Румен Стоянов

КОГА, КОГА?

Българската художествена словесност начева с великото и непреходно дело на самсите свв. Кирил и Методий. При туй не как да е, а с превод на Писанието. Векът е девети. Сиреч тя е отдавна влязла в достопочтена възраст. През това цялото изобилно време ние сме повече или по-малко превеждали, тоест нашето словопрехвърлячество отдавна битува из своето второ хилядолетие, основоположено от Братята духовни съпокровители на християнска Европа. Да, нашето преводачество е между най-първите в света. И след тия радостни думи ред иде на печалнни умишления: до ден сегашен сме в неизпълнен дълг към хиляди знайни и незнайни радетели. Защото въпреки от тях стореното не сме благоизволили да удостоим нихната многоличностна дейност ни с едно пособие, даващо бегла сгода за обхватен поглед към извършеното от тези труженици на българската буквена орница.

Без дори сянка от недоверие трябва да кажа: преводът заема важно място не единствено в развоя на отечествената книжовност, но и в целокупната съдба на езика нам насущний. А далеч не у всеки народ е така. Примерно в Хондурас, Гватемала, Никарагуа, Белайз (туй по що е, къде?) и още десетки, десетки страни преводачества са оскъдни, едва ли не от порядъка на колкото да не е без никак. А при нас е тъкмо напротив. И тази похвална отлика неизбежимо подсилва упрека, че плиткоумно нехаем за едно многовековно умствено трудене и то на ползу роду. За печал, срам, позор овцеството е в неведение дори спрямо едно съвсем просто въпросленце: от колко езика до сега сме превеждали. Поне моя смиреност не разполагам с ответ.

Имаме Съюз на преводачи, Съюз на журналисти, няколко писателски сдружения, факултети, куп университетски катедри (българистични, чуждоезикови), Литературен институт, Институт за български език, но тяхната съвкупна работа не включва изготвянето на какъвто и да било справочник, онагледяващ какво сме изпреводачествали от Методий и Кирил до настоящието. Пъргавелци бързаци, чудещи се как по-скорострелно да замърсяват родната реч, въведоха наука, именувана транслатология, че и учебен предмет из висши училища, потвърждавайки народната изстрадана в собствен опит мъдрост, дека рибата се вмирисва откъм главата, зер можеше иженарицаемата новотия да я зовем по нашенски: преводознание. Случаят е представителен за това как учени, па ученки, мърхолевят, обезличават родната ни реч омайна, сладка, пък именно те следва бдително-ревностно да пазят нейната самобитност.

Уви, преизобилие с академици, професоря, доцентя и проч., а на бял свят ни помен от замисъл досежно Речник на българските преводачи, камо ли нещо по-внушително като енциклопедия. За да бъде укорът още по-тежък, ще повторя, че не какво да е, а писмовността ни започва не с какво да е, а с превод, и то на Библията. И нейното „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога” (Иоан, 1:1) за нашата книжовност = живеца ни звучи „В начало беше преводът, и преводът беше у Кирила и Методия”. А именно към него храним черна и дълга неблагодарност, ибо вмислим ли за писмовния си начатък, той е неопровержимо словопрехвърлячески. Даже ей тоничко не преувеличавам: в националното ни себепознание зее голяма и дълбока празнина, която е повече от крайно време да запълним, подялово и целокупно.

Нека вмислим: с колко ли - хиляди, хиляди - слова е обогатило преводом езика нам насущний само Православието? Ще ли го някога узнаем? Съдейки по немарата, с която подхождаме към тоя и нему сходни въпроси, едва ли някога, пък за да съм напълно искрен: никога. Ако наистина го желаем, кое ни пречи до сега то да е осъществено? Къде ги съчинения с примерно заглавие „Православие и преводачество”? Защо доброволно, чак охотно мълчим? Оти замитаме под черга собствени читави, яки заслуги? Малко ли са други прояви на културен нихилизъм (чети мързелащина), че и тая? С ръка на сърцето, все пак надежда има: ако такива изследвания падат от небото, или биват осъществени от другоземец, но тъдявашник да подхване такова нещо, забрави, предпочитаме да се вайкаме, тюхкаме като вдовица за еди що, къде къдя по-сгодно е да оплакваме злощастията си, вместо да запретнем ръкави, па започнем яка работа.

В случая един обзорен труд върху родното преводачество е лесно осъществим, ако го разпределим поезиково, а после съберем съставнящите го части. По тоя начин ще добием цялостена представа за дългия и плодоносен път на отечественото преводачество из две хилядолетия. Мъдро е отсъдил народът: имаш ли цел, път ще намериш. А ние, ообилно облагодетелствани от преводаческите ни достижения, имаме ли такава цел или не, ако не, защо не, мигар вече ни мързи и да мигаме? Говорейки предходното, не бива да забравяме и тъй наречения обратен превод, който също е нам присъщ и позволява да научим какви наши литературни стойности са отишли до иноземци.

ОБРАБОТ

Подир славния и триж по-героичен 10-и взе да се говори, пише за дълбоки структурни промени. Съдейки по извършеното, може да ги обозначим тоже с братовчедните им назовавания подмени, премени. Отнасяха се до стопанската област, гдето бе проведено раздържавяване, върнало частната собственост, абе до тогава  люто мразения капитализъм. Също значителни изменения осениха = ощастливиха ни в попрището умствено/духовно, да надзърнем татика. Особено внимание посветено бе на междукрачието, насмалко да изпиша Негово Величство Междукрачието. Станалото/ставащото равнозначи с: без дядо Зигмунд по зигмундовски, фройдизмата, без да бъде разгласявaна, възликува, зер с нейно съучастие отприщени бяха изпедерясване, лесбясване, по размах и разцвет небивали, невиждани, па нечувани тъдява. Появиха се новиците обратеняк, обратенячка, обратенящина, обратеняшки, съответстващи на голямото количество врътнати резби. Ето защо в съответствие с тази действителност позволих си учение/явлението фройдизъм да го наричем фройдизма, няма да изоставам от новите веяния (раумявай духания знайно къде).

Към изпедерясването и лесбясването дойде ни, пак изотвънка (ей, какво нещо са придумките, сиреч асоциациите, щях да турна изотдирка), и джендърясването. Впрочем не дойде от само себе си, нито с хаджи Пешовия файтон или автомобилом, самолетом, а ни го натресе Еврогейският съюз като главна част от иженарицаемите еврогейски (без)ценности: всеки негов обитател може волно и свободно, лесно да си менка пола, гаче он е кърпичка за еднократна употреба. По тоя благодатен начин тукана цъфна, върза и дава горчиви плодове троичната сатанинщина: лесбясване, педерясване, джендърясване, в кратце и со кротце: демо(но)крация, няма да изоставаме я, и ние моем да западнясваме. Между нас казано и останало, демокрация и демонокрация имат толкова общо, колкото мистика и мастика. Въпросната троичност цели да обезсмисли първозданната двуполовост, сиреч кощунствено да подмени, обезсмисли библейското „мъж и жена ги сътвори” (Битие 1:27).

По чуждоземно подражателство, на отделни тукашняци, тукашнячки то се чини отживелица, старомодност, ограничаваща личната свобода, правото да избираш собствен път в из през живота. Така съвсем кротинко, внимателнинко, без никакви богохулстваници, богосквернотии, бива лукаво отричана, опровергавана повелята на Вседържеца човеците да сме непроменимо жена и мъж. Широкообхватната користна обработка осъществява чувствителни разместваници в ценностата подредба на българята. Най-вече щръкна забавляванката, скорострелно въздигната в комай задължителна присъщност, даже челна добродетел, всеки тъдявашник, тъдявашница трябва да разгласява по всевъзможни поводи как се он/а забавлява. Честотната зло/употреба на тоя глагол и неговите рожби забавление, забава, забавен, както и братята им развличам (се), развлечение, развлекателност, развлекателен карат ме да умишлявам отечеството ни любезно дали не прерастна в някаква огромна забавачница, пък туй обитателите ? станаха дечиня, които сръчни лелки от разните му там полове ги обучават = обуначват както е тям властовато/политично разпореждано. Гордият нявгашен повик българи юнаци осъмна българи бунаци, важното е, че римува. По чужд образ и подобие, забвлението бе въздигнато в национално достойнство, щом казваш, че се кефиш яко, значи в крак и крачка (она пък римува с храчка) си с времето, значи с еврогейските драгоценности.

Съвсем не отричам забавлението, само ще обърна внимание към следното. Обществената истерия по всевъзможни забаляваници бива използвана, сиреч лукаво, користно раздухвана, с едно скрито предназначение, за което ни се чуе, ни се чете, и за него  ще помена. Издигането на развлекателността в своего рода култ поглъща толкова много (благодарение на осведомителните средства) внимание и време, че в съзнанието на мнозина боговерското чувство се оказва силно изтласкано назад и като пряко последие отслабено. Да ходя на черква ли? Ами там няма хахо-хихо, скучно ми е от попските приказки, песнопения, друго щеше да е, ако имаше смехории, които за мен са важно мерило, с което подхождам към людете, нещата. Е, и? Да се не смеем ли? Просто всяка жаба да си знае гьола, не да подменяме едно с друго.

Съществен признак, по-скоро дял, на забавляването стана хилотенето, за някого съдим не по делата му, а по чаровната негова усмивка, тя, редом с отдадеността на забавления е мерило в преценката ни за човека. Прословутият бояк зов Пролетарии от вси страни, обединявайте се! гръмогласно и повсеместно екна, па не секна Българи от всевъзможни полове, забавлявайте се! Към изпедерясване, лесбясване, джендърясване следва да притурим шенгенясване, ибо управленци, политици, осведомителни/осмърдителни средства внушават, дека улазянето ни в шенгенското блаженстващо пространство е наша възвишена цел, абе велика. Хубея, щом пълноправно шенгенясаме, какви чак пък толкова положителни следствия от него ще произтекат за населенския ни срив, здравеопазването, образованието, наркоманията, койо ще стане по-читаво у назека, в кратце: щом пълноправно шенгенясаме: е, и?