Иван Карановски

В една от ония тихи и мълчаливи нощи, когато обичам да правя сам разходката си отвън града, покрай гробищата, вървях полека, загърнат с дългото си палто, като се подпирах на бастона, който издаваше съвсем лек шум от докосването о мекия тревясал полски път.

Луната беше пълна и стоеше неподвижна на мястото си над черния изрязан силует на ближната планина. Нощното мълчание беше толкоз натегнато, щото чувах живото тупане на моето сърце и неясното звънение на тишината в моя слух.

Не помня за какво мислех в тоя миг, но с упоение дишах прясната нощна прохлада, и погледът ми ту подскачеше по надгробните камъни, белеещи се в тъмнината, ту потъваше в техните дълги сенки.

Тъкмо се мъчех да прочета едвам доловимите букви на надписа на близкия до мен гроб, залян от лунната светлина, когато чух някакво тежко въздишане, придружено от глух подземен звук, причинен като че от обръщане на човешко тяло, а след кратка пауза, някой заговори бавно и глухо. Сепнах се и застанах прав до гробищната ограда.

- Какво беше това пък? Колко сладко бях заспал! Кой ме разбуди тъкмо сега, когато се бях успокоил вече под крилата на безмълвната самозабрава и нищо не ми напомняше за часовете на безпокойството и тревогата? Земетръс ли раздвижи пак земята или това са ударите от копачките на гробарите, които дълбаят жилище за нов мъртвец? Там горе трябва да е нощ - всичко се е смълчало. А нощем нали не погребват? Какво беше това? Кой завидя на моето спокойствие в тази тъмна и студена яма?…

Гласът, треперещ и сподавен, потъна в земята. Едвам успях да се огледам наоколо, и друг глас, също така глух и хриптящ, придружен с шум от обръщане, се чу от гроба, който лежеше отдясно на първия.

- А-а-а-ах, колко е тежко! Кой побърка на моя сън и хвърли духа на смущението в моето мирно жилище? И тук не оставят човека на мир! Но мене ми се стори, че някой наблизо говореше преди малко.

Гласът замлъкна, но не след дълго започна бавен, морен и пълен със съмнения и въпроси:

- Може би там горе на земята пак се върши нещо? В сърцата на живите, може би, пак са се запалили желанията на демона, а в ума им са се загнездили лоши и страшни мисли. Безпокойствията и теготата на мъртвите, казвали са ми някога, идели от злите помисли на живите: ние там лежим, затиснати и безсилни, а те, свободни, често в злобата си не щадят нас, беззащитните мъртъвци. Но какво ще да се е случило? Какво ли тъмно дело ще да е извършено пак, което така смути нашия сладък покой?

Така се чу шум на обръщане в първия гроб и глуха въздишка.

- Съседе, младий съседе - извика току-що млъкналият, морен старчески глас.

- Какво?

- Ти ли говореше преди малко?

- Не! Защо? Защо питаш? - чу се бавно и глухо в отговор.

- Счу ми се, че някой говори и въздиша. Помислих да не би да си ти. Значи, друг някой ще да е бил… А ти защо не спиш?

- Не мога… Не знам какво… Нещо ми тежи. Ех, тъй тежко!

- Значи и ти усещаш?… Има пак нещо на земята: там се върши нещо… Но как можем да се научим какво е то?

Настъпи късо мълчание.

- Какво каза, мъдрий съседе? Какво да можем да научим?

- Онова, което е извършено там горе на земята. Мъртвецът, когото закопаха близо до тебе, не знае ли? Попитай го!

- Ще го питам.

Настъпи пак мълчание. Огледах се наоколо. Сърцето ми биеше толкоз силно, щото чувах ясните му удари. Тишината звънеше в ушите им.

Тъп звук от обръщане и тежки въздишки се чуха от няколко гроба.

Очите ми се впериха пак в гробищните бездвижни сенки.

- Съседе, мъдрий съседе, научих се какво било… Знаеш ли новият мъртвец какво ми каза?

- Слушам. Какво?

- Миналата нощ в града на живите се е открило нещо ново: в избори за народни представители избирателите са гласували с картите на мъртвите, с нашите карти…

- Ехе, видиш ли!… Там горе на земята…

Гласът се пресече от вълнение, но след миг се повиши и сподавено изкрещя:

- Живите! О, колко те са зли! Те и в гробовете не ни оставят на мира. Те са подли! Те нямат съвест!

Глухо и тежко от всички гробове се подзе шум, който се усилваше постепенно, докато се разрасна до ропот, посред който можеха ясно да се доловят думите: „Те нямат съвест!”

Когато, не след много, всичко утихна, и над гробищата се възобнови леденото мълчание на мъртвия покой, направих стъпка, за да продължа нощната си разходка, но се стреснах изведнъж, събудих се и си спомних, че наистина миналата вечер в нашия далечен и тъмен град се пръсна новината за гласуване с картите на мъртвите.

——————–

в. „Правда”, г. 22, бр. 932, Сливен, 15 октомври 1939 г.