Из „Като печелим - какво губим” (1988)

Станислав Сивриев

Книгата вече е толкова достъпна и в такова изобилие, та застрашава вкусовите ни усещания за книга. Сега е трудно да внуша някому целомъдреното вълнение, с което преди четиридесетина години ме е опалвала една шарена корица. Още по-трудно е да се възкреси наивната вяра в печатното слово…

Ако религиозното преклонение пред книгата е изживян възрожденски трепет, би следвало да се попитаме: какво го измести; каква е печалбата и загубата от почти неограничените читателски възможности на нашия съвременник. Този въпрос е човъркал и Сенека, когато в зората на нашата ера е писал на Люцилий: „Книгите в голямо количество са обременителни.”

Когато прекрачих в прогимназията, нашето училище купи с общински пари книги, ама много книги!. Многото книги бяха стотина томчета.

За първи път имах достъп до библиотека, за първи път се загубих омагьосан в „Записките” на Захари Стоянов, в селските повратки на Николай Марангозов, в далечните светове на Дикенс и Майн Рид.

Тогава, за отличие по български език, ми подариха разказите на Каралийчев „Ръж”. Колко малко ми е трябвало! - осъмвам буден от щастие до възглавницата с жълтата корица на Каралийчевата проза!…

Бях вече гимназист, когато два месеца пених петмез със сода, направих икономия от парите за ядене и си купих трите томчета на Смирненски… „Хемус” издаде и Яворов.

Първият том ме поболя - той и сега е пред очите ми: сива корица от картон „Бристол”, червено каре и наборни букви „Подир сенките на облаците”.

Хъка-мъка - затрих пета пред тате да ми даде 75 лева. Той ме огледа, огледа, пък се позасмя:

- Да ти дам, Славчо, и повече да ти дам, ами да беше барем за облаци. А ти - за сенки…

Всичко това е толкова далечно, че изглежда измислица. Сега юношите се замерват с изящни томчета и страданието заради една повредена корица им е непонятно…

Толкова много книги! И евтини… Евтиния се намърда и между кориците. В шарения поток от обложки, наречен от някои „сив”, човек загубва усет какво е примамка, какво - покана за честно общуване.

Затова хората с изработен усет за слово украсяват света; чрез тях се осмисля тежкият и благороден труд на писателя; те би следвало да бъдат и нашето основно съображение, когато се тревожим за книгата, и за тези, които административно властват над нея…

Лично аз не откривам големите приятели на книгата там, където много се говори за литература. Сред полу-професионалните ценители на изкуството тези разговори са превземки; високомерните отрицания са опит за вреждане при творческите личности; разточителните възторзи не са единомислие, а издекламиран вкус на една среда, която смята себе си за духовен каймак…

Понасял съм толкова снизходителни усмивки на млади съотечественици, когато се заговори за българска литература! Човекът се е европеизирал - дипли в малък джоб Кафка и Джойс, навъсват го ръбатите думи, с които колоси са зидали душевния темел на цял народ.

На него му трябват не ръбати камъни, от които се прави зид, а обли гладушки за носене в чанта. Той уж се гнуси, а всъщност се бои от дъха на земя, пот и тор; от езическите повеи в народната поетика. Бои се, защото са му непонятни.

Пък и скандално е да подуши някой, че имаш нещо общо с доламата на дяда си!… Ровнеш го оттук-оттам - вятър работа: заустени декламации, нещо чуто нейде, после - подъбване и предъвкване с празна уста.

Попиташ го за нашата художествена книжовност: мани ги тез работи, кой ги чете!… И това, което не е станало в училището, в университета, остава да го правиш ти на обществени начала; остава да изтърпиш, кротко да му навреш главата в някоя и друга книга, че да чакаш после да идва при теб, да приклепва и казва: „Ама аз наистина съм бил глупак!…”

Това все пак е щастлив случай. Но има и нещастни и непоправими… Доморасло-европеизираните читатели много трудно стигат до простата истина: не е възможно да се измери дълбината на чуждото слово, ако не си измерил дълбината на своето, ако не си разгадал поне част от сложните връзки на системата му…

Ако литературата наистина е мисъл и проблеми в художествена форма, когато ти липсват, няма кой да ти ги даде назаем. Другото е фотьойлна глезотия, увехнала още през миналото столетие; кокоша слепота, която иска да мине за голям поглед към света…

Книгата по своята същина непрекъснато създава общества, но хората в тях се разпознават не чрез членски карти, а чрез магнетизма на единомислието. Във всеки колектив, във всяко човешко общуване книгата се намесва като лакмус, за да се появи актът на разграничението и общението.

Един поглед, един жест, няколко изричания са достатъчни, за да бъде разшифрован този, който общува с книгата. Защото това е активно отношение към света, завоюване на познание, „лична” връзка с големите личности.

Книгата е по-различно нещо от инертните полуфабрикати, каквито са радиото, телевизията, а често и киното. Човек, който се засища само с тях, никога не стига там, докъдето стига активният читател.

Ако бихме могли да извлечем чисти видови от двете категории хора, ще видим като на екран съществените разлики между едните и другите… Разбира се и читателите са оцветени: едни прехвърлят страниците, за да видят кой кого е убил, други от всеядие са с атрофирани вкусови усещания - в устата им всичко става силаж.

Трети купуват книги на метър - за библиотечна украса. И са малцина онези, които с книги доизграждат своето познание, преутвърждават позициите си.

Това са тъкмо читателите, заради които се пишат книгите, а те най-много са наказани от издателските несъвършенства. Те са трепетната надежда на писателите и мислителите. Книжната контрабанда се промъква покрай адресираните до тях книги.

Разчепканите проблеми все ни извеждат до изтикването на този читател от конюнктурните съображение. Инак не може да се обясни защо понасяме загуби и от претопени многотомни хатърджилъци, и от малотиражни, подавани под рафта книги, та да стигнем до смешното положение „Вода газя, жаден ходя”.

В ГДР решиха тези неща по германски. Пущат книгата в продажба и два-три месеца задържат набора й. Ако към изданието има интерес, отново го качват на машините без никакви разноски. Печели и читател, и автор, и държава.

Антикварните книжарници са много полезен регулатор на аномалиите в книжния пазар. Те са неофициален критерий за автори и книги, който често разваля настроението на фаворитите.

Те осигуряват максимално обръщение на книгата и извършват оплождания, които я капитализират многократно. Те дават нов на много „отписани” от живота книги.

Те посредничат на не намясто попадналата книга да намери истинските си стопани. Чрез тях се извършват основни книжни катализи. Чрез тях се освобождаваме от книжното бреме и попълваме важни липси в своето библиотечно стопанство.

Книжната лакомия е до време. Всеядието, откъдето и да го погледнеш, е младежка работа. Веднъж казах на д-р Герасимов в Габрово:

- Природата е проявила несъобразност само по отношение на зъбите ни - капят и не растат нови…

Той ми отговори:

- А може би и това е природосъобразно. Здравите, „ящните” зъби за възрастния човек са опасни!

Човек на възраст се разделя и със зъбите си, и с книжните, и с всички злоупотреби. Най-после той капитулира пред източното правило „Всичко умерено!”. Като разбере кой е, като утихне подир ферментацията и се усмихне на глупостите си, вижда, че и книгите, които са му останали, не са много.

Накрай той се приютява при авторите, изрекли онези важни неща, които сам е премислял, а не е могъл да изрече.

Разбира се, дотам се стига само ако има измежду какво да направиш своя избор!

(със съкращения)