СЛЪНЧОГЛЕД
Лятото слезе откъм баирите, мина с жълти стъпки през лъките и се усмихна в слънчогледа на Мирчовата градина.
Къщата на Мирча беше край село, висока, колкото едър вол, тя се губеше между кошарите и гледаше леката кория, под сенките на която почиваха умрелите.
Една сутрин Мирчо прекрачи приведен прага на къщата си, после опна снага, разкърши ръце и се загледа в гробищата.
Слънцето тръгна на път, издигна се над селото, а той стоеше, като занесен, не се досещаше, че денят го вика на работа. Сякаш сън е било миналото…
Връща се от полето. На рамо носи тежка копачка и торба пълна с лобода за прасето. Минава през един дол, изкачва се на билото и търси да види къщата си. Не може да я види - вятърът премрежва очите му.
Над главата му се дига чучулига, той върви, не спира, но и чучулигата не спира - лети над него и пее безгрижна песен. Накрай селото го залайва куче, спуща се върху му, но той не се пази.
Бърза, минава през двора, влиза вкъщи и намира нов човек - първа рожба. Жена му Милка лежи на земята, покрита със скъсана черга, а до главата й жива къделя.
Навежда се, посяга с ръце към рожбата си, но спира го топла ръка.
Отмалял глас го гали:
- Спи, ще го събудиш!
- Милче, искам да го видя!
- Какво ще го гледаш, кожата ти е одрало!…
По-късно животът им стана тежък.
Осиромашаха и, за да не гладуват, заловиха се чужда работа да работят. Със сол и хляб в торбата, жънаха хорските ниви. Но пак радост имаше в къщата им. В Милкините очи имаше благост, в думите й - утеха…
Седи изморен на скъсаната рогозка и събува цървулите си. Яд го е за нещо, дърпа ремъка на цървула и го скъсва. Милка се е навела и духа огъня, мъчи се да запали мокрите клечки.
Той се сърди и от нея си изкарва яда:
- Стига си духала там! Мързи те клечка кибрит да драснеш!
- Ще драсна, но ако има! Взех въгленче от съседите, но пръчките са мокри.
- Защо не си ги турила на сухо?
- Ставаш смешен! Къде ти е навеса, зимникът? Не си гледаш сиромашията, а си седнал за пръчките да мислиш!
- Тъй е то, когато жената е некадърна, глупава и мързелива!
- Изпъди ме! Щом не ме харесваш, вземи си друга!… Коя ли пък ще те вземе? Добре, че имаш риза на гърба!
- Защо се сърдиш напразно, не виждаш ли че се шегувам?…
И през ума не й минаваше да му се разсърди, че е сиромах. Тя се молеше на Бога за децата - да й даде живот, докато израснат. Миналото лято влязоха двамата в градината. Дълго гледаха потъмнелия гребен на корията и слушаха глъчката на децата.
А сега е самичък. Милка му се разсърди, легна, остави ги сами. Погребаха я под черните сенки на корията.
Вкъщи се върна вдовец. Децата не го познаха, толкова беше почернял от скръб.
Мирчовото лице се помрачи - не понесе мъката на овдовялото сърце.
Погледът му, като изплашена птица избяга към корията. Светлият ден се запраши пред очите му. Не знаеше къде да отиде, с какво да се залови, ръцете му бяха немощни, а земята се плаши само от здрави ръце. Пък и желание за работа нямаше. Когато ще престъпи уморен къщния праг, кой ще го посрещне?…
Едно от децата заплака. Мирчо трепна, опомни се и потърси с очи рожбите си. Двете му деца играеха на двора. По-голямото ровеше в пръстта, а другото паднало в локвата за кокошки, плачеше изплашено.
Приготви се да им се скара, но лицето на разплаканото дете тъй се избистри в очите му, че той не изтрая, отиде, дигна го и го прегърна. По-голямото тичешком дойде и застана до краката му.
Малкото се притисна до кокалестата му снага, замина срещу яркото слънце, протегна ръчички и посочи на него.
Мирчо извърна глава да види, дали не иде гост към къщата му. Нямаше никой, само дърветата из полето се лутаха и диреха пътищата. Та кого можеше да очаква?
Няма си род, роднина. До ден днешен никой не се е сетил за него. Минават край него и за нищо не го питат. Защо Милка не стане от гроба и да се върне при него?…
Когато я сложиха на носилото, той не искаше да повярва, че тя е умряла. Още е жива пред очите му. Затвори благите си очи, легна с усмивка на уста.
Спуснаха я в гроба, близкият дъб отдръпна сянката си, а слънцето заля с руменина страните й. Той хвърли шепа пръст върху нея. Вечерта къщата бе пуста.
Децата се гушеха в чергите и плахо питаха за майка си. Оттогава все е сам. Залъгва се с децата, но те нищо не разбират. Малкото забрави да вика „мамо”. Ако го попита, дали не ще си спомни?
- Милче! - без да иска Мирчо извика името на жена си.
Детето, като не чу името си, не се обърна да го погледне. Мъка сви сърцето му, почувствува гърдите си празни. Остави детето на земята, отиде в градинката. Още повече се разтъжи.
Та градина ли бе неговата? Педя земя заградена с трева и тръни. Щом легне и изопне ръце и крака, ще я изпълни. Гледа ли се челяд с толкова малко земя? Ако пръстта можеше да се яде, пак нямаше да им стигне.
Да беше жива Милка, чуждо щяха да жънат, някоя и друга пара щяха да скътат, за да купят малко нива. Кой ли пък ще продаде нивата си?
От дете живее в това село, още не е чувал нива да се продава. Разорават мерата, присвояват чужди дялове, но нива никой не продава. Всеки сече дълбоки бразди, тегли дълги синури…
Кара второ рало на Погачата. Заорават нивата и теглят последната бразда. На синура стърчи трънка. Погачата заобикаля трънката, навлиза в чужда нива. Тоя на когото е нивата, оставя ралото, дига копралята и право върху Погачата. С все сила удря добитъка.
- Защо биеш добитъка?
- А ти защо ореш в мойта нива?
- По-рано трънката беше в мойта нива.
- Никога не е била в твойта!
Погачата оставя ралото, приближава другия, хваща с две ръце копралята му, мъчи се да му я отнеме.
- Остави копралята!
- Няма да я оставя! Искам да я опитам на твоя гръб!
Копралята падна на земята, ръцете им се сплитат. Погачата събаря съседа си и забива нокти в шията му. Едва ги разтървава…
Мирчо обгърна с поглед полето. Земята раздаваше даровете си с пълни шепи, но към него не протягаше дори и с пръст. Обърна се с лице към гробищата. Отдалече не личаха дървените и каменни кръстове. На всички страни земята беше една и съща, жълтееше се без граница.
Но там лежи Милка. Всякога може да иде да си почива върху нейната земя? Кой ще му забрани?… Няколко дървета са се отделили от корията, като от стадо, и са тръгнали през нивите за към незнайна страна.
Стига да иска, може по цели дни да върви подир стъпките им и да лежи под сенките им. Кой човек ще го спре?
В градинката до оградата разперваха клони две дръвчета. Бадемчето, което едва достигаше до раменете на Мирча, се беше наклонило напред над оградата и с мъка гледаше корията. А пък сливата, щръкнала нагоре, играеше си със слънцето, плетеше сърмена дреха. Една бяла пеперуда обикаляше дръвчетата, но не кацваше.
Мирчо се замисли. Погледът му се местеше от едно място на друго.
Полето яздеше на троми, едри коне - копитата им блещяха в малкото прозорче на бедната му схлупена къщурка. - Колко много е широк светът! Гледа синия синур, но там няма ни тръни, ни забити колове.
Като на длан се гледа цялата земя. А той се е сврял в колиба, заградил е педя земя. Защо ли е наредил и тия тръни? Какво ще прави с тях?
Гущерът не иска да знае за оградата, минава през нея, като дъждовна капка. Тревата расте, протяга ръчички към слънцето. Как е можал да раздели Милкината земя с тръни?…
Грабва дъбов кол, нахвърли се върху оградата, разхвърли тревата, тръните, разгради градинката. Изведнъж цялото поле нахълта в Мирчовия двор, разтърси златистите си гриви.
Той се загледа в обедния сън на нивите и въздъхна. Лъхна го мирис на ечемичен клас. Очите му блеснаха и заиграха като пеперуди из маранята на летния ден.
Плещите му трепнаха, сякаш събориха тежък товар на земята. Щурец, събуден от огнен лъч, се обади от малкото дъбче, останало само оттатък пътя.
Подири да види децата си. По-голямото се беше изправило под слънчогледа, държеше стъблото му и го клатеше. Кръглото, охранено лице на слънчогледа се бе обърнало към гробищата и с дребните си очички диреше да зърне стъпките на тая, що го бе посяла.
Мирчо не се скара на детето. Отиде при него, застана до слънчогледа и сложи ръце между листата му… Тъй близка и мила му бе тая слънчева китка! Тя му е останала от Милка.
Едничкото му имане е тоя корен. Извил е шия, като жребче, белязано с ясна звезда на челото. Той гледа и се усмихва към Милкината земя, сякаш я вижда… Мирчо въздъхна:
- Дирят я! Слънчогледът я дири! А пък аз съм ги заградил с тръни. Загражда ли се душа?
Отново изгледа градинката си. Но погледът му се изгуби, стопи се от синьото небе. До онзи свят отиде, пречка не срещна.
Нищо не го спря. Не мина през чужди ниви, през людски дворове. Само през широката Божия нива мина..
Плаха, тънкопола вихрушка заигра из двора, прегърна слънчогледа, наклони го до Мирчовото рамо. Тая неочаквана милувка събуди забравен спомен… Тъмна нощ, връщат се от нивата.
Пътят е дълъг и разкалян. На Милка й става лошо от умора и остава назад. Иска да й каже нещо, обръща се да я види. Не я забелязва в тъмнината и я вика. Тя му се обажда с отпаднал глас. Отива при нея, скарва й се, че се мае по пътищата. А тя му отговаря:
- Мирчо, много съм уморена! Снагата ми е като пресечена!…
След това Милка се обляга на рамото му и бавно тръгва до него.
- Какво ти е, Милче?
- Та още ли не се досещаш, какво ми е?…
Ръката й се отпуща, пада от рамото му и дири неговата ръка. Тя е отмаляла и едвам върви. Той не се сърди повече, като малко дете я води из пътя, пази я от локвите и от лошия вятър.
Мирчовата буза се запали, пламна.
Не го сдържаше на едно място. Прекрачи черната черта на доскорошната ограда. Излезе на широка земя, стъпките му станаха по-твърди. Дребни камъчета захрупкаха под краката му, сякаш шепнеха забравени думи.
Извърна се да види къщата си. Двете му деца си играеха с едно разплетено кошерче. Слънчогледът леко трептеше и го гледаше с чиста усмивка. Мирчо прибра снагата си, изправи се, като да беше сам слънчева китка й, без да иска, кимна с глава, усмихна се.
Погледът му мина над гробищата, погали върховете на високите дъбове и се изгуби из светлата далечина.
Нищо не виждаше, освен слънце и си мислеше, че целият свят е една нива, една безкрайна пшеничена нива.
Щом си помисли и заслуша задъхания съсък на узрели класове. Земята и небето се докоснаха, събраха се наедно в златното зърно и се стопиха под дъха на слънцето.
Всичко, всичко изчезна пред очите му, остана само безкрайната пшеничена нива!
Мирчо подигна ръка да погали класовете й, но се опомни и поклати тъжно глава, зашепна:
- Милче!… Хей, мило Милче, виждаш ли ме, чуваш ли ме?…
Малка, радостна птичка кацна на цъфнал магарешки трън, опна шийка, зачурулика любимата си песен.
На небето изчезна и последната бръчка.
