Константин Петканов

Преди години аз живеех на брега на морето. Хората се надпреварваха да посрещат параходи, да товарят и разтоварват стоки, а морето ту кротко, ту бурно пригласяше на тази човешка залисия.

Търговци се издигаха и пропадаха, семейства забогатяваха и се превръщаха на последни бедняци, но тази човешка драма не беше нищо в сравнение с бурите на Черно море.

С дни то се блъскаше в бреговете, разклащаше вълнолома, поглъщаше кораби и железни чудовища, но един ден и то стихна - студът го скова и превърна в ледена равнина.

Всичко това ми е правило много силно впечатление. Имало е дни, когато аз съм се чувствувал като дребна прашинка и, в съзнание на това си нищожество, съм се мъчил да покажа на хората, че не съм толкова незначителен, както те ме виждат в устремите си за печалба и охолен живот.

Желанието ми да се покажа именно пред тия хора ме отдалечи съвсем от човека, и аз започнах да подчинявам нещата и условията изключително на себе си и да виждам смисъла на живота в себичността.

Но един Божи ден дойде изпитанието. Да не помислите, че е паднал гръм от ясно небе, или пък морето е излязло от легловището си? Нито едното - нито другото.

Изпитанието прие образа на един дрипав и забравен от хората бежанец. Пристигна от селата в града и тъкмо, когато бях седнал да обядвам, той почука на вратата на моя дом. Намръщих се, задето ме безпокоят, но станах от трапезата и отворих вратата.

- Тук ли живее на дяда поп момчето? - попита усмихнат бежанецът.

- На кой поп момчето търсиш?

- На нашия - аз съм от село Каваклия. Ти не си ли Костадин?… О, Костадине, добре живяхме, че се видяхме! - и гласът на неканения гост се изгуби в глуха въздишка.

В тази жива сянка аз едва познах нашия съсед Георги. Нямаше какво да правя - поканих го да влезе вкъщи. Жена ми, като го видя, се намуси и изгуби желание да се храни.

Двамата с нея си мислехме едно и също нещо. Дошъл е само да ни безпокои и да ни развали обеда. той се усмихна, прекъсти се и с ожесточение се нахвърли на белия градски хляб. Гледах го и се ядосвах, че обедната ми почивка пропадна.

Но бедата ми не се свърши с това. След като се нахрани, поканих го да излезем, но той ми отказа, като заяви, че ще нощува у нас. Жена ми се ужаси и побърза да му забележи:

- Много ни е тясна къщата. Нямаме място къде да ти постелем.

- Невясто, не се притеснявай! Ей тука, до вратата, ще се свия… Костадине, добре живяхме, че се видяхме!

Оставих го вкъщи, отидох на работа и се върнах едва вечерта. Гостът седеше в стаята и се забавляваше с невръстните ми деца. Даваше им каравелчета, а те недоволни ги хвърляха на пода.

На сутринта бай Георги се заготви за път. Наново подаде каравелчетата си на децата, а на мене за десети път може би повтори:

- Добре живяхме, че се видяхме!

Изпратих го до външната врата, върнах се при жена си и двамата въздъхнахме с облекчение. Дадохме воля на чувствата си и го натоварихме с всичко лошо и себично. Поставихме го на най-ниското стъпало и го забравихме. Ние излязохме победители над него и закусихме сладко.

Зададе се Великден. На велики четвъртък пред дворните ни врати спря едно магаре, водено от дребно момче. В дисагите бе сложено живо агне. Попитах момчето кого дири, а то ми отговори:

- Нося това агне на бачо Костадин от Каваклия. Татко му го праща „много здраве” за Великден.

Настъпи развръзката. Жена ми и аз се зарадвахме на подаръка и сами повярвахме, че много добре сме посрещнали бай Георги. След десетина дни пак ни изпрати подарък: кошница яйца и кило прясно масло. Какъв прекрасен човек е тоя бай Георги!…

Приех подаръците, но нещо в мене остана отворено. Аз почувствувах, че някой друг, много по-силен от мене, ме е победил. Дрипавата сянка на бежанеца се показа по-вечна от хорската залисия и от синята вода на морето…

Позволих си да разкажа тази история, да обърна вниманието ви, че хората живеят, смятат се за човеци, но много бавно откриват истинския образ на човека, камо ли да почувствуват силата на героя, който е вечен.

Самата дума вечност е толкова значителна, че ни включва всички в себе си. Ние сме в нея, като в утроба, за която нямаме никаква представа, макар че сами сме прекарали девет месеци в майчината си утроба. За всички хора най-страшният враг на вечността е смъртта. Ние знаем, че тия, които са около нас, изчезват, въпреки че не знаем дали самите ние някога ще изчезнем.

Смъртта всек иден свидетелствува за себе си. Тя ни връхлита чрез болести, земетресения, бури, огън, вода и войни. За да не мислим за нея, ние издигаме в култ хляба, протягаме ръце и искаме да го имаме само за себе си. Така тя ни връща към първичния животински стадий, за да властвува над света.

При все това, в самите нас се носи дъха на вечността. Ние се съмняваме в нея, но с всичките си сили се притискаме в надеждата.

Това незначително зрънце, което се е родило направо от човешкото сърце, се разклонява в могъщо дърво, чиито плодове жадуваме да берем през всичките си земни дни.

Надеждата в човека е плаха, но срещу смъртта тя е стихия. Тя ражда ония неща, които правят човека безсмъртен.

Ако не беше надеждата, нямаше да се родят правдата и свободата, нямаше да почувствуваме душата на народа. Нямаше да се роди и най-високият връх на човешкия дух - поезията. А поезията и мъдростта включват в себе си истината.

Правдата е майка на всички идеи, които искат да преобразят света. Тя пробужда духа и го тласка в борбата. И в тая борба най-великото е саможертвата. Всичко става в името на нещо, което изцяло принадлежи на другите. Саможертвата е изчезване за доброто, което други ще вкусят.

Надеждата, като включва света в себе си, ни свързва с него и ни превръща в частица от едно вечно тяло. Правдата и свободата, които подхранват саможертвата, намират своя израз чрез отделната личност.

А когато личността понесе всичко това на плещите си, у нас подава връх вярата. Започваме да вярваме в едни придобивки, които сами не сме в състояние да извоюваме.

Така създаваме героя, вярваме в неговата могъща сила и очкаваме подвига, който ще ни издигне на едно стъпало по-високо. Героят се превръща в творец на велики нравствени дела.

Човекът се надява и затова вярва в героя, който е дал, чрез саможертвата, блясък на свободата. Нали безпрепятственото утвърждаване делото на отделната личност обединява света в създаване култ към свободата?

Копнежът за правда и свобода ражда всички идеи, ражда самата култура, която пък не е нищо друго, освен многоликият и непресъхващ извор на човешката духовна сила.

Ако ние се надяваме да получим нещо, ако вярваме, че ще го получим, не се ли дохожда до съзнанието, че някой, който ни е обикнал, се жертвува да ни възнагради? Възможно ли е понесеш някого на гърба си, без да го обичаш? Как ще се раздадеш, в името на общото благо, ако не носиш в сърцето си целия свят?

Като смъртни хора се прекланяме пред материалната жертва, наричаме я щедрост, човеколюбие - подвиг. Тогава с какво име ще наречем онази сила, която принася в жертва самия живот?

Нейното име е любов, и тя е най-дълбоко в сърцата ни. Изцяло сме нейна рожба и само чрез нея се утвърждаваме в семейството, в общежитието и в борбата за съвършенство.

И ако това не беше така, героят нямаше да се роди. Не е ли той вечен, безсмъртен? Когато той съществува, имаме ли право да опростяваме живота, да го свеждаме до невидимата прашинка, която има място само в сметта?

Но нека се втрнем пак към нашия бай Георги и да видим какво носи той в себе си. Уверен съм, че моят разказ предизвиква усмивките ви, не защото аз съмстанал смешен пред очите ви, а защото нещо друго е парнало сърцето ви.

Това е, че всеки вижда себе си, вижда връзката, която съществува между всички хора. И по-скоро радостта, която произтича от осъществяването на тази връзка, ви кара да се усмихвате и да се приближавате, чрез бай Георги, към мене.

В това приближаване аз виждам вярата в човека, надеждата, че все пак има добри и щедри хора в света, и че една непобедима любов руши преградите и унищожава различията.

Сега да разгърнем нашия живот и да видим в какво вярваме, на какво се надяваме и кого обичаме. Грижим се за семействата си, радваме се на близките си, жертвуваме се в борбата за насъщния, но има нещо, което ни свързва в едно цяло и ни кара да имаме отношение към света и съзнание за нещо, което само ние като народ можем да дадем на човечеството.

В обществения и държавен живот - в целия ни народностен бит ние държим на известни прояви, които ни отличават от другите и ни изравняват помжду ни.

Така приемаме възраждането като общо достояние на народа ни, макар да не сме били преки участници в него, то е наше и се гордеем, че е дело на българския дух.

Същото нещо е и с освобождението ни от робство, сякаш ние сме гинали на Бузлуджа, при Волът, по затворите и бесилките, на Шипка и с кръвта си сме определили границите на България.

В това сливане, което ще продължи и с поколенията, които ще дойдат след нас, се изгражда един вечен човек, изгражда се героят.

Когато присъствуваме на народни тържества или гледаме някоя пиеса от нашето минало, ние се вълнуваме, откъсваме се от всекидневието и отлитаме някъде другаде, чрез едно неочаквано, но общо вдъхновение.

Тук му е мястото да ви заговоря за Васил Левски, за Апостола на свободата. Само да припомня стиховете на Ботева за Левски, и ще се сродите всички помежду си. Всяка случка от неговия живот приемаме безкритично, вярваме в невероятните му подвизи и това е, защото ние сме в него и той е в нас. За това сливане говори Ботев в стиховете си: „И тез, що в мен дух свободен, дух за борба завещаха…”

Поетът е почувствувал земята, в която ще се просмучат кървите му, страната, където първото си мляко е засукал. Но кога Ботев се е слял със земята и народа?

Когато е писал стиховете си ли, или когато е положил живота си за нас? И в първия, и във втория случай. Щом ни е обикнал беззаветно, първо го е почувствувал и след това го е извършил. Би ли умрял Ботев, ако не носеше в себе си безсмъртния човек - героя?

Ето образа на Левски, според Ботева: „…и твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила…” За Вазова Левски е всемогъщ и вездесъщ. Желязото, стоманата, гранитът не са в състояние да изваят образа на Апостола.

Той е само дух, който се носи над българската земя, приласкава робите, наказва тираните и насочва слънцето на свободата над главите на народа.

Броди навсякъде, и пръстта от стъпките му е разпръсната от вятъра из всички български дворове. Тия стъпки са осветили земята ни, а кръвта му ни е благословила със свободата.

Каквото и да кажа за Левски, ще бъде недостатъчно. Та мога ли да проникна в сърцата на всички българи, за да уловя богатия дух на Апостола? Бих ли могъл да изрека хула срещу него, без да изменя на целия народ? Ще отида още по-далече, ще го нарека български Атлант.

Ще сложа българската земя върху плещите му и вие ще го приемете, без да го съжалите, че огромната тежест ще откъсне раменете  му и ще го смаже.

Не, Васил Левски може да носи, той ни е прибрал в този къс земя, прегърнал ни е бащински и няма да ни остави. Неговата безсмъртна любов ни е предала в ръцете на Бога и ние няма да умрем, няма да загинем.

Нещо повече - ако дигна от гроба Апостола и го изпреча срещу бога и го накарам да говори като древния Мойсей: - Господи, защо ме мъчиш, защо не намерих милост пред Твоите очи, та сложи бремето на народа върху плещите ми? Нима аз не съм носил целия този народ в утробата си и нима аз съм го родил, та ми казваш: носи го на ръце, както бавачка носи детето си?… - вие и това ще приемете и ще се почувствувате рожби от тази безсмъртна утроба.

Невъзможното за обикновения човек е възможно за Левски, з агероя. Наистина, един герой, който е извадил от преизподнята на робството целия наш народ, смъртен човек ли е или е нещо повече от нас?

Докато ние принадлежим на себе си и най-много на близките си, той принадлежи на всички българи. Така той ги е оплодил и сродил с вечността. В сърцата на връстни и невръстни е запечатан образа на Левски и колкото дните и годините извървяват, толкова тоя образ става по-светъл и по-нетленен.

Представете си, че някой от нас излезе на сцената да играе Левски, да го видим физически и да го чуем да говори. Тежко на тоя смелчак - той ще бъде отречен, защото неговата физическа немощ не е в състояние да предаде физическата сила на героя, която ние навсякъде виждаме само чрез подвига на саможертвата.

За този подвиг ние пазим сълзите на възхищението, трепета на душата, благородството на чувствата. Не с личността, която се мъчи да подражава на Левски, а със самия герой ние се сливаме, за да го превърнем в истина, която принадлежи само на народа и на вековете.

Това сливане с героя е задължително и често пъти, в дни на борба срещу неправдите и тиранията, ние тръгваме като сомнабули, раздвижваме вятъра, огъня, водата - всички природни стихии и сред тоя въображаем декор мислено си блъскаме главата в камъните на тъмницата и след това увисваме на бесилото.

Тялото на героя изчезва, но неговият дух остава, остава творческото зрънце на подвига. И затова ние сме единни в представите си за неговата духовна сила. Това единство е същественото и то определя безсмъртието на героя.

И пак друг герой на духа, дълбок сърцеведец и рожба на общата народна душа, от наше име, е синтезирал нетленността на героя Левски, като ни е включил в безнадеждността, в която пропадат осиротелите по българската земя. „Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в полето, старци се молят Богу горещо, жените плачат, пищят децата…”

Птиците, хората, зверовете, стихиите - всичко е смутено от изчезването на носителя на саможертвата. Каква безсмъртна поетическа импровизация и гениална парафраза на евангелското свидетелство за часа на Христовото разпятие. Небето се помрачава, земята се разцепва на две и в храма се раздира завесата…

Наистина, кой може да смути хармонията на света, да я постави на изпитание, ако не вечният, безсмъртен дух на героя? Кой има власт да заповядва на небесните сили, на земните твари да се бунтуват и усмиряват, да плачат и да се вдъхновяват, ако не героят на подвига?

Даваме ли си сметка за дълбочината на бездната, в която ни хвърля смъртта на героя и за височината на върха, към който ни възвисява подвигът? Имаме ли представа за пътя, който  изминаваме от едната крайност до другата?

Вечността се определя от подвига, от героя. Всеки от нас носи подвига в сърцето си. От дрипавия бай Георги до великия Левски има само една крачка. На първия възможностите са малки, на втория - неизмерими.

Но и с двамата се свързваме, за да ги приемем като частичка от оная същност, от която произхождаме всички.

Бай Георги побеждава с дълбочината на чувството си, с материалната си щедрост и то само от любов към човека, а Левски ни заробва за вечни времена чрез силата на саможертвата, за деен духовен живот.

Единият ни нахранва, за да ни благодари, че не сме го оскърбили, другият ни насища, за да ни свърже с вечността на духа.

Малък подвиг, голям подвиг, но в основата си подвиг, който всякога ни връща към силата на духа. Ние вярваме в героя, надяваме се на неговото идване и се смиряваме пред величието на неговата любов.

Материалистът го очаква,  името на социалната правда, да разпредели правилно земните блага, а идеалистът го очаква, за да го въведе в света на свободата и правдата, в света на великото творчество.

Какъв би бил нашият живот, ако могъществото на смъртта се простре и над подвига? Човекът би се слял с животинското царство и не би имал никакви други нужди, освен да яде, да спи, да се размножаваи да гине, както гинат червеите. Светът на културта не би съществувал.

Главното начало, което определя живота на човека, е неговото задължително участие в борбата между злото и доброто, които, от своя страна, определят човешките съдби.

На тази плоскост се изявява и свободната воля на човека - да избира и да насочва сам живота си.

Героят е, преди всичко, добротворец, защото държи сметка не само за себе си, а и за средата, в която живее, държи сметка за народа и за човечеството.

По този път той се слива с дълготрайното, с онова, което не изчезва и дава смисъл на живота. Героят вярва в доброто, жертвува се за поколенията и твори за прослава на рода.

Всички тези добродетели подготвят и създават подвига. Ние можем да отречем всичко, но не и подвига.

Всеки от нас се превръща на слух, когато слуша разкази за необикновени приключения. Човек често се увлича и придава на постъпките на свои близки една изключителност, която, макар и смътна, определя отношението му към трайните прояви.

На силния вярваме, на слабия се присмиваме, но и единият, и другият свидетелствуват за възможностите на човешкия дух. А щом има възможности, има и човеци, които ги постигат.

Всяко постигане се крие в силата на героя.

Приемем ли подвига на героя като начало на смислен живот, трябва да приемем и неговото безспорно влияние върху човечеството.

———————-

сп. „Изкуство и критика”, г. 3, кн. 1, януари, 1940 г.