СТЕНЛИ
Oктомври 1986
По разписание трябваше да пътувам от Texas A&M University, College Station, до Purdue University, West Lafayette, Indiana, със самолет - три полета с две смени. Тръгване в 12.30, както ми каза секретарката.. Пристигнах в лабораторията по-рано, имах да приготвям някои материали. Подават ми билета - излитане в 9.10, а часовника показва 9.05. Побеснях. Секретарката я няма, имала свободен ден. Обаждам се на Стенли да не ме чака, после до аерогарата да си сменя билета. Казват може, но ще трябва да се доплаща. И то доста, т.е. професор Джомб съвсем няма да е happy. Следващата възможност при нормални цени - след две седмици. Не става. Когато се върна, Джомб ще е кацнал обратно от Индия и ще бърза да подготвям материалите за доклада му във Вашингтон, направо пожарна ситуация.Отивам при финансовия замдиректор Бил Крейвън. Мистър, казвам, ситуацията е напечена поради секретарска грешка и пестеливост. Вие знаете на кого. Правя жертва и тръгвам с колата си. Цената - колкото на самолетния билет. То като му тръгне на човек на път, казвам, какво са някакви си там мърляви хиляда мили - ден и половина път. Оня само кима в съгласие.
Награбих два пъти повече папки, запраших към къщи: спален чувал, възглавница, преносимо хладилниче (работи с лед; абсолютна необходимост при тексаските температури) и някои още дреболии. И костюм и връзка си взех даже в последния момент. Долях масло, антифриз, напомпах гумите до нормата и потупах приятелски Понтиачето по рамото: «Без номера, значи!». Направих си набързо един маршрут за деня, College Station - Waco - Dallas - Joplin, и в два часа след обед потеглих. Минах отново през лабораторията да взема две-три книги. Гледат ме като треснати: «Чак до Индиана?!» Като че ли преди 2-3 седмици не карахме «чак до New London в New Hampshire», два пъти по-далече. На някои хора им дай да се учудват. И да няма на какво, ще си намерят. Аз, обаче, вече се бях навил за пътешествие, казах им бай-бай и натиснах газта.
На път, като на път. Този път сам, слушам поредната «Велика локална радиостанция» (Great local station), която успява напълно да загъхне само след двадесетина мили, сменена от следващата подобна Great със същия диапазон. Рекламите им са сякаш едни и същи, особено ако не обръщаш внимание на главно финансовите им преживявания. Останалите им преживявания се свеждат до главните, но по малко заобиколен начин. В мислите ми се мярва плачевното писмено обяснение от дестгодишния ми син, как дядо му дал Неговото ножче (Victorinox, подарък от мене), на някакъв майстор и оня го наточил «до бляскава тъпота» като на всичко отгоре острието му било «цялото надрано». Дядо, дядо! Кой точи сега така швейцарски ножчета? Старовремска работа! Обещах да му пратя специално точило, което не дере острието и го точи до «бляскава острота». И друго ножче, разбира се.
До Далас - три часа път, нищо особено, равни тексаски пейзажи. Само след час, час и нещо започнах да се одрямвам и спрях в Медисонвил (Madisonville) малко градче. Разходих се на хладно из големия им супер-супермаркет «Уолмарт» (Wal-mart) , изядох един сладолед, купих пакетче слънчогледови семки за разсънване (ако пак се наложи; помагат повече от кафе), наплисках се с вода и потеглих. След 5-6 минути стъпих на аутобан 45 за Далас, карах бързо и към 5 часа се отбих по аутобан 75 към Шермън (Sherman) и Денисън (Denison). На влизане в Оклахома ви посреща табела: «Виж какви глоби имаме за превишени скорости, т.е. над 55 мили в час: 65 мили - 65 долара, 70 мили - 100 долара…». Много нелюбезно, да посрещат бързащи шофьори с такива надписи! Гледам - никой не намалява. Всички карат си със 65. Престроих се за всеки случай зад един голям камион - хем ми осветява пътя, хем пази от радарите на оклахомските шерифи. По план трябваше да стигна до Джоплин (Joplin), след като се прехвърля на аутобан 44, и имах още доста да карам. По радиото предупреждаваха за наводнения и за затворени пътища. По моя маршрут, към Мак Алистър (McAlester) и Мускоги (Muskogee), беше чисто. В Мускоги спрях, налях бензин, хапнах, поразходих се, поизмих се и си затананиках подходящо песничката на Мърл Хагард (Merle Haggard) “Горд съм да съм оки от Мускоги» (I’m proud to be an Okie from Muskogee; албум на годината, 1969, кънтри). Класика!
Потеглих и стана ясно, че Джоплин ще стигна някъде след полунощ. Минах Уагонър (Wagoner), после около Прайър Крик (Pryor Creek) видях доста хотели и мотели. Реших да мина още десетина мили до следващото градче, Адаир (Adair), но се оказа, че там няма ни хотел ни мотел. Продължих. Замяркаха се табели «Ремонт на пътя - 25 мили», както и се полага с моя късмет след 10 вечерта. После - частен път, аутобан 44. Докато плащам на бариерата най-учтиво ми казват, че след 40-50 мили има добри места за спане. Беше вече 23.30, започна да гърми, можеше да завали всеки момент, спомних си за наводненията. След малко между бариерите, торбите и оранжевите оградителни варели на ремонта се мярна стрелка «Винита», излязох от частния път след като заплатих 10 цента (бях карал само 5-6 мили) и почти в началото на градчето зърнах «Мотел «Люис» , където един заспал индиец ми даде последната свободна стая за 19.50 долара. Точно си пренесох партакешите и ливна дъжд. Точно навреме! Взех душ и се гмурнах в леглото. И утре е ден. Оставаха ми около 550 мили.
Към 4-5 часа сутринта някакъв товарен влак се разсвири на метри от главата ми и стаята се разтресе. Погледнах през прозореца на банята: братче, само дето леглото ми не беше на линията. Като започна един грохот, едно люлеене, няма спиране - влаковете им дълги по два километра. Въртях се в леглото, дремах и към 6 сутринта се предадох. Станах, натоварих багажа и преди 7 потеглих. След час бях в Джоплин, вече в щата Мисури. От Винита вече карах по историческия път 66 (U.S. Route 66) известен още като Уил Роджърс хайуей (Will Rogers Highway), Главната улица на Америка (Main Street of America), Пътят Майка (The Mother road), открит на 11 ноември 1926, свързващ Чикаго с Лос Анжелес.
Следва Спрингфилд (Springfield), после Рола (Rolla). В Рола можело да си купите магаре, може и муле, като за целта се отивало на Mule trading post. Днес там се продават сувенири свързани пътя-майка. Към 14 часа навлязох в щата Илинойс, прекосих го без почивки и към 17-18 часа бях в Индиана - оставаха ми стотина мили до Уест Лафиет по малки пътища. Извъднъж стана спокойно. Карах към Атика по почти празно малко тясно шосе с 50-55 мили в час, оптимална скорост. Красиво, природата направо българска. Къщичките не бяха така подредени и натъкмени както в Ню Хепшир или в Канада около Ниагара. Пътят се виеше из горички и обработени поля. Индиана е един от най-земеделските щати - заедно с Охайо са «царевичницата» на Америка. Започна да мръква, по шосето няма джан-джун, няма и надписи. Точно започна да ме гризе съмнението, че съм се отбил някъде из безкрайните ниви и гледам надпис: «Лафиет». Свих в ляво и след 15-20 минути градчето се показа. Карам малко напосоки. Минавам центъра, вляво надпис «Purdue University», завивам, пресичам голяма река, Уабаш (Wabash), която разделя Лафиет от Уест Лафиет, където е и университета. Спрях пред някаква безиностанция, заредих и един студент ми обясни как да стигна до хотела на университета. Там ми казха, че имат стая само за една вечер. После се оказа, че имат още за две, но за повече - не. Имало голям футболен мач и всички хотели били ангажирани месеци предварително. Оставих колата на третия етаж на университетския паркинг и в 21 часа бях в леглото пред телевизора. Надявах се да се наспя след дългото каране и след прекараната нощ на ж.п. линията във Винита.
На сутринта към 8.30 се обадих на Стенли и той обеща да дойде да ме вземе от хотела в 10 часа, след лекциите му по квантова механика. Имах час и половина за закуска и малка разходка. Реших да се спусна към стария град, където почти веднага си харесах някаква малка сладкарничка - добро френско кафе, кроасан и готово.
В 10 часа Стенли пристига, посрещна ме сякаш сме се разделили преди пет минути, след което започна една плътна седмица разговори - бяхме по цял ден заедно включително и на лекциите му. Той е много сърдечен, приятно емоционален и непосредствен, с лекота те предразполага да се чувствуваш като у дома си и даже характерната му особенсост да «изключва» за няколко минути не те кара да се чувструваш неудобно. В такива моменти на изключване или не ти отговаря или прекъсва мисълта си, а ако вървите нанякъде може да останеш с впечатлението, че те е забравил зад себе си, защото ускорява ход. Ако не схванеш истинската причина може да се засегнеш, особено ако си гостенин. Зависи от наблюдателността ти и от гледната ти точка. Причината е, че се замисля по проблем, по който работи в момента. Замисли ли се, всяка кола може да го прегази. В този смисъл е много всеотдаен. На мене даже ми харесва, интересно ми е, веднага разбрах, че не е театър, а напълно естествено състояние. Според мене не му носи никаква изгода, по-скоро неприятности с докачливи хора.
На третия ден започнах да си търся хотел. Стенли ми даде телефонен указател и ме настани в кабинета си. Влиза , излиза, аз звъня ли звъня. Няма! По едно време ме дръпна за ръкава: «Стига си звънял бе, Алекс, ще спиш у нас, хайде, че имаме друга работа!» Не ме бил поканил, защото не било много прибрано. Каза, че мога да остана и цялата седмица, но можело да не ми е удобно. Напуснах хотела, пристигнахме у тях, посочи ми дивана в хола и каза «Твой е». Поогледах го и разбрах, че става на легло, той се изненада най-искрено и много се зарадва, като го повтори няколко пъти. Стовари купчина чаршафи и ме остави. Имах малко плодове, отворих хладилника да ги сложа - абсолютно празен! Направо нов! Това обясняваше постоянните ни отбивания до университетския «Унион клъб», където имаше голяма кафетерия, отворена почти 24 часа, а когато се мотаехме из града с неговата кола - честите ни ни спирки пред разни ресторанчета и кафенета. Вкъщи само се спи. Храненето вън и прането вън. Събота и неделя е в Чикаго, на «среща» със съпругата. Всяка вечер й телефонира и мило си говорят. Останах с впечатление, че много я слуша, което само показва, че е много интелигентен - в противен случай, както периодично се разсейва по наука, ще има да си пати от американската система, добър пример за истинска бюрокрация. Пропуснеш срока и моментално плащаш. Няма тън мън - няма извинения, няма познати.
Иначе, неочаквано според мене, е доста освободен. Ходи си бос или по чорапи, екипът му за бягане и маратонките бяха на пода на кабинета му до самата врата. Бяха там цяла седмица. Не му трябват в момента, няма ги във формулите му, няма и кой да ги види (аз ги посритах в ъгъла, да му помогна да бъде по-уютно). Яде често с пръсти, много му е вкусно, яде и докато плаща в Унион клъб или още докато си пълни чинията, пълни и хапва. Ризата му често изскача от панталона, отпред или отзад, няма кой да я прибере, обувките му постоянно се развързват, пие много кола. Обясних му че е вредна, киселина, pH 3 и т.н. - почна да се пазари с мене всеки ден, че не е пил още или че е изпил само една. Ходи до библиотеката да работи с една кожена папка пълна с листа и формули и така я носи, че аз на всеки завой разпервам ръце инстиктивно очаквайки листата да се свлекат и пръснат във всички посоки. Върви бързо, говори високо и като се разпали почва да вика, а ако и яде нещо в момента е просто картинка. Аз играех ролята на котва едва ли не във всяка ситуация - студен, хладнокръвен, уравновесен, не можех да се начудя на себе си.
В сряда Стенли предложи да се разходим до Чикаго - трябвало да подпише някакви документи за купуване на апартамент. Всичко уредено от жена му, от него само подписа. Както му казала щяло да вземе не повече от 15 минути. Времето беше мъгливо, той караше, а аз правех снимки в движение, обстоятелство използувано за редовно обяснение на посредственото им качество даже и при спряло превозно средство. «Кулата» на компанията «Сиърс», тогава най-високата в света, се губеше в облаци. Казват, че Чикаго има най-красивият център от всички големи градове. Двата небостъргача близнаци (приличат на два леко поизгризани мамула) помещават смесен търговско-жилищен комплекс, Marina City, намиращ се на State Street. (http://en.wikipedia.org/wiki/Marina_City).
Централната точка на Чикаго е пресечката на State Street with Madison Street, 0-0 на координатната система на града. Докато Стенли ме снимаше си мислех, че тук сигурно често е минавал гангстерът Арсен Люпен, преследван от детективите Нат Пинкертон и Ник Картер, герои от криминалетета от 32 странички. Бях ученик втори или трети клас, когато открих 20-30 от тях на тавана на старата ни къща в Шумен, сктрити от баща ми, заедно с връзка стари вестници «Щурец» от 1930-те години. Четях за коварния Арсен Люпен скришно, под одеялото, на светлината на малко електрическо фенерче. Не преставах да се учудвам как става така, че бандитите ги хващаха почти винаги на 31-та страничка, а някои даже чак на 32-та.
На обяд Стенли ме заведе в най-известното ресторанче за пица, пицерия «Уно», открита през 1943 от Айк Сюел (Ike Sewell) на ъгъла на Ohio Street и Wabash Avenue.(29 E Ohio St., IL 60611; tel.312-321-1000). Там срещнахме жена му, Ашли, която веднага ме информира, че пицата се пече в дълбока тава и, съответно, е дебела, предлагана в разни комбинации от месни деликатеси, сирена, зеленчуци и подправки, считана за най-забележителен деликатес на огромната кулинарна чикагска сцена. Ашли се оказа доста важна банкерска птица, оправна, чаровна, постоянно усмихната, покрай нея съвсем естествено не чувстваш задължение да говориш. Беше ангажирала най-добри места в пицарията, привърши обяда в темпо, и докато се усетим, хвана такси и изчезна. Стенли, на нейния фон, изглеждаше самият хаос. Обясни ми, че тя движела всички семейни афери като швейцарски часовник, а за него оставало само задължението да пристигне петък вечер за редовен съвместен уикенд, което му вземаше малко повече от два часа с кола. И така, година след година. Вече бях му казал, че без нея е загубен. Това в нейно присъствие, малко преди да се разделим. Той се съгласи мигновено, сладко и се усмихна, а тя - на мене.
След обяда подкарахме колата по крайбрежната улица (Lake Shore Drive), богата на паркове и пристанища за яхти. Апартаментите в този район са едни от най-скъпите - тогава, през 1986-7, от $300,000 и нагоре. Стенли ми показа отдалеч техния бъдещ, намерен много изгодно, на петия етаж на доста голям блок, откъдето било възможно да се види брега на Мичиганското езеро. От крайния прозорец, ако се наведеш повече.
Тръгнахме обратно, приказвахме оживено и съвсем естествено Стенли не само, че се загуби в родния си град, но успя да се набута и в най-опасния квартал. Последното беше изписано на лицето му в унисон с периодична и идентична малко нервна констатация на всяка пресечка. Не искаше да спира и да пита как да се доберем до някоя по-голяма магистрала. Гледаше право напред, много съсредоточен. Използвах момента и направих няколко снимки. По едно време му посочих и подходящ за ситуацията надпис, Погребална къща “Дукла” (Dukla Funeral Home), но той явно не беше в състояние да оцени каруцарското ми чувство за хумор. Мислех, че преувеличаваше страховете си. Например, точно пред погребалната къща, спокойно преминаваше с гъвкава походка черна мадама без ни най-малко да прилича на гангстерка. Не се реших, обаче, да му обърна внимание на това доказателство. Предложих му аз да карам. Спри, казвам му, изглеждаш ми изморен и малко уплашен. Повече изморен, отколкото уплашен, казвам. В далечината видях мост над улицата, по която се движехме, с усилен трафик по него. Очевидно някакъв аутобан. Качваме се на него и после се прехвърляме по някакъв начин на юг само от аутобан на аутобан - абсолютно безопасна маневра. Не му казах плана си, само найстойчиво му повтарях с много спокоен тон да ми отстъпи шофьорското място. Имам точно същата кола, казвам, Понтиак Льо Манс, само дето е с два цилиндъра по-малко, само със шест. След още две пресечки се съгласи, спря на някакво по-безопасно място (по някакви негови критерии) и много пъргаво даде старт на маневрата «смяна на водача». Натиснах газта на осемцилиндровия звяр и подкарах по вътрешната лента, стегнато, с малко превишена скорост, колкото да не ме спре някой местен полицай, което си беше малко вероятно - в бедни и опасни квартали те са малко на брой и се появяват на улицата само ако има трупове. Малко са, защото няма пари за заплати, набирани от данък сгради, но данък сгради от най-евтини къщи.
След десетина минути се качих на някакъв аутобан, но в северна посока, с лесен десен завой, без да се мотам - не видях влизачка за на юг, а и съвсем не беше добра идея да търся такава като се шмугам из странични улички. След още десетина минути се видяха знаците за аутобан 90-юг, който имаше връзка с 65 за Уест Лафиет. Стенли се беше успокоил вече и ми благодари, каза, че е наистина много изморен и ме остави да карам по целия път до у тях.
Пристигнахме около 20.30 часа и спряхме за вечеря в някаква чайхана (негова класификация). Каза ми, че ме счита за голям приятел и за доказателство изяде половината от моята порция, която му пробутах. Беше типична американска манджа, която не бих предложил и на най-големия си враг, но той явно я хареса повече от неговата (нея не можах да разбера от какво е направена).
Дните минаха бързо в приказки - през живота си не съм говорил толкова, ама и той не мирясва. Бях решил да пътувам обратно в сряда. Отидох сутринта към 9 часа да му върна ключа от работната стая - няма го. По едно време го мярнах в коридора, забързан, замислен, отива да чете лекция, виждаше се, че не му е до приказки. Сбогувахме се набързо, оставих някакви книги заключени в кабинета му и тръгнах.
Слънцето грее, времето идеално, прохладно, истински есенен ден, като от пощенска картичка. Към 4 след навлязох в Сент Луис и дъгата на фамозната металната арка ме подкани да мина под нея. Излязох от аутобана за към Вашингтон авеню - бях сигурен, че булевард с такова президентско име няма начин да не отива към арката. Последва остър завой наляво и с пълна скорост нахлух в някакъв негърски квартал. Е, това вече беше опасен квартал! Бедни къщи, кокошки ровят из боклуците, хора и кучета стоят на групи по улиците, точно както в Шуменската циганска махала! Колите им смачкани и очукани и всички с черни физиономии. Казвам си «Сашо, с тази бяла кола и тая бяла мутра, гледай да не спираш». Гледам да не спирам, ама на всяка пресечка по четири стопа - няма кьорав светофар. Сложих си черните очила, пуснах прозореца и си увесих лявата ръка небрежно навън. С една дума, не ни е за първи път.
Позата с ръката копирах от братовчед си, Стането, който вечер, на гезмето в Шумен, паркираше колата си Опел Комодор точно под градския часовник, пускаше шофьорското стъкло и увесваше ръка, в която димеше Кент. Комодорът едва изминаваше 500-те метра от тях до часовника и то след пълен ремонт с нагодени части в шуменския Ремзавод, където баща ми беше счетоводител. Обаче, фасон и половина, една от забележителностите на града!
Карам из гетото, само леко намалявам на стоповете, с крак в пълна готовност на газта, със спокойна застинала физиономия на наркодилър, какти си въобразявах. Държах твърдо праволинеен курс - далеч напред се виждаше улица с оживен трафик. Завих по нея за мой голям късмет без да се налага да спирам или да завивам. С най-голямо облекчение се качих моментално на аутобана в обратната посока и на следващата излизачка завих обратно. Оттогава - обица на ухото! В непознат град минаваш веднъж, оглеждаш се къде си и, ако ти хваща окото, обръщаш и чак тогава излизаш от аутобана. Иначе е добре да имаш черни очила, да ти се отваря шофьорското стъкло и, най-важното, да имаш голям късмет. Сент Луис и в момента е на 3-то или 4-то място по престъпност, а тогава беше на първо.
А с моя нов приятел се видях отново след година и нещо - започнах работа в Purdu University, в електрохимичната лаборатория на Майк Уивър, два етажа над кабинета на Стенли. Но това вече е друга история, за която може би ще стане дума по-късно.
