Лалка Павлова

Съзнателно онаслових моите размисли върху новата стихосбирка на поета Матей Шопкин с фрагмент от заглавието на негово стихотворение, дало название на стихосбирка, издадена преди 25 години („Молитва от Ботев връх”), защото произнесените думи (и то публично!) от такова свято място се превръщат в молитва-клетва, която предопределя целия живот на този, който е дръзнал да даде обет под небето и пред онзи велик българин, който направи „ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба” (писмо на Хр. Ботев до Тодор Пеев, 12 февруари, 1876 г.), за да излезе на борба със стихиите и да остави костите си в храма на Балкана.

Молитвата е един от най-древните словесни жанрове, познат още от преди пет хиляди години. Тя е изключително важен духовен акт, който православието разглежда в четири аспекта - прослава на Бога, благодарствена молитва, слово-покаяние за сторени грехове и молитва за спасение на ближните, за прошка на чуждите и нашите грехове.

В текста на стихотворението „Молитва от Ботев връх”, дало заглавието на цяла книга (1999 г., издателство на Фондация „Христо Ботев”) се сливат семантичните аспекти и на 4-те разновидности на жанра „молитва”, но тежестта на молбата на тогавашния „млад богомолец” пада върху родолюбивата цел на живота му да опази връзката си с „оня бунтовен напев на хайдушките песни / и зеления пламък на знамето с български лъв”, за да остане до края на земния си път влюбен в „пъстрите люлки” на своята родина, да плаче, да пее, да страда - „и в рая, и в ада” - с вятъра над житата на божествената българска земя.

Двадесет и пет години по-късно, поел към „сините предели на безкрая”, човекът и поетът Матей Шопкин се изповядва пред себе си, пред Бог и пред отечеството си с честна и трезва оценка за изпълнението на дадения обет от този най-висок връх на България.

И не е случайно, че цялото съдържание на тази книга в „затворено” между стихотворенията „Към себе си I” (като „вход”) и „Към себе си II” (като финал).

Жизненото време на поета го поставя в границите на два исторически периода - социалистическа България и новата епоха на демокрацията - но в новата му поетична книга те не са рязко разграничени.

Липсва и традиционното напоследък разделяне на поетичните текстове на тематични цикли. Това обаче не означава, че те са просто „изсипани” в сборника.

Напротив, композицията на книгата е много внимателно обмислена, тя има своя „душа” и като всяка душа - свой път във времето и пространството.

По този път, на определени отрязъци от време, тя се спира, за да съпреживее и оцени стореното по извървения път, да набележи следващите си стъпки, да си „поеме дъх” и отново да продължи напред.

Тези отрязъци от време са отбелязани чрез шест стихотворения, озаглавени „Попътни строфи I” (съответно - II, III, IV, V и VI). Като в музикална пиеса те разделят битието на поета на няколко музикални периода, всеки от които поставя акцент върху съществени обществени и лични проблеми, които Поетът коментира и сочи на своите читатели, защото само с общите усилия на всички те могат да бъдат разрешени.

Въвеждащото стихотворение „Към себе си I” изпълнява ролята на прелюдия в житейската музикална пиеса, в която лирически говорител и автор се сливат в едно:

КЪМ СЕБЕ СИ I

Отново светли сили те зоват
и те опива слънчева омая,
и бодър тръгваш на далечен път
към сините предели на Безкрая.

Зад тебе тътнат тъмни векове,
над тебе горди върхове белеят,
но глухо веят скръбни ветрове
и птиците в гнездата си немеят.

И в тези безутешни изпитни
срещу народа не издигай брадва,
а винаги в живота си помни
какво те натъжава и какво те радва.

И все така през времето върви
и знай, че и забулени от тайни
не са случайни лудите глави,
тъй както бурите не са случайни.

Дори годините да ти тежат,
проклинай ада и възпявай рая
и бодър продължавай своя път
към сините предели на Безкрая!

Минало и настояще са слети в едно, защото историческото битие на България не започва, нито ще свърши с днешния ден.

Още в зората на своя творчески път поетът Матей Шопкин е осъзнал, че неговото отечество е орисано да преживее много „тъмни векове” и „безутешни изпитни”.

Той е разгадал забулената тайна на Времето, че „не са случайни лудите глави, / тъй както бурите не са случайни”, че и той е белязан свише като някогашните „луди глави” да бъде гласът на епохата, в която живее и, „проклинайки ада и възпявайки рая”, да буди заспалите духом и да им дава вяра в утрешния ден.

Той трябва да бъде гордият наследник на Чинтулов, Раковски и Ботев и като тях, „дори да стане жертва на тираните”, да продължи да сее „с думи като огнени светкавици” надежди и мечти за утрешния ден.

Роден в най-буреносния месец на годината (септември!), в гена му е заложена информация за необятните светове на незнайни мироздания и той е длъжен да намери сили в себе си да презре чумата, „наречена домашна скука”, да пренебрегне „всички глупави забрани” и да остане върху стремето, въпреки гибелните страсти „на слава, на любов, на грехове”.

Да превъзмогне всичките „лъжи и вражди”, дори и изпаднал „в неволя, в печал и несрета”, но да остане верен на България и на онези, които „се гордеят с българския род” („Поетът на България”, „Песен за септември”, „Върху стремето”, „Поетичен призив”, „Добрият дух”, „Убеденост”).

Началните седем стихотворения представляват своеобразна прелюдия към първата реприза в музикално-словесното структуриране на цялата книга - „Попътни строфи I”.

Стихотворението има семантичните особености на обет, на клетва пред олтара на Отечеството, която е заредена с положителните енергии на „любов, надежда, вяра” в силата на духа на поета, който може да победи „покруси и беди”, защото е убеден, че „ще дойдат времена, когато всички злоби ще изтлеят” и неговият глас ще се слее с гласовете на другите поети, чиято песен ще възхвалява обичта.

Поетът вярва, че нищо в този свят не е случайно - нито „родната бащина стряха”, която блести от красота в душата му и ражда възторжената песен, нито онова момче, което и на 85 години си остава „момче на всички времена”.

Както някога той е убеден, че е записан в „стародавната житейска книга” с мисията да бъде „суров и вдъхновен, и непритворен” както когато с „чисти писмена” брани родословния си корен, така и когато „зли светкавици и мрак студен” се опитват да го отклонят от пътя към неговия „черноземен вечен връх”.

Там, в бащината къща, е почувствал в себе си светлия порив на горд български потомък, който вярва и в „любовта на Бога”, и в святата обич на „Дунавската златна шир” („Момчето”, Кърма”, „Връх”, „Бащината къща”, „При моя детски свят”).

„Клетвената” тоналност на словото запазва своите характеристики и във втория лайтмотив - „Попътни строфи II”:

ПОПЪТНИ СТРОФИ II

Не ме отчайват гласове,
изпълнени с прокоби люти,
аз пиша честни стихове
напук на разни лилипути.

Крещят срещу ми същества,
дошли от първобитни ери,
но няма да сведа глава
пред подлеци и лицемери.

Аз знам, че няма да предам
съдбата си на тъмна сила,
защото имам път и Храм,
и топла Божия закрила.

Впечатляващ е триптихът, посветен на съпругата на поета - Магдалина. Тя е издигната до пиедестала на арбитър, пред който поетът трябва всекидневно да се доказва с онова, с което е пленил душата й - да не забравя „какво е чест, какво - позор” дори и в „тези тягостни години, и в този гибелен разпад” на отечеството си, когато „сред прах от пепел и руини животът става черен ад”.

Да не забравя „какво е чест, какво - позор” дори когато „сган жестока навсякъде върлува днес / като в ужасен Дантев лес”.

Затова поетът, даже в есента на живота си, продължава да ненавижда „всяка корист, всяка подлост и лъжа”, честно понесъл със себе си „страшния товар на съвестта”, убеден, че всичко на света „се проверява” и всичко има своята цена - „болка и любов, позор и слава, / скръб и радост, мъка и вина…”.

Единственото, от което понякога се страхува, е страхът да не остареят мечтите му и вече да не знае какво го чака по-нататък. По подобие на Н. Вапцаров и за него вярата остойностява живота му.

Ако загуби увереността си, че все някога „ще дойдат благодатни дни за всички оскърбени хора”, ако допусне да го „сломи печал от самота и от обида”, тогава това, за което е мечтал, от триумф ще се превърне в панихида.

Затова продължава да следва своята „съдба нелека” по онази негова пътека, „по която няма кал” („Триптих за жена ми Магдалина”, „Есенна песен”, „Промисъл”, „Орис”, „Панихида”, „Моята пътека”).

В реприза „Попътни строфи III” възторжената клетвена тоналност за първи път е нарушена от минорен лад:

Усещам как животът си отива
през вихри от несгоди и борби,
и всичко се превръща в съпротива
жестока и ненужна може би.

Лирическият говорител-поет усеща, че над него „чернеят клони на есенни дървета”, че покрай него „печално дишат изсъхнали бразди” и въпреки изразителността на метафоричния изказ на това, което го измъчва, честно признава, че вече трудно намира думи да каже каква огромна болка му причинява дъхът на пустинята, в която вече „няма кой да каже: „Бъди, Матей, бъди!”.

Душата му е засипана от „коварни измами”, пътят му е загубил посоката си и „затъва в черни ями”, някогашните „луди пориви и вяра” днес са обречени, навсякъде цари „мълчание” и „пустота незвана”, денят му догаря като въглен и вече усеща как върху него „мълком пада нощта”.

Мъчителна е неговата „Нощ 2020″ като „безмилостна Голгота”, но точно тя сякаш му дава силата да се изправи и да прокълне:

По дяволите всяка суета!
Сега, когато злото тържествува,
България жадува доброта
и тази жажда в моя дух бушува.

След изреченото проклятие, знак за живи съпротивителни сили в душата му, в следващата реприза („Попътни строфи IV”) отново зазвучава клетвената тоналност на изказа.

Съзнанието, че „в пропасти България пропада / и яростни светкавици свистят” на нея, го кара да превъзмогне своята духовна драма и да се изправи на високата кота на дълга:

Небесни сили ме зоват
сред необятната вселена
да продължавам своя път
…………………………..
с надеждата, че съм потребен.

Очите и душата му проглеждат отново за бъдещето на родното село и на цялото отечество, които вижда като български трибагреник, сега отново се чувства „ботевец” по наследство и докато може да диша, ще върви към „своя Ботев връх” убеден, че към него „и от гроба се отива”, защото „животът е безкрайна съпротива / и вечният му смисъл е в това”.

За лирическия говорител вече не е важно дали ще бъде „Поетът с буква въжделена” - едно честно и съкровено признание, поднесено във финала на книгата.

Различните смислови вариации на словесно-музикалните репризи са обобщени в „Към себе си II”. Онова, което е придало стойност на човешкото му битие, е фактът, че трудностите и изпитанията в живота му не са успели да го сломят, че никога не е казал на себе си „Стига!”, че продължава да намира „верен брод към правдата и красотата”, въпреки жестоките времена, в които озверена битка водят „и лед, и плам”, че продължава да носи златните брони на думите и сред необята на света мъжки да брани любовта и земята българска.

Защото е убеден като П. Пенев и като Н. Вапцаров, че с усилията на всички непременно ще бъде сътворен онзи жадуван свят, в който

ще зашумят брези, бърда, гори,
от благодатен труд ще има смисъл
и хората ще станат по-добри…

Новата поетична книга на Матей Шопкин „Към сините предели на безкрая” е написана изцяло в класически стих. Според Продрум Димов той е „един от най-ортодоксалните продължители на Вазовите традиции под българското литературно небе” („Огнедишащи поетични интонации”, ел. списание „Литературен свят”, брой 161, октомври, 2023 г.).

За съжаление съвременният български читател е някак чужд както на патриотичната тематика с граждански апломб, така и на класическата форма на стиха.

Той предпочита лесно „смилаемата” стилистика на свободния неримуван стих и почти е загубил усета си за мелодията на класическата поезия, която чрез съчетаването на метрика, ритмика и рима създава онзи жив напев на словото, който поражда естетическо съпреживяване, съчетаващо насладата с размисъл.

По-голямата част от читателската аудитория днес предпочита свободния изказ в интимната поезия, трудно задържа погледа си върху обществено значими проблеми и не се „насилва” да търси тяхното разрешаване с всеотдайността на безсребърник, какъвто е Матей Шопкин.

Поезията обаче е синтезирано слово, което не казва всичко, при нея звученето на речта подпомага изграждането на образа в съзнанието на читателя и „прояснява” подтекстово вписаните чрез него смисли.

Родството между поезия и музика съществува от дълбоката древност до днес, защото умелото им съчетаване дава полет на въображението, събужда представи, формира отношения.

Чрез музиката на словото могат да се предадат дори такива емоции, за които липсват думи в българския език.

В този контекст новата поетична книга на Матей Шопкин прави опит да върне естетическия вкус на българския читател и да възроди интереса му към такива колоси на класическата поезия в българската литература, каквито са Пенчо Славейков, Яворов, Дебелянов, Далчев, Вапцаров, Пеньо Пенев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Дамян Дамянов, Станка Пенчева, Петя Дубарова…