Петко Тотев

В „Шестоднев” Йоан Екзарх избягва обичайното противопоставяне на ума и сърцето. Мисълта и чувството на старобългарския писател са устремени към хармонията в строежа на човешкото тяло, неделима от хармонията на цялото мироздание и божествеността на Твореца.

Описанието на човешкото тяло, както и всичко друго в „Шестоднев”, е повод да се вижда и да се обгръща цялото, да се вниква в общия строеж, различията и детайлите да се вписват в система, анализът да води към синтез, за да се постига приближение към първозданността, първоструктурата.

От гледищата на боговдъхновената хармония, търсена и намирана непрекъснато, особено място, сърцевинно положение заема непротивопоставянето на сърцето и мозъка, чувството и рациото при всичките им отлики.

Хилядолетието след „Шестоднев” съсредоточава вниманието главно в теснините на опозицията ум - сърце, сочи драматизма и трагизма на раздвоението между топлината на сърдечността и хладната пресметливост на ума.

Ала предстоят още хилядолетия. На нови равнища и с нови средства ще бъде потърсена отново хармонията на цялостността, противоотровата на раздвоението, самодисекцията, самоунищожението духовно и физическо.

Много знаменити философи са доловили тенденцията умът да се поставя над сърцето. Други знаменити философи описват последиците от приоритета на рациото. Повечето мислители определят това състояние като прогрес, но мнозина имат съзнание и за тежките загуби.

В момент, когато сърцето продължава да бъде изтласквано на заден план от все по-груби разновидности на рационализма (например прагматизма), „Шестоднев” продължава великодушно да предлага поводи за въпроси.

Възможен ли е пътят към хармонията? Ще се застъпят ли философията и точните науки за човешкото сърце? Ще има ли някога, някъде нещо отвъд „хладний интерес” (Иван Вазов)? И ако това винаги ще си остане утопия, ще изчезнат ли утопистите?

Полетът

„Умът, като се издигне от само себе си, т.е. по своя дейност, възлиза на височина по-горе от небесата, вижда и съглежда умствените блага или повече или по-малко, несъмнено според степента на своята чистота, при което не само не търси помощта на телесните сетива, но по-скоро се отдръпва от тях, та не усеща ни най-малко, че те го привързват о вижданото и чуваното, и отива да схване с помощта на средата усещаното и да ни съобщи намиращите се пред нас неща.” (1)

Удивлението на старобългарския писател от полета на мисълта „по-горе от небесата” няма граници. В среда над небесата човешкият ум „вижда и съглежда умствените блага”. Но все още различно: „повече или по-малко”. Това „неравенство” зависи от „степента на чистотата”. Не от сила, различна надареност, подготовка и пр., а от степента на чистотата!

По същия начин, в същата връзка, при продължението на същото изречение се търси разликата между съобщенията на телесните сетива и проникновенията на ума при високите му полети.

Логиците ще видят тук пореден опит да се пристъпи към непрестъпното - абстракцията. Но очевидно нейният критерий - чистотата - е много по-сложна категория или надкатегория.

Чистотата сред висините, в средата на умствените блага разширява неимоверно възможностите на извънемпиричното познание. Чистотата е път за проникване в „средата” при безкрайния полет към съкровищата на небесата.

Още при началното възземане нагоре абстракцията „не само не търси помощта на телесните сетива, но по-скоро се отдръпва от тях”.

Следващият етап е означен така: „…отива да схване с помощта на средата усещаното и да ни съобщи намиращите се пред нас неща”. Тук под „среда” се разбират именно „умствените блага”, достигнати при високия полет.

Усещаното трябва да се съобщи със съзнание, че „намиращите се пред нас неща” в различна степен са достъпни. Според чистотата на ума едни ще останат до съобщенията или малко над тях, а други ще бъдат „гориво” за следващи реения из чистата абстракция.

Полетът у Йоан Екзарх е симетричен - нагоре, към небесата, и навътре, към себе си, към нетленната сърцевина в самата тленност. Старобългарският писател подчертава, че движението към собствената същност зависи от същия критерий - чистотата.

Как пази сърцето!

Сърцето като сърцевина, цел на полета навътре в себе си, е задача, решена от Йоан Екзарх с боговдъхновена лекота:

„О, неизследима премъдрост на оногова, който ни е създал и така устроил! Как пази сърцето като природен владетел в палати и покои, заобикаля го наоколо с други части и членове и не дава да се примесят близки повреди!”. (2)

Величествен е високият полет на разума, чудна е тайната на неговото общуване с видимо и невидимо, минало и бъдеще, казано и неказано. Движението навътре към собствената светая светих е възможно при същия критерий - чистотата.

Сякаш тя е по-видима при издигането към „седмото” небе. При симетричното едновременно движение навътре сетивността - радост, болка, ритъм и аритмия на пулса - наистина не е повече от постъпление на съобщения.

А по-нататъшни проникновения са достъпни отново чрез абстракцията, осветена отвътре от онова, което е изразено доста точно като чистота на сърцето, чистосърдечност.

Че сърцето има особена необходимост от специализирана защита, показва го самата анатомия. Много „части и членове” на човешкото тяло като концентрични защитни валове пазят сърцето.

Полетът в неговата умствена проекция се възприема от Йоан Екзарх и като освободена „душа, окована в тяло”. В сърдечната си проекция полетът достига до „палати и покои”, защитени с много стени и безброй бранители.

Отбранително-концентричната визия на сърцето продължава отвъд видимостта на сравнението и чрез абстракцията отново подчертава единението на умственото и сърдечното устремление към чистотата.

Елегантно са избегнати обичайните противопоставяния чрез философията и поезията на единен полет нависоко и навътре. Чрез строежа на човешкото тяло „по образ и подобие” са внушени първопредстави и първоидеи.

Чистотата на ума и сърцето е небесен дар, но той трябва да се пази - така, както се защитава сърцето, както се брани сърцевината, първопрестолнината.

2003

——————–

1. Йоан Екзарх. Из Шестоднева. - В: Старобългарски страници. Антология. Под редакцията на Петър Динеков. С., 1968, с. 574-575).
2. Цит. съч., с. 579.