ПЪЛЗЯЩО ЛАТИНЯСВАНЕ
Ще да зучи изненадващо, но: България върви по сръбски път. Започнахме го подир славния и героичен 10-и, у нас тогава безочливо и нагло хлуйна латиницата. Особено видима, по-скоро зловидима, е в надписи на търговски заведения, производствени предприятия.
Собствениците им все повече обозначават на английски услугите, които вършат, сиреч правят го с неговите латински букви.
Някои стопани милозливо допускат редом с тях и кирилски обозначения, май нещо от порядъка на хайде, от мен да мине, предполагам движи ги не родолюбив порив, а благородното желание да припечелват от тукашняци, тъдявашници, туземци, неосенени от великата задокеанска реч.
Достатъчно е да се поразходиш в централни градски улици, че да видиш онова, което наричам напредващо полатинчване на езика нам насущний, а то включва неговите писмена. Тъй като словесността ни е напълно изоставена от държабата, пък за да съм до край точен: предадена в цялостен самотек, повторено инакояче, троши глава.
Тая противобългарска обстановка облагодетелства онова, което с омерзение наричам латинясване на говора ни мил. Уви, картинката е крещящо ясна и ще подрека нещо за Сърбия.
В нея се пише равнопоставено с азбуки две: кирилица и латиница. Изборът е доброволен, всеки решава коя да предпочете. Също както у нас притежател изписва бар или bar, а твърде вероятно, по соломоновски, дружелюбно курдисва и двенките думичета.
Какво произтича от казаното? Че с равнодушие, бездействие, лично и обществено, проправяме усърдно път на все по-многобройни латинясваници и с тоя низкопоклонски хват следваме двуазбучна Сърбия.
И още: пак ли е случайност, дека овцеството нямо немее по тоя животрептущ за всебългарщината въпрос? Стотици политически партии, бързопреходни, па времетрайни, колко между тях възнегодуваха против унизителното нашествие, в колко програмни документи може да прочетем осъда срещу латинясванци и най-вече латинясващи жени, мъже, мъжени, женомъже, къде, къде ги възраженя?
Защо ги няма съвсем никак? Пропуски? Недоглежданици? Виж ми окото, особено едното.
За кой ли път повтарям: най-вече благодарение на три неща не сме били претопени от турското едва полухилядолетно съжителство/присъствие/владичество/робство и те са
Православие, език, народотворчество.
След ноември биват строени, обновявани православни черкви, прицърквия (параклиси), възникна прекрасно и силно увлечение по народни песни, танци, носии, обичаи, само езиковостта ни стои далеч от такъв възродително-целебен порив, безмълвието на осведомителни/осмърдителни средства го разобличително онагледява в преднамерено или неволно съучастие.
За мен това обвиняващо ни отношение далеч, далеч не произтича от небрежност: как, как Институт за български език, университетски катедри, писателски сдружения (изключая СБП), Съюз на българските журналисти зъб не обелват, ни ляв, ни десен, камо ли мъдрець по таква съдбовна болезненост?
Становище, указващо, че срамното и позорно латинясване е обуквено свещено теле, на което ради безмълвна уговорка не смеем да му изпрекословим, та го траем недосегаемо и по тоя начим кощунстваме спрямо безсмъртното дело на св. св. Кирил и Методий и хилядите знайни и незнайни блюстители за чисто родно слово с наши знаци.
Упоменах тъдявашници, тукашняци, понеже българин е преди всичко звание високзадължаващо и с лице към несметните латинясваници всеки нашенец трябва с ръка на сърцето да се запита: аз, аз какъв съм? И с дела да си отговори.
