ПЪТ
ПЪТ
I
Не помня откога сама на път съм тръгнала.
Не помня.
Навярно много дни и нощи са отминали.
Не помня.
Навярно изранена съм вървяла.
И това не помня.
Навярно някого съм наранила.
И това не помня.
А може би безброй комети са се доближавали до мен?
Не помня.
Само слънцето да свети помня,
застинало високо над пустинята в душата ми.
II
Вървях.
Надолу гледах - в камъните и пръстта,
като дете, което търси камъчета чудни.
Но за мен не бяха камъните камъни.
Приятели ми бяха.
Приятели, които упорито търсех.
Но не ги намирах. Тръгвах натъжена.
Натъжено и детето тръгваше след мене.
Извор търсех - не намирах.
Стомната си да напълня - не можах.
Жаждата си да наситя - не успях.
III
А изворът бълбукаше във мене.
Не знаех.
Чисти, и прекрасни се разливаха водите му във мене.
Не знаех.
Сърцето ми от жажда се напукваше.
Аз в съня си
над сънувани води се свеждах. За да пия.
Изчезваха внезапно във мълчанието.
Изправях чело. И въздишах.
Към светлината, грейнала над някой връх, поглеждах.
И тръгвах пак.
Защото да се спра не мога.
Вселената кръжеше в мене.
IV
Огромна бе земята на душата ми.
Но беше пуста.
И никой никога не идваше да засади поне едно дърво.
С плодовете му глада си да наситя.
И никой никога не идваше върху тревата
и мъха да седне.
Славеите да послуша. На пеперудите
и на цветята да се радва.
Валяха дъждовете в мен. Сезоните валяха.
Събираха се във сърцето ми.
То със сълзи се препълваше.
Нарастваше и ставаше голямо.
На кого ли да го дам?
Светът наоколо се свиваше.
Ставаше студено.
Треперех като капката, която всеки миг
ще се откъсне и ще полети -
с безкрая да се слее.
* * *
Защо така мъчително живея?
Къде сгреших?
Каква е моята вина?
Прокъса се торбата ми.
Тежеше в нея вярата ми наранена.
Изтичаше кръвта й.
Нямаше с какво да я превържа,
за да оживее.
Вървях… Вървях…
Без да поглеждам настрани.
Не търсех вече никой.
Не исках вече нищо. Защото
не очаквах по пътя ми една ръка да пръсне светлина.
Безкористно да се простре над мене.
В безспирен ритъм падаше снегът.
Засипваше ме цяла…
А ледът сковаваше душата.
БЕЗСЪННА ПАЯЖИНА
Толкова години са преминали през мен…
И са така неотделими,
както неотделими от природата са
птиците, тревите и пръстта…
Имам две деца. Растяха.
Във моя дом. Растяха.
С ангелски лица,
разцъфващи, когато ги погаля.
С небесна светлина в очите,
която се излива неудържимо
от всичките посоки. И ме изпълва.
Сякаш че съм сфера, между две галактики -
трептя неспирно
и неспирно…
