Иван Д. Христов

Васил Венински е сладкодумен и отдавна утвърден родопски разказвач. Познавам и следя неговото литературно израстване като автор на осем книги с разкази, на обстойното му изследване на учебното дело в село Павелско, на ценната му публицистична книга посветена на лова и ловното движение в родното му село и Рупчос.

В своето творчество авторът следва и продължава традициите на своите духовни предци: Никола Бумбаров - Перич, Христо Калинов и Георги Пашев.

В новата си книга „Божие дърво”, Изд. „Екобелан”, 2024 г., са включени 21 разказа, които са сред най-доброто сътворено от талантливото перо на автора, в този най-характерен за родопските разказвачи жанр.

Те дават една обобщена представа за цялостното негово творчество и безспорната му дарба на разказвач. Книгата се издава с финансовата подкрепа на Община Чепеларе.

Венински описва и художествено пресътворява живота на родопчани през време на робството, първите след Освобождението години, Балканската и последвалите я войни, като повече от разказите му са изградени върху основата на действителни случки и събития от Средните Родопи.

Редакторът на книгата Димитър Христов споделя: „Книгата с разкази „Божие дърво” е сред най-добрите постижения в жанра. Вълнуващи автентични сюжети, които спират дъха и тревожат съзнанието. Хвала на този автор, който живее в Павелско - Родопите. А книгите му са очаквани у нас и по света, където има българи”.

Сред най-хубавите разкази в книгата са : Божие дърво”, дал заглавието й, „Недопята песен”, „Попът”, „Покръстването”, „Изселването”, „Подвигът”, „Хралупата” и други.

По-голяма част от творбите му са свързани с историята и бита на селяните от Павелско и региона около него. Стъпил на здравите си родопски родови корени, разказвачът развива увлекателно сюжетната линия и изгражда запомнящи се и пълнокръвни персонажи.

Езикът му е пластичен, запазил неповторимостта на родопския езиков изказ. Писателят вкарва на места в текстовете и митични елементи, чрез народностно - фолклорно мислене.

Още първият разказ „Божие дърво” ни завладява с увлекателния си, интригуващ и съдържателен сюжет. Връща ни в „даалийското време” на хайтите, в епохата на кървави злодеяния, насилия и палежи.

Среща ни с трагичната съдба на едно беззащитно българско семейство, в което свекърът Братил, жена му Кина и овдовялата снаха Босилка, стават жертва на алчните и безмилостни злодеи, оставили две невръстни деца - Братилчо и Зорница сираци.

В края на разказа, след кървавата плячка, злосторниците се подслоняват под един вековен смърч, наречен от народа „божие дърво”, тъй като клоните му приличат на ръкав от попско расо. Огромна светкавица пада върху спящите. Така справедливото Божие възмездие се стоварва върху хайтите.

Разказът „Недопята песен” е изпълнен не само с драматизъм, но има и нещо мистично и легендарно в него. Авторът ни пренася във времето на насилственото помахомеданчване на част от родопското население.

Трагично загиват преследвани от турците овчарят Манол и неговата млада невеста Елица. Остава живо малкото им бебе, което една вълчица приютява в леговището си и го кърми заедно със своето котило цяла седмица. Сиротното пеленаче е намерено случайно от овчаря дядо Лило. Това оцеляло по чудо дете поставя началото на Вълчевият род от Лилково.

Писателят умее да разказва увлекателно историята, да откроява сюжета и акцентува на човешките преживявания. Умее да описва случките интригуващо и живо, да изгражда запомнящи се персонажи и чрез диалога и пейзажа да разкрие и автентичността и художествените послания в разказите: „Подвигът”, „Хаир”, „Ямата”, „Имане”, „Женитбата”, „Златното магаре”, „Черпакът” и други.

Васил Венински е свързан кръвно и духовно с бита и драматичното минало на родопчани, запазено в легенди, предания и народни песни, затова и разказите му звучат достоверно и искрено.

Някои от тях ни пренасят в мрачните години на робството, във времена на злодеяние и беззаконие, на драматизъм и смелост за устояване на националната идентичност, християнска вяра, чест и достойнство.

Разказът „Попът” се отличава с високата си художественост, нравствени послания и актуалност. Написан е по действителен случай. Авторът изгражда един колоритен и запомнящ се образ на видния в миналото родопски духовник и просветител поп Ной Ангелов от село Орехово.

Той е близък приятел на Стефан Стамболов. Основава първото трикласно училище в Средните Родопи в родното си село. Със своята християнска дейност и завладяващи проповеди спомага на много българомохамедани да се върнат в лоното на християнството.

Писателят вълнуващо описва неговите постъпки и действия, толерантност и човечност в едно време на разделение на родопското население от двете страни на границата Тъмръш - Рожен, на единен български етнос с две различни вери. Този разказ носи своите поуки и за днешното ни време.

Не по-малко вълнуващ е и разказът „Хралупата”, свързан с трагичната и кървава съдба на българското население от Беломорска и Одринска Тракия през 1913 година. Увлекателно авторът описва случката, с оцелялото от турските жестокости момиченце Матена, скрито от вуйчо си Кузман в хралупата на едно дърво.

Героите на Венински зад обикновената външност крият силен характер и преданост към своя род - хора устояващи на превратностите на времето.

Разказите му не се свеждат до грубо противопоставяне на българи и турци, на християни и мюсюлмани през смутното време. В разказаните истории е изведен на преден план общочовешкия стремеж за свобода, хуманизъм и разбирателство, въпреки различната етническа и религиозна принадлежност на персонажите.

Сборникът с разкази „Божие дърво” е ново възходящо стъпало в творчеството му. С него Васил Венински затвърждава името си на самобитен родопски писател, на творец с безспорна дарба на разказвач и истински родолюбец.