Кънчо Великов

Лъчезар Селяшки , „Камък и струна”, стихотворения, изд. „Ерго”, София, 2024

„Камък и струна” - интересно и сполучливо заглавие на новата поетическа книга на Лъчезар Селяшки. В темелите на всяка постройка майсторът зидар първо слага най-устойчивия, най-подходящия камък. Така е и при градежа със слово.

Поетът е търсил и намерил многообразното метафорично и символно начало на камъка и на струната, за да изгради дом, населен с човешко присъствие, с върхове и долини, с ручеи и дървета, с цветя и птици. Дом, огрян от светли изгреви и мъдри залези.

Лъчезар Селяшки черпи творчески пориви и от примера на своите предци. Такъв е прадядо му Димитър, майстор зидар от родопското село Ковачевица, който е полагал здрав камък в основите на църкви и благославял с чук в ръка.

Струната на зидарския отвес ще предаде своя физически и душевен трепет по-късно на бащата на Лъчезар - учителят и поетът Петър Тодоров Селяшки. Тя ще озвучи и творческия път на сина.

Камък и струна - антиподи на материалното и духовното. Вкаменена материя и вибрациите на струната на душата. Поетът не ни насочва към произволно измислени неща, а към конкретните плодове на творческото си въображение и на житейския си опит. Читателят на тези стихотворения ще забележи, че емоцията е подчинена на мисълта.

Това е така, защото Лъчезар Селяшки е поет на размисъла, на поетическата рефлексия. Поезията е способна да вдъхне душа дори на камъка. Ето, камъкът е задържал в шепите си дъждовна вода. От нея пие ожадняла птица. А когато птицата отново полети, ще дари крила на камъка.

Специално внимание заслужава триптиха „Камък и струна”, дал заглавието на книгата. Камъкът стои там, където е положен, там, където трябва. Той е ориентир, знак по пътя на човека. Какво има под него е една загадка. Може би начало на ручей с бистра, целебна вода, а може и змийски зъб да се покаже.

Преди години с поета Евтим Евтимов и група приятели поети посетихме манастира „Св. св. Козма и Дамиян”, над с. Куклен в Родопите. Навлязохме в поляна, осеяна с камъни. Посегнах да преместя един по-голям. - Не го мести! - предупреди ме Евтим Евтимов. - Той стои на точното си място!

Така и поетът Лъчезар Селяшки ни внушава идеята за подредеността и значимостта на всяко нещо в природата, за взаимодействието на живата и неживата материя, за взаимовръзката на устойчивото и променящото се : „Камък,/ обрасъл с мъх/ от тишина,/ от мълнии/ - скъсани струни -/ белязан,/ от бури свирепи,/ от порива светъл/ на вкоренено / в него дърво/ разцепен -/ чак до/ сърцевината.”

В полиптиха „Метафизика” продължава словесният градеж на поета. Една кремъчна отломка, а толкова много история. История, пресъздадена от творческото въображение. След кратката среща с Медузата неочаквано се появява То.

Кое е То - времето ли? Или загадката на смъртта? Кремъкът е съхранил в сърцевината си времето, онова време, което отдавна е отминало, но поетът е успял да види живи картини от него:

И чух старинна реч със ритъм бърз, насечен
и тропот на копита, тътнещи недра…
Държа туптящото сърце на мой предтеча.
/„Метафизика”/

В този полиптих, състоящ се от десет фрагмента, поетът е изразил своето виждане и разбиране за метафизичните проявления на заобикалящия го свят.

Родопско село.
Тук задъханият път
внезапно свършва.
Продължава го песен.
/„Метафизика”/

В пукнатина на камък е израсло дърво. Поетът се идентифицира с него. Завиден е поривът на дървото към свобода. И упоритата е жаждата му за живот. То е дом за песента на влюбения глухар.

То черпи сили от бедната пръст в процепа на камъка. За да стане един ден бял кръст и пламък. Така, както това дърво, поетът черпи сили от привързаността си към родното място, към Родопа планина и отдадеността си на поезията.

И се зареждат като на филмова лента дневни неспокойни пътища, нощни пристанища, тракийски некрополи, зеници на жена, в които трепка жаждата за свобода и обич, далечни звезди и сини синци, напомнящи погледа на поетовата майка.

Лирическият „Аз”, приседнал на брега на река Канина (чийто извор блика някъде в гънките на Югозападните Родопи, а песента й преминава край село Ковачевица, за да се влее в река Места), наблюдава как заедно с водата „отминават/ гордост и слава,/ даже свръхтежките,/ много човешките/ тоника смъртна/ път и безпътие”. Над тракийски некропол трепти скръбта - ръждива струна.

По какво е тази скръб? Навярно по отминалия живот на непознати наши предци. А там някъде - по белия път, изпъстрен със сенки на дървета, пресичан от полета на птици, където „брези въртят/ времето - като дервиши”, като видение се появява Евридика. Но заедно с нея и предчувствието за смъртна опасност:

Извор, скрит в тревата, блика -
огледало?, змийски цвят?
Не пристъпвай, Евридико!
/„Евридика”/

Камък и струна - реални и същевременно символични обекта, от които поетът черпи вдъхновение и осмисля идеи и мотиви. Те са извори на поетическа образност, на метафорично богатство.

Авторът се стреми да вникне в това богатство и да ни прави съпричастни на своите видения и преживявания. И ние навлизаме постепенно в тази образна система, ставаме част от нея, следвайки нейната орбита. И преоткриваме неща, важни за нас самите. Тук бих посочил творби като: „Кръг”, „Прегръдка”, „Видение”.

Изгубен сред пъстрата мозайка
от звуци, цветове и сенки,
отново ще открия себе си…
/„Видение”/

В „Нар” ще усетим тъга по непостижимото и суровата истина за разрязаната от невидим нож на две еднакви половини истина за отчуждението. А в „Криле от камък” ще си зададем въпроса за пределите на човешкия порив към познание и за трудния път на завръщането, след като от висотата на върха човек вече се е докоснал до открили се пред очите му нови непознати пространства.

Не случайно това стихотворение има за мото строфа от стихотворението на Яворов „Към върха”. В „Си” поетът призовава любимата: „Не затваряй вратата.”. Но коя врата? Навярно тази към душата. И още една врата - стъклена. Колко много неща се виждат през нея! Като светулка проблясва брачна халка от „квадратното небе/ на нощното шкафче”.

Тази трепкаща светлина проблясва и в уморените смарагдови очи на будна жена, легнала до загадъчно усмихнат в съня си мъж. И ти се иска да прегърнеш и почувстващ болката - трептящата светлина на душата. От босите човешки стъпала в „Заземяване” прорастват корени в земята.

Какви ли тайни крие хълмът? Може би църковна камбана, заровена през мрачно робско време. А може би „златно кърваво имане”. Застанал на хълма, загледан в далнината, човекът усеща как се слива с природата, как се превръща в ручей, „в дърво високо с клони многозвучни./ Все същият, но с нещо по-различен”.

Писал съм и за други поетически книги на Лъчезар Селяшки, както и за публикувани във времето прозаични, където се усеща както силна лирическа струя, характерна за този автор, така и умело изграден диалог.

Но „Камък и струна” е по-различна. Ако премахнем заглавията на стихотворенията в тази книга, ще се получи поема с открояващ се стремеж към пълнота и многообразие на лирическото присъствие.

Темите за съприкосновение с природата са многопосочни. Примери ще намерим в зелените кристали на боровете през зимата, в пролетните фонтани на върбите, в мислите, превърнати в светулки и т. н.

В средата на книгата има включени четири триптиха, посветени на четирите годишни сезона, с ключовата дума навътре. Този стремеж на Лъчезар Селяшки към навлизане навътре, в същността на природните и човешките сезони, се оказа траен през годините.

Той тръгва от самото начало на неговия творчески път, от първите му книги. Лъчезар Селяшки винаги се е стремял към поетичен синтез в изказа си. Но в тази си книга, според мен, авторът е достигал най-високият връх в това отношение.

Ставаме свидетели на ново завръщане към детството, в пространство на труд и съпричастност, където тревата жари босите ходила и където става срещата на живота със смъртта.

Тук е и споменът за майката, за синята необятност на очите й. Връзката между минало, настояще и бъдеще достига до художествено единство, до сакралност, която докосва най-тънката струна на душата:

Набрах си шепа лятно слънце,
разцъфнало в уханна мащерка.
Подухна вятър - струна звънка,
отнесе радостта искряща.
/„Навътре в лятото”/

Пътуването на лирическия „Аз” към сърцевината на сезоните, очертава и осмисля тяхната същност. Не мога да не отбележа ярката метафоричност и дълбочината на поетическото възприятие.

В „Предзимно” поетът ни припомня радостта от съприкосновението с природата, но и усещането за отминаването на живота: „Напролет пак оттук ще мина./ Ще мина ли? Съвсем не знам:/ пътуващ сън, въздишка синя,/ прашец от слънчевия плам.”

Към края на лирическата поема, каквато определих „Камък и струна”, има една „Притча за калинката”, където авторът е оприличил старанието на калинката с това на поета: „Не иска никаква награда/ за своя труд и вдъхновение.” Този диптих ни препраща освен това към идеята за жизнерадостта и стремежа да се избягва суетата.

В този характерен лирико-разсъдъчен стил тече към своето устие поетичната река в „Камък и струна”, за да се влее в голямото море на поезията. Но не за да се разтвори, да се изгуби и обезличи в него, а за да го обогати със своята открояваща се индивидуалност и художествено постижение.

За това спомагат и редица притчови творби като „Кръст”, „Преподобна Стойна от Златолист”, „Подкова”, „Богоявление”, „Човек и птица”. Мотивът за питащия човек, за съмненията и търсенията на човешкия дух, за отлитащия миг, за заминаването и завръщането остава траен от началото до края на поетическата книга.

Реалистично и мъдро звучи и един характерен далчевски мотив в предпоследното стихотворение, озаглавено „Белег” - картина на отиващия си ден, съзерцавана от поета.

Всичко наоколо бавно гасне и неусетно се смалява. Така си отива и животът на отделния човек - към „обятия бездомни”. Но животът продължава, но животът проблясва като оксижен, напомнящ за себе си като „белег стар от рана”.

В „Плод”, последното стихотворение от книгата, звучи човешка равносметка. Какво отнасяме със себе си отвъд? Какъв скъпоценен плод сме съхранили в душите си?

Благословен е този плод, ако съдържа живо богатство от звуци, от пречиста светлина - цяла една наша вселена. Ще дойде ангел и ще възнесе плода - душата в спасена песен.
Да пожелаем на поета Лъчезар Селяшки здраве и творческо дълголетие! А на новата му книга „Камък и струна” - светъл път към сърцата на читателите!

3 май 2024 г.,
Павликени