Георги Майоров

От изток на запад, излезлите по местоположение от Родопите с богато творчество писатели, примерно мога да изредя именитите Ивайло Балабанов, Трендафил Василев, Георги Стоянов, Николай Хайтов, Георги Пашев, Васил Дечев, Димитър Златев, Никола Гигов, Петър Динчев… А има още много и други съвременници.

Важно е да се отбележи и благотворната тенденция все повече родопски писателки да отхвърлят своята свенливост и сега вече надделяват по брой мъжките пера.

Веднага обаче отбелязвам, че много от тях въобще не са огласени, а други, дори в СБП, почти не са уважени от литературната критика. Или, днешната оперативна критика отбягва творците от периферията.

Да вземем „досието” на Юлия Дивизиева от град Доспат. Тя заживява в София, но планината на Орфей, макар в зряла възраст, я събужда за творчество със силен призив.

И през последните петнадесет години е наредила дизия* книги - поезия, белетристика и за деца, които отпяват с ясен глас като родопски чанове. А има само един отзив в „Литературен свят”.

Впечатляват непретенциозните, приземени и опростени заглавия на книгите, но те дишат възвишено.

Нека на първо време сега да погледнем палитрата на нейната поезия.

За първата й стихосбирка - „Полутон, полусянка” (2016), единствено Ирена Панкева представя авторката.

Във втората стихосбирка - „И малките неща” (С., Факел, 2018), Юлия Дивизиева пее с пълни тонове. Излязла е от полусянката и грее с лъчезарие.

Книгата хваща два раздела - „Магия” и „Мигновения”. Стихове уж за малки неща, а порастват, стават големи, важни и необичайно одухотворени. Достатъчни са „глътка въздух - шепа вода” и сетивата ни въздигат да извършим чудеса. Сякаш както в Родопите, не поетесата, а природата реди красиви определения и свежи метафори.

Цъфналата вишна, дори в асфалтирания столичен паркинг в дъжда избелва „воала си”, че сред тази прелест и славеят мълчи. Но когато запява, всичко в живота наоколо се преобразява. Вишната поръсва цвят, и:

Прозорците на болницата светнаха
и пациентите изскубнаха системите -
магични сокове потекоха във вените.

А стиховете окръглят картината с поантата: „На паркинга остана вишната, / заслушана във песента / на славея”.

Я сега, сам кажи читателю, Юлия не пее ли като славей?!

Ето, само с една картина, каква възвишена идея ни нашепва поетесата. И като казвам, че авторката с простите слова гради малки духовни дворци с големи послания, не е ли истина? Такива са фактите, а не моята преценка. Така говори всяко стихотворение.

Капките на дъжда са в причудлива хармония със зеления цвят на „белия април”. С „черни фракове” идват лястовиците, за да събудят лятото.

Стиховете зреят според сезоните - с пуснатите писма от глухарчето, с меденото жило на пчелите, с „розето” на заника, с безразличното падане на златните монети в есента, а в джоба са подрънкващите миди от лятото.

Да! От дълбините на морската „мисъл” в стихотворението „Сол в лодката” идва всичко - радостта и щастието. Важно е да ги уловим навреме.

Такава е донесената картина от лятото, а в столицата „Денят кънти от звук на токчета забързани”.

Танц в необозрим духовен свят. В „кошница събира мигновения”. С „отмалели колене” от сенокоса, с трепета във тишината.

Приканва всяка двойка да не прекалява с яденето на общата сол, дори да е от сладката морска, че „ще се разгадаем докрай”.

И стиховете раждат цвят. Защото поетесата пошепва: „В малките неща се вглеждам”. И ние също не бива да ги отминаваме, понеже в тях са семенцата на всяко магично дело, като творчеството.

В тези пъстроцветни мигове е цялото „имане” на щедро влюбената в думите Юлия Дивизиева.

Така вълшебно се рисува „мига” в живота. Сякаш всичко е миг. Само каква свежа и влюбена в незначителното, за други, поезия! Заслужава всеки да я прочете и да сътвори такива живителни мигновения без да е поет. За истинско удоволствие. А не да се лута в дигиталната мъгла. Само така ще ни бъде светъл денят.

И малко коментираното от мене, категорично доказва, че багрите на творците, родени в периферията, са така родолюбиви и богати с причудливи нюанси. И освежаващ дъжд вали от всички стихове.

Фамилията на авторката може да идва дори от дивата визия на дивната природа на Родопите, но творчеството й е добре опитомено и сътворено с висок естетичен вкус.

*Дизия е поредица от 12 или повече чанове, изработени от сплав с мед, цинк и калай. Залюляни последователно, те отпяват своя тонова стълбица. А окачени на врата, предимно на овните, при движение на стадото „композират” небивала по възторженост музика. Но тази идилия вече е само в спомените.