Първан Стефанов

СКАЗАНИЕ ЗА МОЯ ДВАДЕСЕТ И ОСЕМ ГОДИШЕН ДЯДО

Дъждовна есен.
Дъждовна нощ.
Газени лампи страхът люлее.
И гърми барабанът:
„По пет на нож!”
по калните пътища към Егея…

А ти се прощаваш с моя баща -
мъничък още, несрещнал мама.
И мълком плачеш за всички неща,
защото знаеш -
връщане няма.

Връщане няма
на тоя мегдан,
където дребни дечица
търкалят обръчи,
вити от дрян,
след своята синя птица…

Не зная защо,
но и аз насън -
когато нощта е дъждовно дълга,
чувам: гърми барабанът навън,
но вече за мен.
И се вдигам мълком.

Черният циганин може би
изопва кожа на моя обръч.
И напуканите върби
усещат,
че горе узрява облак.

Тоя свят на
сирашки нозе е дошел
от пещерите до мойто време.
И пази в къщи
войнишки шинел,
сухарна торба и ремък -

и върви,
със кървави устни засмян,
и болят игрите недоиграни.
Бели обръчи, вити от дрян…
Арматура за барабани.

ТРИ БОРА

В ония времена съдбовни
те паднаха в борбата лиха.
И нечии ръце грижовно
над всеки борче посадиха.

Растат три бора върху тая
земя, която вечно пее -
три удивителни на края
на три живота - епопеи.

НА ДОБРИ ЖОТЕВ

Убихме Христа. И ония се върнаха в храма.
Възможни са всякакви грехове:
патриотите могат света да превърнат в пламък,
лошите хора ­ да пишат добри стихов?…

Над далечни провинции гъста забрава никне.
Една сива мъгла е размила лица и черти.
И не знаеш кого да презреш и кого да обикнеш.
И объркан се питаш: а кой си самият ти?

Все по-яростно сменяме дрехи и къщи.
Летуваме в планината. Зимуваме на море.
И ни пазят оръжия все по-могъщи.
И живеем, естествено, все по-добре.

И все по-самотни поетите бродят.
И вият космически ветрове.
Страх ме е, страх ме е от народи,
които
не четат стихове.

1987

ЦИГАНСКО ЛЯТО

И светлината някак си по тон
се промени, към жълто се избистри.
И в нея, като семчици в лимон,
лежат успокоените ни мисли.

Отмина веселият карнавал
на шумата - стоим пред голотата
на жълъда, закръглено узрял…
Остана истината за нещата.

Земята тъкмо в тези часове
замисля чудото на плодовете.
В дървото някъде кълвач кълве -
и той е углъбен, забележете!

Денят стои смълчан от сутринта,
над някакво прозрение надвесен.
… Да можеше най-важните неща
да ми се случват винаги наесен.

ПРАРОДИТЕЛ

На дядо ми

Пръстта под мене ме боли.
Боли ме въздухът над мене.
… Политаш в някакви бодли
с изплашени колене.

Чуждински край. Войнишки гроб.
Земя без поглед. Дни без корен.
В полето чака ръжен сноп.
Недоорана оран.

Пред буците един сирак
на път от теб към мен се спъва.
Но аз съм още само мак,
ще се родя тепърва.

Ще се родя. Ще продължа.
Додето изведнъж съзная,
че се превръщам на лъжа,
заскитала в безкрая.

Че ще изчезнам без следа,
не се ли върнем подир време
един към друг - като в бразда
обреченото семе.

И тичам аз назад, назад
през сънищата на сираци,
през цял един безумен свят
да диря твойте знаци -

не костите ти, не прахта,
а тласъците на кръвта ти,
за да ги срещна със кръвта
у себе си, у тате -

та да останем в тоя свят
от извора до свойто устие
като годишен слънцеврат,
като добро предчувствие…

БЛИЗОСТ

На Любомир Тенев

Защо най-близките си, боже мой,
най-лошо ги раняваме при допир?
Дали защото тъкмо срещу свой
те нямат за ответен удар опит?

Стои пред тебе близкият човек,
незащитен, като в библейско чудо.
И твойта грубост и при допир лек
го наранява и го мъчи лудо.

А двойно повече се мъчиш ти.
И взрян през космоса от теб до него -
оттам долавяш своите черти,
от своя глас в гласа му чуваш ехо.

На всички хора се усещаш брат.
И предпочиташ теб да са ранили.
Но как да върнеш камъка назад?
И чакаш благослов. А няма милост.

ЛЯТО

„Три уши” - полигон за маневри.
Настояще и памет за нас.
Поразени мишени и нерви.
Мъртви птици.
И стъпкан клас.

Но подпрян о бодливата мрежа -
един мак упорито звъни…
Тъй ли крехък изглежда копнежа
за живот без войни?

„Три уши” - три братски могили.
Бели костници…
Губиш дъх.
Наши български Термопили,
по които не никне мъх.

Поклонете се ниско, ниско…
Колко скъпо ни струваш, живот! -
и с трагичното братоубийство,
и със жеста -
да бъдем народ!

Голи хребети - ориентири
върху детския ми хоризонт,
моят поглед и днес ви дири
под огромния небосклон.

И където и да се зарея,
под каквито и чужди слънца,

ще усещам, че се люлея
под „Три уши” като обица.

С тая сладка
и страшна присъда
ще вървя до самата си смърт -
че откъсна ли се,
ще бъда
само камъче покрай път.