Мирослава Панайотова

Стихотворения за деца и юноши

ПРОЛЕТНО НАСТРОЕНИЕ

Февруари днес порта затвори,
март проникна през малък прозорец.
Щъркел поздрав от юга донесе
и напълни гнездото със вести.

Вятър духа в напъпили клони,
студ и слънце в небето се гонят.
Птички пеят, от радост обзети
и житата покълват в полето.

ГОСТИ

Идват отдалече
щъркелите мили.
Наши гости вече,
хвърлят много сили
за децата свои,
за гнездо чудесно.
В техните покои
птички пеят песни.
Горе във небето,
вярвам, е прекрасно.
Щом лети сърцето,
слънцето е ясно.

СЛЪНЧЕВ ДЕН

Слънце в листата.
Грозде в ръцете.
Носи отплата
всеки плод летен.

Птичка в простора.
Ясно - небето.
Няма умора,
когато си цвете.

ОБЛАЦИ

Облаци в небето -
песни неизпети.
Тичат ветровете.
Слънце ярко свети.
Облаци в небето -
пухкави къдели -
стигате морето
с вашите дантели.

ДЪЖД В ПОЛЕТО

Когато белите петна от капки дъжд
земята весели засмучат изведнъж,
когато бос и гол дъждът
облее и полето в своя път,
когато мокри в локви пак
вън зацамбуркат жаби в мрак,
тогава ти си под небето
едно със многото дървета,
поглъщащи дъжда с наслада,
която от небето пада!

НОЩ

Нощ в полето, светлина
и ухае на земя.
Горе бледата луна
се разхожда пак сама.
Вън нощта се движи бавно,
приближава утринта.
Тъмното ще стане явно,
щом се срещне с нея тя.

БЪЛГАРИЯ

Земя на рози и жита,
трева на планини, полета,
изгряваш сутрин в красота,
която сякаш свети.

Обичам вятъра познат,
откраднал песен от морето,
припламва в равнината цвят,
блестят светулки под небето.

СЛЪНЧОГЛЕДИ

Слънчогледи, слънчогледи,
бисерни лица,
никога не сте ни бледи,
ни с безжизнени сърца.

Питата на изток гледа
с жълти блеснали листа -
с черните очи - съседа,
корен впил в пръстта.

Ред по ред, същински жици
слънчогледите стоят
като истински войници
под небе, до равен път.

ЕСЕННА ПЕСЕН

Не млъкват птиците от клоните.
Това е ранна есен в Тракия.
Възпяват може би сезоните
и всяка песен нечий зов е.

Стотици птици тук живеят,
за нещо в песента говорят,
но няма как да вникнем в нея,
освен прозорец да отворим.

ЧЕРНОЗЕМ

В есенна мъгла греят небесата.
Есен е дошла, шепнат пак листата.

Черната земя, рохкава, засмяна
днес не е сама, пее пак осанна.

Трактори орат редовете прави.
В тоя земен кът пазят стари нрави.

В есенна мъгла свети синевата.
Есен е дошла, златната отплата.

ВСЯКА СУТРИН

Всяка сутрин ухае на жито,
на море и на хляб, на трева.
Всяка сутрин е ято и сито,
на мечтите от вчера слова.
Всяка сутрин дъха ти докосва
с кадифе от надежди и зиме.
Пред очите пътеките боси
пълнят изгрева нов, цвят ще има.
Всяка сутрин събужда полето
и животните диви раздвижва.
Гали вейки и в нови куплети
на деня пише план, думи ниже.
Всяка сутрин нощта си отива
и оставя деня да избира.
Всяка малка частица красива,
всеки атом дома си намира.

СМЕЛОТО ПИЛЕ

Имало някога пиленце малко,
то притежавало чудна закалка -
смело вървяло по пътя напред,
имало вид красив и напет.
Всички му казвали: „Мъничко пиле,
трябва да пазиш своите сили!”
Пилето Божко отвръщало само:
„Трябва да имаш в живота и плам!”
С укор го гледали всички кокошки,
знаели те, че да бързаш е лошо,
но премълчавали своя урок -
пилето правело истински скок.
Както се хвърляло с огън в простора
срещу животни, дървета и хора,
скоро се случила нова беда -
тръгнало то по незнайна следа
и се изгубило с вик под небето.
Виждало само - мрачнее полето.
Почнало пилето жално да плаче,
тъмно било край горкото юначе.
Вълчо зад хълма извивал глас страшно,
Лиса излязла от дупката прашна.
Но там била костенурката Мила,
в трудния миг от врага го спасила.
Скрила го тя под черупката своя,
с нея отишли така до завоя.
Там му показала пътя и право
вкъщи отишло то, без да се бави.
Пилето Божко в дома се прибрало,
майка му песен изпяла му цяла,
после в леглото от пух то се скрило
и с перушината топла завило.

Всички кокошки и пиленца сладки
рано си лягат, сънуват загадки,
къщи, полета, реки и тревички,
ягоди алени, пойните птички.
Хайде заспивай, малко човече,
нашата приказка вече изтече.
И не прави като пилето Божко,
ако не искаш да патиш ти множко!