БЪЛГАРСКАТА МАЙКА
БЪЛГАРСКАТА МАЙКА
Ти много скърби преживя
и не една злочестина,
ора над плодните нивя
и жъна в зной и тишина.
А твоя лик блестеше скъп,
тъй милосърден, тъй всеблаг,
че беше свята твойта скръб
огряла твоя беден праг.
Но мина бурята над вси,
като стихия, като смърт -
със кръв полята ороси,
със слава бранния ни път.
Ще бъде ден, когато ти
утеха ще ни бъдеш пак
и в твоя поглед ще цъфти
усмивката на поглед драг.
———-
сп. „Български воин”, г. 1, кн. 44, 17 януари 1924 г.
БЕЛАСИЦА
1.
Когато вечер наклони -
с крило от бяла смърт повей,
небето ръси светлини,
сърцето с тиха скръб копней…
И, светъл засиява в нас,
родино, твоя образ скъп -
мълчим - и в тоя късен час -
изгрява властно твойта скръб.
Че там, където в детски дни
леляха пръвните мечти,
часът на свята скръб звъни -
там, майко, богомолно ти
целуваш кръста на Христа:
да ни закриля във беди,
да ни запази от смъртта!
2.
А над Беласица горят
звездите със набожна скръб,
и лунния седефен сърп
алмази ръси по снегът.
Завслушан в тишината тук
на тия тъмни лесовве
от стари дъбове и бук
аз слушам: - Самуил зове,
зовве войводите си смел -
към нова геройна бран,
преминал родния предел
и тук разперил боен стан.
3.
Завет неписан помним ний,
завет на нашите деди,
и той в сърцата ни се крий -
блести с вечерните звезди.
- Земята, родната страна
бранете, верни синове,
когато тя ви позове -
развейте лъвски знамена.
И нека всеки бъде пръв
в неравната и люта бран -
поръсил героична кръв,
израснал като великан!
———-
сп. „Български воин”, г. 1, кн. 46, 27 януари 1924 г.
ПИРИН
Там сплитат арки дървеса,
шумят зелените дъбрави
и слънцето над тях изгрява
и роси огнена роса.
От векове легенди спят
за древни и свирепи битви,
и сякаш някакви молитви
във тишината все звучат.
Виж - смръщените вежди там -
като на старец в скръб унесен,
и погледът му омагесан
въздиша горестен и ням.
Аз гледам тръпно и зова
пред тая сянка на Пирина,
в чиито дебри ще застанат
без отглас моите слова.
———-
сп. „Български воин”, г. 2, кн. 50, 7 март 1924 г.
СПОМЕН
На поручик Пачев
Нощта разстла край нас широки сняки
по бялата постеля на снега
и легна сън над черните землянки,
стаили нашта радост и тъга.
Далече дреме Берово в мъглите
и хижите му тънат в пустотата,
и нийде глас, ни звук сред мрачините,
бездомни вълци скитат във нощта.
Тук само от небето бдят звездите
и старата познайница - луна
студено злато пръска по мъглите
по сребърната снежна пелена.
О, тоя кът със лесове огромни,
където тае мъртва тишина -
аз искам пак сега да си припомня
със оня сняг и късната луна.
И като живи мяркат се пред мене
войнишките усмихнати очи,
край огъня нясядали засмени -
и всеки пуши, гледа и мълчи.
Като от запален жертвеник в нощта
на сини ленти пушека се вий
и всеки близко седнал до жарта
в сърцето си една въздишка крий.
———-
сп. „Български воин”, г. 2, кн. 52, 21 март 1924 г.
СПОМЕН
Тази вечер е толкова пуста,
веят скръб нацъфтели звезди.
Моя дядо с лулата седи
и разкладва огнището в пруста.
Тлеят бавно главните червени,
моя дядо замислен мълчи,
а навън, чуй! - зловещо ечи
песента на вихрушки студени.
- Дядо, знаеш ти приказки стари,
ти си много години живял
и дружил си с комити - другари,
с тях си ходил и викал, и пял.
Ти си бил по балканите нощем,
там без страх низ усои си спал. -
Днес през сълзи не спомняш ли още
как си нявга хайдушки живял?
Ето твойта ръждясала пушка,
твойта вярна другарка тогаз,
ти със нея навред си се люшкал
и нащрек ти си бил всеки час.
Тлеят в златна жарава главните -
сред умора притварям очи -
моя дядо през сълзи мълчи,
спомнил свойте другари - комити.
———-
сп. „Български воин”, г. 2, кн. 68, 6 юли 1924 г.
ВЕЧЕРИ СТРАЙ СТРУМА
1.
Нощта с въздишка кротко ни погалва
и спряха тъмни сенки над водите -
скръбта на хиляди звезди изгрели
струеше някак тихо в мрачините.
А в тишината мъртва що цареше
звъняха само белите тръстики -
и, скръбен, Бог от небесата бдеше,
унасяха вълните на приспивка.
То бяха дни на походи и слава
край нас, когато битвите гърмяха
и всеки беше свойта смърт забравил,
и всичките от хълм на хълм летяха…
2.
Като змия пред нас се плъзга Струма,
във нейните води легенди дремят.
Тя помни дни на зло, жестоко време
и дни на горда смърт срещу куршуми.
Тя тътне приказки за Крали Марко,
чиято сянка нощем тука броди -
през сълзи пеят тъжните жътварки
за своята неволя и несгоди.
Водите си безстрастно лее Струма.
Тя своя дар поднася на морето:
увяхналата пожълтяла шума
на хиляди разплакани дървета.
———-
сп. „Български воин”, г. 2, кн. 74, 15 август 1924 г.
