценят самия живот, оплаква се Достоевски: Нашето безразличие, като съвременна руска болест, изяде всички души. Наистина, сега някои хора дори се молят и ходят на църква, но не вярват в безсмъртието на душата си.”

Друг „детски” проблем, описан от Достоевски в статията „Детска шега”, е нежеланието на децата да учат и в резултат на това бягството им от дома на улицата. Историята за момиче, излязло навън от любопитство или за трима гимназисти, които побягнали в Америка и били хванати извън града, илюстрира общия проблем с „изгубените” деца. Достоевски сравнява различните поколения и отбелязва, че децата и преди са мечтали за „бягства” и „приключения”, но не са се осмелявали, а сегашните го правят, защото „първите са били обвързани с чувство за своя дълг, чувство за задължение… към техните бащи и майки, на известни вярвания и принципи. В днешно време несъмнено тези връзки и усещания са станали малко по-слаби и ще задържат все по-малко както външното, така и вътрешното, съдържащо се в тях.”

Заслужава да се отбележи, че младите хора реагират ентусиазирано на статиите на Достоевски и писателят получава значителна част от кореспонденцията си от млади читатели. Така авторът на „Дневник” успява да установи жив диалог с по-младото поколение и да се опита да им повлияе от страниците на своето списание и в отговорите на писма.

Публицистиката на „Дневник на писателя” е пълна със статии и бележки за вечното търсене на духовното начало в живота и своя Христос от руския народ. Достоевски вижда причината за духовната смърт на Европа „в извращаването на самите основи на християнството в католицизъм”. Това е, което доведе Запада до грандиозна религиозна катастрофа през 16 век и сега поражда голямата трагедия на европейската култура. и т.н. и с това Достоевски подчертава: „Не говоря само за католическата религия, а за цялата католическа идея”.

Дълбокото разбиране на такива нетривиални причинно-следствени връзки и нелинейни модели на обществено развитие позволи на Достоевски, дори в зародиш, да разкрие моралната половинчатост на различни новоизсечени идеали или по-скоро идоли, които не изкореняват, а само по различен начин насочват и по този начин усложняват вечните пороци на хората, които се приспособяват към тях.

Достоевски вижда решението на много проблеми във вярата, в обръщането към православието, в следването на Христовия идеал. Писателят успя да прозре, че носител на духовната истина е народът - народ изоставен, неразбран, използван. Ето защо се чуват призивите на Достоевски за единство с народа и критика на революционното движение. Също така загубата на вяра в безсмъртието на душата се отразява в „загубата” на по-младото поколение на Русия. И така, според Достоевски, повечето морални и духовни проблеми на Русия могат да бъдат решени, ако тя не се отклони от своя път и не следва чужди течения, ако руският народ не загуби вяра и присъщото си високо морално чувство.

„Дневник на писателя” не е сред най-популярните и четени книги на Достоевски. За сметка на това пък изводите и прозренията, залегнали в нея и сега са основополагащи за оцеляването на Русия. А защо не и на Европа…

* Седмичното списание „Гражданин”е издавано от княз Мещерски и редактирано от самия Достоевски от 1876 до 1881 г. През 1876 и 1877 г., първоначално под рубриката със заглавие „Дневник на писателя”, Достоевски публикува свои разнообразни произведения. От 1878 до 1881„Дневник на писателя” излиза самостоятелно като месечно издание. В началото на 1881 г., малко преди кончината на писателя, спира окончателно своето съществуване - б.м.

**На 13 март 1881 г. изпълнителния комитет на “Народна воля” под ръководството на Андрей Желябов прави опит за покушение срещу Александър II. Каретата, с която е пътувал по крайбрежния булевард императорът, е взривена от бомба, хвърлена от Николай Русаков, но Александър остава невредим - б.м.

*** На 5 февруари 1878 г. по инициатива на „Народна воля” партийната функционерка Вера Засулич стреля с пистолет по градоначалника на Санкт Петербург Ф. Ф. Трепов и го ранява. Заловена, съдена и оправдана заради симпатиите на съдебните заседатели към нея - б.м.