РЕАЛНОСТ И МАГИЯ
Из книгата на автора “Завещанието”
РЕАЛНОСТ И МАГИЯ
Аз искам винаги да си такава:
метафора в безсънната ми нощ!
Любов, която никой не познава,
единствена по сила и по мощ.
Да бъдеш буря, облачна грамада.
Невидима светулка с пламък тих.
Сурова като Ботева балада
и нежна като Дебелянов стих.
Да бъдеш океан, побрал безкрая
в прегръдките си. Капчица роса.
Със коренче във ада и във рая.
Сълза, която върши чудеса.
Да бъдеш лост за зид и за килия.
И меч от думи, а не от метал.
Една реалност и една магия,
която никой не е опознал.
И ако върху мен се срути здрача
и ме затисне като планина,
да грейнеш ти под двата ми клепача.
Да ме превърнеш пак във светлина!
КЛЮЧЪТ
Като зеницата си го пазя,
повит във кърпа, на мама в скрина.
Късче ръждиво, вехто желязо,
станало вече на сто години.
Пусто е в двора, бушува зима.
Няма го тати, няма я мама.
Два-три салкъма само ми кимат -
като декори на тъжна драма.
А иначе всичко е, както си беше.
В небето пори слънчево рало.
Дете препуска с шепа череши,
но само че вече е побеляло.
Вятърът стихва, в краката ми ляга.
Ключът е тука, защо се тревожа?
Изпод клепача извира влага.
Мушица малка в окото ме гложди.
Вир вода идвам, мокър се връщам.
Плахо пристъпвам, кося тревата.
Но как да вляза в нашата къща?
Ключът е в мен, но я няма вратата.
ДРЪВЧЕ ВЪРХУ АСФАЛТА
Каква магия спи във теб, земя,
че ядката на малката костилка
подаде своя кълн и се засмя
над яката асфалтова настилка?
Сред найлонови късове и сгур,
край хукнали трамваи и тролеи,
на твърдото, на ниския бордюр
победното си знаменце ветрее.
Едно дръвче, досущ като дете,
жълтозелени пръстчета разпери.
И аз разбирам, че по сила с теб,
земя, не може никой да се мери.
Всесилна е безсмъртната ти пръст,
събудена от слънце и от влага.
Животът в теб пониква, вдига ръст.
И уморен, накрая в тебе ляга.
ОТ ОБИЧ И ЛЮБОВ
Сега е два. До заранта пет часа
остават. Време - цяла планина.
Светът мълчи във черното си расо.
В небето дреме старата луна.
Стои на масата и чака листа.
Като запален мята той искри.
Лежи пред теб една огромна писта.
Завивката отмятай. И твори.
От паметта, разбита на парчета,
издигай зид до будните звезди.
Такава е съдбата на поета:
дворец неръкотворен да гради.
Не за крале и за царе. За хора,
които като мравки цял живот
търкалят свойте костеливи орехи
и вадят хляба си със труд и пот.
Пиши! И този свят ще се събуди
на сутринта - пречистен, хубав, нов.
Поетите наистина са луди.
Погубват се от обич и любов.
