Петко Тотев

Върху Лобната скала на Царевец кротко коленичи Патриарх Евтимий; варваринът вдига ръка над беловласата библейска глава и… изведнъж ятаганът замръзва във въздуха. Палачът се вкаменява.

Народната легенда е най-добрият ваятел. Какъв по-съвършен постамент за паметник можем да си представим от Лобната скала на Царевец? И каква по-съвършена ваятелска композиция може да има от тази - безсилието на варварина поробител пред величието и благородството на човешкия дух, непреклонната воля, саможертвата за ближния, сънародника, съотечественика?

Легендата за Патриарх Евтимий е класическа: чрез чудото тя изразява същността - онова, което историята търси чрез фактите. Легендата се състезава с историята - и то с огромен успех.

Знаем доста исторически факти за ония дни. И литературата ни помага - Григорий Цамблак е оставил безсмъртни страници за прощаването на търновци с изпратения на заточение патриарх. И все пак - съпоставете всичко, което знаем от историята и литературата, с легендата!

Народният поетичен гений не само създава величествен (по мащаби, изразителна сила, обемност на изваянието), общодостъпен образ, но и изразява най-точно същността: съвършената воля и родолюбието на Патриарх Евтимий.

Историците се затрудняват из противоречията на исихазма, озадачава ги неговото отношение към действителността през ХІV в. Ортодоксалнохристиянското разбиране на исихазма нерядко се превръща в истинско тресавище, където чрез безброй уговорки се губи най-важното - образът, личността, неделимото единство на български родолюбец като Патриарх Евтимий.

Тъкмо легендата сочи верния път: исихазмът в последните, най-трагичните години на Второто българско царство не е просто прослава на християнския най-краен аскетизъм, на пустинническите победи на духа над плътта и земните суети, а възможната при тогавашните условия най-голяма мобилизация на духовните сили и човешката воля, на българската коравина пред настъпващите изпитания и бедствия, пред надвисналата иноверска и иноплеменна опасност. Иноверска и иноплеменна!

Патриарх Евтимий е познавал тази опасност дълго преди падането на Търново. Той е бил разтревожен и прорицателен. Виждал е огромната потопяваща вълна, която се надвесва най-напред над България, а след това и над цялото християнство.

И какво друго може да се противопостави срещу фантастичното числено и военно преимущество на противника освен пълното закаляване на волята, на всички душевни сили и устои за дълговечен стоицизъм?

Какво друго може да се противопостави срещу фанатичния мохамедански завоевател освен бронята на незабележимата и непробиваема вяра в собственото народностно и човешко достойнство, освен несломимата воля за бъдещо спасение и възкресение на българското племе, на българския народ, на който е било писано да изпие горчивата чаша - да посрещне сред първите устрема на дивите орди, които след време ще обсадят и Виена - сърцето на християнска Европа?

С какви други духовни средства да се постигне това всестранно и пълно вътрешно всеоръжие на българите? Как да се стегне душата в здрав възел, как да се затворят плътно вратите пред нашественика в най-важното направление - към сърцата и умовете?

…С наведена глава, на колене на самия ръб на Лобната скала народният закрилник кротко чака своя час. Над него - ятагана. Под него - Янтра. Още миг и беловласият ще полети надолу…

На колене, с наведена глава… Какво повече иска всемогъщото насилие? Легендата за Патриарх Евтимий по най-прост начин въвежда в нови представи и измерения на подвига и героизма.

Да се повтори: ще направим съществена грешка, ако се опитаме да обясним всичко само с аскетическото самосъсредоточение срещу греха, с исихасткото самосъзерцание…

Как тогава да тълкуваме молитвата на Патриарх Евтимий в края на написаното от него житие на св. Иван Рилски:

„Моли се на всемилостивия владика да спаси твоите сънародници, единородния ти български народ, и помогни на нашия властен цар Иван Шишман и му покори всички противящи се врагове под нозете му! Непорочна вярата пази! Градовете наши утвърди! Целия свят умири! От глад и пагуба ни избави! И от нападенията на иноземци ни съхрани!”. (1)

Какво оправдание да намерим и за ония думи в същото житие, чрез които рилският пустинник остро упреква цар Петър, отказвайки да го види: къде е тръгнал българският цар из пущинаците, когато войската му се нуждае от оръжие?

Ясно е: доблестно, с оръжие българската войска ще защитава своята вяра и държава докрай, до последния воин на поле брани. Същевременно Патриарх Евтимий с българска трезвост вижда съотношението на силите…

Той усеща с интуицията на надарения, високоразвития човек грядущата трагедия на България и християнството.

И търси - след доблестния меч - друго оръжие, свръхоръжие за дните на най-големите изпитания. И го намира. Чудото става. Ръката с ятагана увисва безсилна. Палачът се вкаменява. Каменният насилник не може да докосне живия човек.

Между безпомощното насилие и всепобеждаващата воля се синее завинаги непробиваемата стена на търновското небе.

В Търново, в Търновската книжовна школа е изкован този съвършен щит за благородството, достойнството, извисеността на човешкия дух срещу механиката, бездуховността, окаменелостта на насилието, варварството, човеконенавистничеството.

Лобната скала - ето сърцето и душата на Царевец. Високо над бляскавите дворци сияе царственото благородство на духа и волята, чудото на победата над най-гъстия мрак на трагизма и безнадеждността.

Над развалините на миналото витае духовното единство и единението на бъдещето, над легендата на историята - истината на легендата.

Без чудото на Лобната скала не можем да прозрем другото чудо на българския народ. След векове на безогледно, безмилостно клане, потурчване, еничарство, харемджийство (какво ли е представлявала поробена България, щом пътешествениците не са различавали Софийско и Ихтиманско от Босна?) из небитието възкръсва оня див светогорец, за рая негоден, оня монах бледен, който дръзва да извика пред целия свят: „От днеска нататък българският род история има и става народ!”.

Чудесата са чудеса, но и те са невъзможни без суровата школа на Патриарх Евтимий, без неговата вдъхновена проповед и - главно - без върховния му пример за вътрешна самодисциплина и самообладание, за съвършено владеене на волята, за всеотдайна и безкористна обществена служба докрай, за това как да се скрият и запазят завинаги в душата и сърцето основните народностни ценности, превърнати в нещо недосегаемо и неподозирано.

Чудесата са чудеса, но Патриарх Евтимий е усещал вярно и с пълна сила как трябва да мине българинът през вековете робство, за да достигне до спасителния бряг.

Лобната скала. Сърцето и душата на Царевец. Тя няма нужда от никакво реставриране и паркоустрояване. И паметник не трябва - има го. Съвършен и нетленен. Жив и вечен.

Народната легенда е направила всичко.

——————

1. Патриарх Евтимий. Съчинения. С. 1990, с. 56-57.

—————-

сп. „Читалище”, 1972, № 7, с. 28, 36