БРАТ МИ
Взра ли се в миналото и в дългата редица от печални дни на моето детинство, обгледам ли дългия изминат път от всичко онова, що някога е било и нивга не ще се върне, аз виждам винаги светлия, усмихнатия лик на брата ми Найдена.
Кога съм останал без баща не помня. Много малък съм бил.
Найден бе с много години по-възрастен от мен - той беше нещо като мой баща. Майка ми се осланяше на него, чакаше неговата последна дума по всички по-важни решения в къщата ни и така вдъхна у мен вярата, че той е всичко за нас, единствен наш покровител.
Силен бе той. Много силен. Аз се боях от него. Достатъчно бе да кажа на някое дете, с което играех и което ме насиляше за нещо или биеше, че ще кажа на брат ми - насилието върху ми преставаше. Здравите му мишци и безкрайната смелост бяха спечелили слава в целия този край на града.
Но още по-мощно бе неговото великодушие и доброта.
Деца бяха веднъж изпочупили в забрава от играта два прозореца на стаята ни към улицата. Казах на брат ми кои са. Един ден той залови и двете. Те трепереха като птички в ръцете му. Но той им прости като взе честната им дума, че нивга вече не ще хвърлят камъни в чужда къща. Те удържаха обещанието си.
Друг път аз счупих един негов тънък трион - най-скъпият от всички инструменти. Треперех при мисълта, че ще ме накаже. Когато му казах, той въздъхна.
- Знаеш ли - каза той с нескривана мъка в гърдите - за този трион аз съм се слишавал от залъка си. Няма друг такъв в града. Пазех го като зениците си. Защо го счупи?
Аз признах, че съм играел с него. А в душата ми за пръв път се надигаше страшната буря, че съм извършил зло на оня, комуто дължа само благодарност.
Молих се да ми прости.
- Извинен си - рече той. И в очите му блесна огънят на братско съчувствие и незлобивост.
Минаха години, аз постъпих в гимназията и майка ни се помина.
Черна скръб обви нашата къща. Аз още повече се привързах към Найдена.
Когато завърших четвърти клас, той реши, че повече не може да ме издържа, защото средствата му не стигат. Вечерта плаках, безутешно плаках. толкова много обичах училището и знанията! Цяло лято работих в едно ателие за детски играчки, с тревожната мисъл, че пътят към образованието ми е завинаги пресечен.
Но когато дойде септемврий, и почнаха да записват, брат ми ме погледна с големите си добри очи изпитателно и ме попита тихо:
- Искаш ли да постъпиш пак в гимназията?
- Искам… но как…
- Ето тука пари за записване - каза той, извади няколко банкноти и ми ги подаде.
Аз се забравих от радост. Стиснах ръцете на Найдена и го целунах.
- Друг път ще ми благодариш. А сега иди и се запиши. Ти си добро момче и трябва да се учиш. Аз не ще те оставя без образование.
Той израсна като планина в съзнанието ми. Какво бях аз без него? Нищо. Той бе мощен. Как бе намерил средства, за да ме издържа и тая година, не каза, но разбрах, че е направил големи жертви.
А още повече ме побеждаваше неговата готовност да се жертвува за мен, напълно безостатъчно, за мен, който още не бях дал нито един знак, че мога и аз да бъда нещо и в състояние да се отплащам.
Така минаха годините на петии шести класове. Найден намираше средства. Отгде? От труда си. Той бе станал добър майстор и работата му се увеличи. поръчки получаваше много и печелеше до сита. Понякога в неговата работа помагах и аз, доколкото можех.
Когато встъпих в седмия клас, той замина за чужбина. Каза, че ще си намери работа там и че ще извика и мен при него. Аз не вярвах на това, но не му казах. Не исках да го огорча. Прекарах годината със средства на един мой роднина, срещу когото Найден се бе задължил.
Но тъгувах постоянно за брата си. Неговото отсъствие ме хвърляше в ужасна самота. Аз тъй бях свикнал с него, та не можех да си помисля, че светът за мен е възможен без него. За съдбата си не мислех дори. Нали там посред неизвестното стоеше Найден - силният, всемогъщият, обичащият ме мой незаменим брат? По-нататък, за д него, аз нищо не виждах и нищо не исках да гледам.
Един ден, когато привършвах вече зрелостните изпити, получих от него писмо. Установил се бил в Лайпциг на много добра работа. Щом свърша, да ида при него. Ще живеем пак наедно и той ще ме издържа в университета.
Аз полудях от радост. Да следвам в Лайпцигския университет! Това бе чудо. Нещо, което не можех да желая. То ме правеше наравно със синовете на богатите мои връстници и съученици, които също се канеха да следват на запад.
Аз се виждах на една нога с тях, виждах, че ще мога да премеря сили наедно с ония, които рождението в богато семейство бе ощастливило твърде много.
Израснаха ми криле.
И всичко това на брата си дължа! Как исках да го видя час по-скоро, да го разцелувам, да го прегърна!
Той израсна като провидение, като Бог и моя съдба. Какво бях аз без него?
Съобщих му кога тръгвам.
Като през сън стигнах в Лайпциг. Толкова много хубост ме зашеметиха.
Слязох на гарата. Много хора, чужди, студени, всеки занят със себе си.
Нямаше брат ми. Чаках дълго. Изпразни се перонът. Влакът замина. Тогава до мен се доближи учтиво един човек.
- От България ли идете?… - попита той.
Колкото знаех немски, помогна ми.
- Да.
Той назова името си.
Разбрах, че иде от страна на Найдена, който го е пратил да ме посрещне.
Погледът ми питаше! Човекът се смути. Тохо прошепна нещо, което не знаех що значи, но което разбрах…
Уплашен запитах на български човека - умрял ли е брат ми?
Той ме разбра. Кимна с глава. Явно бе! Нямаше съмнение. Човекът ми подаде часовника на Найдена и ми каза, че ще ме заведе на гробищата, за да видя братовия ми гроб.
Когато излязох на площада, спрях се и погледнах за пръв път големия, необятен и страшно чужд свят.
Всред него аз оставах безкрайно сам, безкрайно сам!
————————
в. „Светлоструй”, г. 5, бр. 10, юни 1933 г.
