Из „Път към своите” (1969)

Станислав Сивриев

На Крум

Сегa тая гора я няма. А беше гора!
I.
Темето на Момински балкан през половината е поръбено с елак. На юг се диплят заоблени картъли, на север - тъмен борикаш. От три дни сме се потаили в ръба на гората - четиридесетина измършавели партизани.

Възглавници са ни грапавите коренища на елите, постилка - мекият мъх и боровинковото кече. Два „брена”, стъпили по на две крачета, лъщят хладно. Пълнителите им са змийски рогчета, които клъцват сумрака на гората.

Лятото си отива - тревата е прегоряла и свири в цървулите. По картълите пълзят разкъсани сенки на облаци, жужат самотни пчели. Небето е поизсивяло - не сме забелязали откога далечините са станали зрими.

В процепа между два рида бялкат по няколко къщи от Устово и Момчиловци. Букаците на Елиджа са се изместили насам. Друг път купенът на Каракулас е бил точно изписана дъга като с молив. Сега очертанието му е рехаво и дърветата по дъгата се броят. Ниско в полетата, може и да има още лято, но от нас лятото си е отишло.

Нощем става студено и звездите посиняват. Елакът шуми. Тъмното му бучене ту се приближава, ту се отдалечава - сякаш иде от земната дълбина. Огньовете загасват. При полъх на вятър въглените червенеят, но не топлят и ние дирим гърбовете си. Сутрин се събуждаме с полепнала по дрехите пепел и сякаш не разбираме къде сме. Утринната синилка е размътила дънерите и те се поклащат, като че ли ги виждам през вода.

Докато ме е унасяло нещо като сън, дънерите са се разместили. И лицата на другарите ми не са лица, а едно размножено зеленикаво петно. Започвам да разбирам, че съм дрямал премръзнал и съм чувал далечно звънче. Навръх Момински балкан ливадите зреят късно. Някой преди съмнало е товарил сено в мрежи и пиринченото звънче на мулето е отпявало нейде наоколо.

После?… После слънцето се вдига над Каракулас и зеленикавите петна стават лица - както е било вчера и завчера. Ромоленето на ручея вече не ни побива със студена тръпка.

Митю Цацара прикрепя в клоните на една издъница огледалце и издува отвътре бузата с език. Сапунът му наполовина е хума и не се пени. Захабеното ножче стърже четинясалото му лице и по телата ни минава скомина. И ние ще трябва да се бръснем - ще даваме клетва.

Цяло лято отредът ни е бил разпилян. Една чета около село Арда, друга - при английската военна мисия в Олуейля.

Няколко партизани са очаквали край Влахово избягали концлагеристи от Пловдив. За първи път сме се видели заедно. Бая сме били! …

Ако не довечера - следващата нощ над Рожен ще се завъртят английски „дъгласи”. Изписали сме със сух вършинак едно „дубъл ве”. Когато самолетите забучат, ще палнем вършинака, а после ще събираме из каргъла парашути, ламаринени варели с автомати, вързопи облекло.

Майор Милър ни е казал, че ще имаме оръжие за цяла партизанска дивизия. Каза го във воденицата край Устово, в сеното. Съпругата на Братан Шукеров - командира - бе донесла топла родопска баница. Майорът ядеше и като че ли бе щастлив.

Подир боевете в Олуейля той, един капитан с везани звезди на пагоните и радиста им, се намериха при нас - посивели, гладни, съсипани. Едната радиостанция бяха взривили - резервната кротуваше в сеното. Рижата брада на майор Милър вече не лъщеше - сплъстена брада, в която сочните му устни се губеха. Баницата го разнежи. От това ще е бил щедър: оръжие за цяла дивизия!

Той яде, ние преглъщаме. Кой ще нахрани с баница отред партизани!…

Навръх Караманджа предадохме англичаните на бригадния щаб. Те заминаха с радиостанцията към Борисовградско, а ние - към Момински балкан да чакаме „дъгласите”.

Докато чакаме - можем и да се закълнем. Тъкмо сме се събрали заедно.

Помощник-комисарят е подгънал крак - пише на коляно доклад „Фашизъм и империализъм”. Вчера сме гощавали майор Милър с баница, днес ще си кажем между нас кое как е. Ще поприказваме - гола клетва не бива!

Нослето на помощник-комисаря е тъничко, прозрачно и свети на слънцето. И темето му лъщи. Млад човек, а олисял. Завършил е философия и когато говорим пред него, от страх да не изтървем глупост, заекваме. Мундьо казва за него: „Глава!” Драгльо казва дpyгo: „Голям сеир ще стане, ако простите се отделят от учените!” Гледаме го накриво, защото без десетина човека целият отред е среднисти и вишисти.

Цацар не разбира от криви погледи и пъшка:

- Тежко на простите! Ни глава за науки, ни ноги за бегане…

На север артилерия тресе Новаковския балкан. Вече втори ден тътне. На огъня сигурно е нашата бригада. Сражава се с войска. Дотам не са сто километра, но няма да са по-малко от четиридесет. Попоглеждали сме се малко гузно, питали сме се какво да правим, пък сме свикнали. Два дена са това! Стигат и сам да се препсуваш, стигат и да вземеш да не дочуваш…

Отгоре имаме да палим и „дубъл ве” от сух вършинак - да събираме каси с автомати, вързопи и парашути.

От копринените стават хубави ризи и шалчета. И блузки стават. На жените ще им светнат очите. Знаем го още от дните, когато сме били в лагера на английската мисия из Олуейля.

Цацар издува и другата буза и захабеното ножче пак ни престъргва отвътре със скомина; помощник комисарят се е навел още по-ниско над тетрадката и ситни, ситни с молива.

Дънерите вече са се остояли, не се люлеят като във вода. И слънцето си е взело боя. Потокът бълбука по-весело, мушици и насекоми са живнали, рогати буболечки стискат с щипки шишарково семе - пълзят, претъркалят се по стръмнината, но не изпускат семката. Мундьо ги гледа, гледа и тцътка:

- Едно са и хора, и живинки. Прекатурват се, а не изпускат семката…

Салих е помаче от Арда. Ръбата глава и сцепена бърна. Я има, я нема месец откак е при нас. И как се намери в отреда?…Полицията стъпи на койрука му - намериха му английска вълнена фанела и скрит колт. И у Митя Узунов напипаха нещо…

Ние си седим около Турян, чешим се под мишниците и ръцете ни останаха там. Дотича запъхтян ятак - един от ония, които на гладен корем ни носеха „одено”: вода с бучка захар и малко оцет.

Не разбрахме толкова от думите, колкото от очите: трима полицаи, двама цивилни и един „начельник” карали свързани към Смолян Митя и Салиха.

Пресрещнахме ги край село Кошница. Начельникът на кон. И един цивилен на кон. Другите претъпкват пепелака на изровеното шосе.

Долината изахка. Под бреновете се изсипаха куп нажежени гилзи. Ехото повтори пукотевицата, но не можа да я потрети, защото Вулкан пак бе натиснал картечния спусък и цевта заподскача.

Салих и Митьо се хвърлиха в канавката. Начельникът остана без кон. Цацар с ритник изби автомата из ръцете на един от нашите. И се развика:

- Мамка ви глуха, че и кьорава! Нели ви реках да им вземем само страха!…

Страха им взехме. Полицейският началник драпаше с нокти по скалата на сухото дере отсреща. Бричът му отзад се сцепи. Сабруть питаше: „Бяло ли ми се вижда сцепеното или жълто…”

Утихна стрелбата, гилзите под „бреновете” изстинаха. Да идват после да броят куповете и да си правят сметката!

Наско Тодоров сряза с нож въжетата около китките на Митьо и Салих. Един полицай от Турян, когото нарекоха Попето, чакаше настрана с подивели очи какво ще реши нашият съд. Началникът и другите се поличиха из пустото горье.

Те не можеха да премислят, че сме родопчани, че сме им взели страха и сме ги пуснали да се перат при жените си. Защото едни хора като са замесени с песни и чевермета, знаят цената на живота - знаят, че кръвта се мие с кръв. Ха сега накрая, когато нашият ден е отвъд баира, със своя кръв да мием свинска кръв!

Ако знаеха това, ония нямаше да си оставят ноктите в камънака на сухото дере. Не знаеха, та го написахме и пратихме Попето да им го носи черно на бяло. От тоя ден рахатясахме.

Салих не можеше да повярва, че въжето не е около китките му и цъкаше:

- Те могли и да бегат, бе!…

Та тоя Салих води сега към лагера един старец от Момчиловци, подпира го отзад с цевта на пушката, а оня се поизвърта:

- Одмахни го туй железо, момче! Ще те измами ръката и ще сбереш грех.

Командирът хем се смее, хем я премисля каква стана. Каранфил трие с парче от бинт кървясали клепачи и приказва:

- Ти си ханзърин, старче. За чия майна се шематосваш насам? Ще си отвориш устата, затова е хубаво сега да ти я затворим.

Старчето се хваща за гърдите:

- Че ако бех ханзърин, щех ли да си търся хлеба из гората?

Ръцете му са затулили ризата отпред, но и през пръстите се вижда, че ризата е яма до яма.

Двама се отделят настрана да кълнат стареца, та да мълчи. Невестулкино семе е това старче: усети, че се размина с куршума, щом работата се изметна на клетва. Тръгва надолу, дето картълите на Момински балкани се диплят и раздиплят, върви, па се обръща.

- Щех да питам къде ви са очите, та не познавате сиромаха, ама сега нема да ви питам.

Братан Шукеров - командирът - пак се смее:

- Ти, стрико, си бил за комисар…

Ах, този Братан! Докторлъка си е прекрачил, жена и дете е оставил и ни претопля отвътре със смях. В кафявите му очи виждаме онуй нещо, заради което си е прекрачил докторлъка.

Тия очи не са само добри. В тях просветва и острие. Ах, как просветна и в
лагера на английската мисия! Бяхме отишли там за оръжие. По мръкнало белите андарти палеха огньове, пляскаха с ръце и пееха:

Ако мае на потираки

Къде ти вино и чаши в пустите гори на Олуейля! А те пляскаха ръце - с песен искаха още една чашка.

Капитан Тодор - красив, с къдрава брада като млад гръцки бог - танцуваше, вдигнал нагоре две ръце. Опаловото сияние на огъня играеше по озареното му лице - при всяко завъртане около разгорените вейки спираше до чувал, пълен с якета, вълнени ризи, парчета плат от копринени парашути.

Капитанът танцуваше, светът бе негов. Единствен той можеше да раздаде тоя чувал и го раздаваше.

Раменете му тръпнеха, ръката му се пресягаше и вадеше зеленикава, един пръст дебела фанела. Пак тръгваше и избираше с очи на кое рамо да я метне.

Ако мае на потираки

Всъщност андартите не искаха още една чашка, а още по една фанела и капитанът играеше веселата игра.

Чувалът се слегна на стъпканата трева - празно и грозно вретище. Братан изчака и хапна на турски младия бог:

- Капитане, оръжие ни дайте! С него ще си намерим и дрехи и всичко…

Те бавеха, за да се сетим сами, че не искат да ни дадат оръжие. На следващия ден Братан и майор Милър седяха на голия склон край нашите палатки. Гръцките бяха отвъд потока. Седяха и разговаряха на френски. Англичанинът с нашарена лескова тояжка изчопляше от тревата камъче.

Край тях мина Елпи да с пълни кофи вода. Елпи да беше единствената жена всред мъжкото сборище от гърци, българи и англичани. Под басмата тялото й се гънеше, по мургавите нозе белкаха драскотини.

Елпи да извръщаше към себе си главите на сто и толкова мъже, а очите на двамата не помами. Майор Милър предлагаше на Братан да ни дава заплата. На всеки партизанин по една лира за месец - от златничките, с кралска глава върху едната страна. Срещу златото искаше отредът да мине под командването на мисията. Братан таеше около устните си усмивка.

- Това нещо със злато не се купува!

Англичанинът се подпря на длани - като да стане, но не стана. Тогава каза, че славяните били странно племе, че подвигът на зле въоръжените бил по-красив.

Усмивката около устните на Братан натвърдя. В топлите му кафяви очи просветна онуй острие, което изведнъж промени лицето му. Въздухът не му достигна.

Майор Милър усети, че стъпи накриво - усети, че тоя срещу него, дето е копал гробове в Нанси, за да следва, дето е надиплил в джоба си диплом от Цариградския университет, е голяма хапка. Тояжката му вече не изчопляше камъчето.

Братан гледа майора, гледа, а червените петна около шията му растат.

Дошъл е негов ред - не да чопли камъче, а да го изплюе. Наклони се към майора, доближи главата си до неговата - има да му казва нещо, което е за между двама:

- Ричард III за един кон предлагаше цяла Англия. За оръжие и това може да се направи, но преглъщането на насмешки е висока цена!…

Тихо, почти кротко изречени думи. Де да не бе кротко, де да бе подкиселял тоя българин!… Братан е голяма хапка и не подкиселя - отмери удара точно.

Майор Милър усети дълбокото бодване, но не се издаде. И той семка от сой!

- О-о-оу!. .. - Толкоз можа да каже.