откъс от новия исторически роман на писателя

Бойко Беленски

Денят бе слънчев. Небесното светило грееше меко, приветливо и предразполагаше към хайлазуване. Алеко се бе разположил на хвърлей от двореца, в заведението за раздумка и разтуха Панах, на квадратна маса, с вестник в ръка. Кафенето в този час не бе претъпкано с хора, имаше простор - беше  най-подходящото време да отдъхне човек на спокойствие и в това оживено място да се почувства уединен. Върху бялата покривка димеше чашка с кафе. Щастливеца можеше да отбие всеки натрапник:

- Няма свободни места. Чакам приятели…

Разтворил всекидневника, голям и сивеещ като измърсен чаршаф, Алеко се бе слял с него. Дали го четеше, само го преглеждаше или просто го бе превърнал в стена, за да се прикрие от другите? Не му бе в стила. Обикновено търсеше компаниите и добре се вписваше в тях. Попиваше всичко - все нещо може да му е от полза за острото журналистическо перо. Но май сега имаше защо да е така дистанциран. Пред него изникна около четиридесетгодишен мъж, здравеняк и безцеремонно почука с пръст по хартиената преграда, която ги разделяше. Вестникът прошумоля - параванът бе свален.

- Ооо, кого виждам! - почти извика силно, боботещо новодошлият с глас, на който би завидял и Иванко-цареубиеца, от чиито вик, както се знаеше, конете прикляквали. - Ето че те хванах! - каза повече назидателно, отколкото доброжелателно. - Чест и почитания на известния драскач! - Лицето му бе тържествено, без сянка на изненада. Явно беше търсил и очаквал тази среща.

Седящият погледна през него като в празно пространство, все едно не го е познал, но накрая възкликна:

- Сомов? Ганьо Сомов!

Натрапникът му подаде правоъгълниче, изрязано от амбалажна хартия и изписано с разкривен печатен, но четлив почерк. Визитки можеха да си позволят предимно известни и заможни хора. Ганьо Сомов не беше от тях.

Образът започна да изплува от спомените и бе като видение на поизмачкана снимка, извадена от портфейл. Всъщност натрапникът му бе добре познат, но изненадата беше пълна. В гласа на Щастливеца имаше повече неприязън, отколкото радост да чуеш или зърнеш някого, когото познаваш, не си срещал отдавна и си щастлив отново да видиш.

- Здрасти… - пестеливо изстреля той.

Сомов се надвеси дружески. Конфузно е да се завтечеш да прегърнеш човек, а той замръзва озадачен, безпричастен и едва проронва кратко, студено приветствие. Навярно нямаше да го покани и на масата. В този момент неловкостта да подадеш ръка за поздрав, когато някой се хвърля да те прегръща, се превръща в пародия.

Алеко веднага долови, че от Ганьо вонеше на чесън. Все пак по-добре, отколкото да смърди на вряща в котле бобена чорба, на пача или на гранясала сланина, наложена със сол и праз в каче. Подобни ухания се носеха около него, когато се запознаха на изложението в Чикаго, в българския павилион - бараката на господин Айвазиян, декорирана и подредена в турско-мавритански стил, на която пишеше Bulgarian curiosities. Тогава Ганьо Сомов, представител на цариградска търговска къща за изкупуване на розово масло, седеше в кьошето като кадия с кръстосани крака. Бе се разположил върху сандък, постлан с килимче. Облечен бе в антерия, а под нея везана риза. На кръста му аленееше широк червен пояс, който пристягаше горния край на сини шалвари. По носията му можеше да се допусне, че е от различни краища на България. Части от тях се срещаха в Мизия и Тракия, в шопско и странджанско, а той всъщност беше от село Енина, недалече от Казанлък. Балканджия. Обикновено Ганьо пушеше лула. Тъпчеше я с едро нарязан, лютив тютюн, палеше го с чакмак, като с припрени удари вадеше искра от кремъка. Сега бе затъкнал в устата си дълго черно цигаре, на чийто връх имаше ярко пръстенче янтар. На масата тогава бяха поставени няколко мускали, от които половината празни, останалите бяха пълни с терше - ароматно масло, добивано от южно индрише. Това бе подозрителен заместител на розовия екстракт, който приятно ухаеше, но нямаше неговите парфюмерийни качества. Българският търговец бе сбор от Хитър Петър и Одисей в едно.

Героичните времена раждаха герои.  Безличните времена - безлични индивиди. Той обаче не беше нито от едните, нито от другите. Изведнъж Алеко усети, че светлината не идва от слънцето, нито от лампите и прожекторите, а от карикатурата до него. Светлината бе ярка заслепяваща и пареща. Не беше лесно да си в обкръжението му. Около него имаше впечатляващи истории, кашляне, кихане, звучен смях, гюмове с миризми. Абе все кампанийни удоволствия. Трябваше да знаеш патилата му, а ако не можеш да ги получиш наготово, по-добре е да ги съчиниш…

Сега познайникът му вече бе с единия крак в цивилизацията. Пременен по французка мода с рендингот, незакопчан, под жилетката с неизменния червен пояс, с бяла по нашенски риза, без вратовръзка, с ботуши и врачански бастун под мишница, той бе заменил черния си накривен калпак с бомбе. С добре отгледано коремче, гюлтърговецът изглеждаше солидно закръглен, трътлесто източен, много як. Наеженият му щръкнал мустак наподобяваше четка за дъски, но беше извит нагоре в двата края. Човекът наистина приличаше на карикатура.

Ганьо Сомов обичаше да казва: Баща ми това не е правил и аз няма да го правя! Но щом го назореха обличаше чиста риза, туряше дори ръкавици, че и фрак, според случая. Сърдеше се, ама се издокарваше.

- Не се дръж като ампе! - каза новодошлият със сърдит тон, притегли близкия стол и седна край масата без да го канят. - Какво се правиш на препариран, щом веднага ме позна - не пропусна да го хербаризира Сомов. - Все едно си изваян от дърво, а сакото, папионката и ризата ти са по-живи от тебе…  - изгледа завистливо модерните му, изящни дрехи и го тупна приятелски по рамото, та у Алеко всичко се разтресе.

Щастливеца направи опит да се усмихне и да каже нещо ободрително, но усмивката му се превърна в гримаса. От гърлото му се изтръгна:

- Ама, че аз… Ех и ти…

Вежливостта на възпитания човек застана между тях като стъклена преграда. От повърхността й се отразяваше образа на натрапника. Дрехите на Сомов мязаха на недовършени - шити, недошити, но поне бе сменил онази премяна, с която в Чикаго гордо призоваваше да не го подминат, беше се пременил вместо с шаяк с тъмен шевиот. Подканите на изложението отправяше с еклив емигрантски глас, още неосквернен от разлъката с родината, груб и безкрайно отдалечен от деликатността. Тогава, ако не беше в сините шалвари, носеше широки потури с провиснало дълбоко дъно, украсени с черни гайтани, готови да понесат всяка тежест на физиологическата изненада и внезапния напън от добре подлютения боб, който Ганьо Сомов предпочиташе пред лещата. Щом не ходеше с ботуши се гиздеше с цървули от свинска щавена кожа. Навоите, добре изпрани, изглеждаха като нови и белееха върху тъмния шаяк на потурите като контрастираха на черните върви, с които бяха пристегнати. Затова много от дизайнерите на зараждащата се американска и европейска мода се кръстеха и похотливо гледаха продукта на българските абаджии с намерение да откраднат нещо за бъдещите си колекции.

- Светът е малък, чорбаджи. Добре че тогава се срещнахме, та сега да се разпознаем… Но нямаше как да не ме забележиш - отбеляза с доволство и достойнство натрапникът, с леко възбуден вид на пътник, очакващ пристигащия влак. - Бай Ганьо Балкански, а? Добре си ме изтипосал и вапсал! - Ъглите на устните му заедно с мустака провиснаха. - Вече всички питат за мене, разпознават ме. Май си ми повече от кръстник… Затова ти писах писъмце, някоя парица барем като на оригинал да ми заделиш и пратиш. Ама нейсе, ти се спотайваш…

Подковата от косми леко се разтвори, за да изобрази усмивка. Въпреки това държанието му изглеждаше нападателно, защото самото присъствие вече беше обвинение. Той стоеше лице в лице срещу автора на писанията за Бай Ганьо, изпълнен с решимост, просто безапелационно устрашим. Не беше въоръжен, но в пояса му можеше да се крие я остра кама, я джобна ножка, а вместо бомба - пунгия с тютюн. Облеклото му, макар и нестандартно, пъстро, напомняше за униформа. Само му липсваше пушка и щик, за да изглежда истински войник. Иначе охранен и закръглен наподобяваше кашевар.

Досадните мухи нямат имена. Той обаче беше едро, досадно насекомо, което народът наричаше щръклица. Не е ли устремът за натрапване в крайна сметка онази движеща сила, която ни кара да левитираме, повдига ни от земята, за да ни върне отново върху нея, но вече със скоростта на запратен камък в стъклената витрина на нашата несъвместимост?! Как Алеко да му обясни, че нищо злобно и пагубно не таеше към него. Та нали сам за героя си бе написал:

И представете си, господа, в този момент аз съжалих Бай Ганя! Вярвайте! Съзнавах, че постъпката му е безобразна, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на костите си, но съжалих го… Не зная може да ви се покаже смешно, неестествено, но ще ви кажа, господа, че в тоя момент аз инак погледнах на бай Ганя, като че някой ми внуши: „Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда”.

- Искам да пиша като теб смислено, но не остро, хапливо… - каза примирително натрапникът. - Харесва ми този лаф: Вие писател ли сте? И отговорът: Не, просто съм си махмурлия. - Ганьо се ухили и възкликна: - Е, тук ако има с какво се вдига наздравица.

- Значи си готов да станеш журналист? - попита Алеко като се направи, че не е чул намека му.

- И това може…

- Защо мислиш, че точно ти си ми образецът? Не подценявай и пренебрегвай Айвазиян или пък прокурора Ганьо Чолаков, който предаде благодетеля си митрополит Климент.

Сомов също се направи, че не го е чул и подхвърли:

- Умираш да ми приписваш всичко, което ти хрумне, но аз съм държелив, брониран съм. Я каква яка гърбина имам! - Докато говореше той отмяташе глава назад и усукваше мустак с лявата ръка. Дясната бе заета с жестикулиране, придаваше на думите му повече динамика и агресивност. - По този случай почерпи един тутун, а и кафенце можеш да поръчаш…

Върху лицето на Алеко бе изписана безнадеждна досада, но естествено той не можеше да постъпи по друг начин, освен да му  подаде преполовената цигарена кутия, после махна на келнера, а авантаджията ловко измъкна две цигари и пъхна едната зад ухото си.

- Да седи резерв, че може бързо да свършат…

Запали първата, всмукна дълбоко, повтори, потрети, а когато се наложеше - тръскаше пепелта, където му попадне.

- Ще ме изтърпиш, нали ти си ме сътворил!

За щастие Алеко Константинов не беше се превърнал в своя герой, защото се знае, че Бог е създал човека по свой образ и подобие, а синовете заприличват на бащите си. Дори външно бяха като кол и въже. Охранените бузи на Ганьо потрепваха, чак се тресяха, да ти се прииска да ги пощипнеш.

Той свали бомбето си, постави го в ъгъла на покривката, извади кесия със сливи, сложи я върху коленете си, после размисли, премести я върху масата, но по към себе си и с половин уста предложи:

- Вземи, подслади си душичката.

Алеко отказа. Струваше му се, че всички присъстващи ги гледат с любопитство. Съжаляваха го.

- Не искаш, за да не хапнеш някой червей. Те са деликатес, най-чистото месо.

Ганьо разчупи една поръждавяла в долния край слива. Отвътре се заизвива розова гъсеница. Поднесе разполовения плод към Щастливеца:

- Виж колко е тлъст, става за стръв за риболов… - и го лапна като го глътна с удоволствие. - Да не включи келнерът в сметката и сливите ми?

В това време сервираха кафето.

-Ей, момче, туй в плика, барабар със съдържанието, е мое. Да не прецакаш аркадаша?!

Младежът неразбиращо го погледна и щом ги загърби, Ганьо Сомов грабна шепа бучки от купичката, пусна две в чашата, а останалите прибра в джоба си.

- Най-обичам шекер на бучки, че можеш да се запасиш…

Цялото същество на Алеко протестираше срещу това съжителство, но той не можеше да се отърве от него. Заведението започна да се пълни. Повечето поздравяваха Щастливеца. Изведнъж усети киселини, даже избиха и на лицето му - имаха физиологично измерение.

- Казват, че пред дома на Стамболов имало стъпкани и убити - опита се да зададе тема за разговор Алеко и фразата му прозвуча като съчетание от думи, чиято съдба е да бъдат писани по стени и стобори като възвания и проклятия.

- Кой го твърди? Това са предателски приказки. Мръсници! - Сомов се разяри. Отвръщаше му с фрази-лозунги. Така напрежението не можеше да се разреди. После го захапа: -Аз съм по-богат и далновиден от тебе…

Край него всеки друг се превръщаше в нищожество. С тази констатация Ганьо го накара да се отчая, че се е родил.

- Въпреки това искам двамата да основем една концесия -  продължи да заговорничи тайнствено Сомов като го погледна подобно на римски авгур дръзко и изпитателно в очите. - От теб познанствата и ловирането…

- Искаш да кажеш лобирането.

- Да, де! Това от тебе… От мен идеите, побутването и бутването.

- Ще рече, че имаш свободни бълхи, с които си решил да се разделиш? - Алеко Константинов се почувства почти поласкан, но веднага се опита да откаже.

Ганьо Сомов започна да оглежда съседите си, не забелязвайки, че те също го оглеждат. Безцеремонно, с любопитство. Беше атракция. Той се набиваше на очи поради открояването си сред местната среда. Нелепото му присъствие бе като мазно петно върху покривката. Изглеждаше чужд на всяка по-цивилизована прослойка. Наподобяваше паднал от небето метеорит, който всеки момент щеше да експлодира, да се взриви с пагубните си възможности, а това не можеше да не притеснява нормалния човек. Алеко подозираше, че всеки момент двамата ще се срещнат и сблъскат на тясна пътечка и единият трябваше да отстъпи.

- Защо ме гледаш смаян, с такава изненада и ненавист, като че съм декламираща въшка? - Последните думи бяха казани с такава сила, че перчемът над челото на балканеца се разпиля, без да възвърне зализания си вид. Той разсъждаваше на глас с типичния си груб, надменен тон, често язвителен и нападателен, който показваше един неудачник с претенции на изключителен индивид.

- Колкото по-скромно е самочувствието на един човек, толкова по-впечатляваща е неговата стойност.

- Не се заблуждавай! - Ганьо приглади мустак, приведе се и заговорнически продължи: -  Тук сякаш е дяволско сборище. Човек ще получи комплекс за малоценност. Да се преместим в някоя механа, там е по-уютно, по-спокойно, може да си поговорим откровено.

Алеко се съгласи охотно и плати сметката. Това бе единственият начин повече да не се компрометира пред познатите си. Ганьо Сомов бе невъзможен човек: нагъл, досаден, безочлив. Негов предходник бе Акакий от Каравеловата повест Извънреден родолюбец. Той изповядваше: Умният човек е длъжен да живее съобразно времето и обстановката. Ако имаш полза от вярата, то стани религиозен човек; ако имаш добри доходи от народността, то стани патриотин; а ако видиш, че и едната и другата са добри крави, то дой и двете.

Когато излизаха, балканецът се видя в голямото огледало върху стената и отражението му се понрави: витокос, с гарванов перчем и засукани мустаци, закривил бомбе. Гордо се изпъна, доколкото можеше. Изпъчи се. Минаваха покрай магазини и дюкянчета. Ганьо се заглеждаше в джамовете на витрините. Те отразяваха паразитните му очертания. Главата му изглеждаше огромна. Дано не е толкова куха, колкото и тежка - помисли си Алеко. - Като правило кухите неща трудно потъват… Сложността на черепа би затруднила френолога със странното съчетание на своите противоположности…

Черните очички на Сомов, винаги неспокойни, се мъчеха нищо да не пропуснат. Той вървеше и си тананикаше:

Парата днеска света владей,

който я няма - трудно живей…

Отидоха в малка кръчмичка недалече от Народното събрание. Поръчаха си обяд - за Алеко омлет, за Ганьо шкембе чорба и боб с наденица.

- Донеси и две-три много люти чушлета, ама леко пекнати - заръча Ганьо с апломб на човек, който желае най-малкото агнешка плешка или бут от прасе.

За разлика от него, Алеко си оставаше чужденец навсякъде, докато сътрапезникът му се чувстваше еднакво добре както в кръчмата, в купето на поклащащия се трен, така и в непознатата държава, където пристигаше като екзотичен, нежелан гост.

Питиетата дойдоха, а заедно с тях и чашите. Алеко си бе поръчал вино, а Ганьо мастика.

- Винаги пия анасонлийка, защото не могат ме мина. Добавят ли малко вода, тя побелява, става като мляко…

И какво друго Сомов откриваше в това питие? Смелост, невъздържаност, сила… Готов бе да се превърне в Крали Марко, да преследва, да тъпче, да сече, ама не с наточена сабя, която разполовява робския синджир, а с език - толкова остър и дълъг, че дори когато го застъпваше, не усещаше болка, а си мислеше: Смачках змия.

След няколко глътки, той вече се хвалеше с всичко, до което се бе докосвал. Беше невероятно любопитно да се наблюдава живописната картинка на храненето. Един изискан, деликатен и възпитан човек, а насреща му чревоугодник, прототип на Балканеца и наследник на Лукул - истински български Гаргантюа. Ганьо, запретнал ръкави, с космати ръце, мязаше на горила. Провисналата салфетка на гърдите му, наподобяваше голям лигавник. Той духаше, шумно сърбаше врялата чорба, върху която плуваше огнен айсберг от пипер, потеше се, бърчеше чело, бършеше се със съмнителна кърпа и говореше с пълна уста.

- Кажи сега с какво се занимаваш, как преживяваш? - попита го Алеко.

- То се знае с търговийка. Обикновено препродавам скъпи неща. Бедните и отчаяни хора не ме интересуват. Предпочитам богатите, с пари или тези, които искат да изглеждат успели в очите на другите…

Спекулантът бе готов да продава часовници, които не работят и да убеждава клиента, че са най-ефектното украшение - бижута на естетиката. Макар и скрити, джобни (ръчните още не бяха измислени) те са необходими, за да разбият на дребно деня и да откраднат времето ни. Това го правеха хора като Ганьо Сомов, с наше или без наше съгласие. Той премълча, че скоро бе отскочил до Швейцария. Там пазарът на часовници и хронометри бе пренаситен. Цените обаче не падаха, защото стоката бе качествена. Това не попречи на алъш-вериша му. Купи пет сахатника. Знаеше, че в България ще им вземе добра цена. С шоколадите бе по-трудно. По път нямаше да им устои и удовлетворението от търговския пазарлък щеше да бъде изместено от удоволствието на вкуса.

- Преди време се сдобих с машина за лимоната - така хората от провинцията наричаха жълтата шумяща течност, която гъделичкаше езика и небцето. - Но сметката ми не излезе. Децата, мамка им, крадяха или не връщаха шишетата, чупеха ги, за да се сдобият с желаните стъклени топчета. Тях изстрелваха с прашките си, вагабонтите му с вагабонти недни,  или ги използваха в играта с плочки. Превръщаха ги в биячи, да им го набия…

Така много скоро лимонатената дейност на предприемчивия българин бе секнала.

Ганьо Сомов изговаряше думите бавно, все едно ги извайваше от глина или оформяше онова, което експлозивно се пръкваше в главата му. Удивително е колко циничен можеше да бъде понякога - да кажем почти винаги.

В заведението имаше папагал. Той с охота повтаряше нецензурните думи, затова сега от клетката звучеше: Мамка им… да им го набия…

- После реших да построя парна мелница, да го еба, която да отнеме клиентите от близките воденици - продължи да споделя Ганьо, а птицата заповтаря: Да го ева, да го ева…

Ганьо бе човек с неочаквани начинания. Дали замисленото техническо чудо - мелницата по-добре щеше да меле брашното от досегашните караджейки? Това той не знаеше, но веднага се бе заел да пледира за бъдещия прогрес. Беше речовит и убедителен, но срещу българския консерватизъм и инат трудно можеше да се пребори човек. По един или двама клиенти на ден се престрашаваха да го посетят, но това не беше достатъчно. За разлика от воденицата, парната машина не можеше да работи на празни обороти. Наложи се непрестанно да пуска и спира двигателя, това бе трудоемка процедура, която изискваше усилия, време и поддържаща сила. След има-няма два месеца фалира. Дори не плати дължимото на огняра. Завлече го. Но прозорливостта му в търговията и манифактурата не можеше да компенсира ограниченията му във всички други житейски области. Той отново тръгна по света с песен на уста:

Ако ви е воля, няма да ви моля - утре заминавам за Париж,

че в тази криза нищо не излиза - няма никакъв алъш-вериш…

Скоро помещението запустя с изпочупени прозорци и разбити врати. Превърна се в археологически паметник на неосъществената индустриализация.

Ганьо Сомов напираше да разкаже още случки от своя житейски лабиринт.

- Ех, ако можеше вместо пари необезпокоявано да се харчат тарикатлъци - всепризнат цар на ларша щях да бъда…

Да чуеш от него фразите не знам и не мога - беше невероятно. Балканецът бе склонен от сто кладенеца вода да донесе, но пак да бъде неговото. Щом свършеше някаква работа, дори и незначителна, той половин ден говореше за нея, и така се разпростираше, докато друго събитие не я затъмнеше. Спомените му бяха накъсани, но цветущи, изпълнени с възклицания и псувни. Псувнята е отдушник за душата на българина и път към просветлението. Като правило комплиментите не винаги са искрени, докато попържните винаги са от сърце.

Ганьо никога досега не беше смятал изживяванията си за важни, дори интересни: ала вече ги оценяваше чрез реакциите на Алеко. Те шумоляха в собствените му уши като парични купюри. Жаждата за слава го вдъхновяваше. Усети гъделичкане в носа и а-а да кихне, но се въздържа.

- Дочувам, че си се набъркал в политиката. Това арно, там берекет има. Но аз ще те замола да помислиш и за мен. Да ме туриш под крилото си, та да се отъркам около Стоилов, Начевича, Радославов, Каравелов… - тези имена се топяха в устата му като италиански сладолед-джелато.

- Не разбирам. Как бих могъл да ти помогна?

- С едно рамо… Да побутнеш тук и там.

Явно той искаше да яхне вълната на келепира.

- А каква обществена дейност имаш?

- Излъскал съм седалките на толкова гари и вагони…

Където и да се появеше Ганьо Сомов, посрещаха го с усмивки - шафнери и чистачки, келнери и камериерки, рецепционалисти и кочияши.

- Освен това се сдобих с грамофон. Искам да направим една притегателна бърлога, само за отбрани люде, които да ни славославят и изтикат още по-нагоре…

Не каза как се е сдобил с това музикално чудо, но разказа как хората в провинцията с благоговение и страх гледали пеещата кутия и дори искали да я разглобят, та да видят лилипута певец, който се криел вътре. А Алеко си представи как двамата на смени въртят ръчката и поставят една след друга плочите. Навярно най-често, по желание на клиентите, щяха да пускат Голтакът-милионер и Любовна орисия. Ганьо Сомов бе ентусиазиран и в подем. Удовлетворението от способностите и възможностите, макар и още неосъществени, го въодушевяваше. Той имаше в главата си грандиозни проекти, които можеха да му осигурят пари за построяването на розоварна. Приливът на въодушевлението не заля Алеко. Той го гледаше раздразнен. Нямаше как да се прекръсти. Държеше вилица в ръката си.

Щастливеца усещаше, че изумлението му се уталожва, но внезапно се почувства изтощен и проумя, че от този човек откачане няма. Между първото и второто ястие Ганьо издаде звук, какъвто се чува от сифона на кухненската мивка, засмукваща остатъка вода, но не се оригна, това остави за накрая. Само се изсекна тръбно, при което солницата и шишето с оцета потрепериха.

- Според мен ти се заблуждаваш, защото смяташ, че големият келепир е в политиката, но по-щастлив е не този, който доставя меда, а този, който го продава.

- Най-щастлив е, който го консумира, но затова са нужни пари, пък парите при пари отиват. А къде най-бързо се напластяват? В пара-ла-мента, затова му казват пар ла мент - разчлени на срички думата той. - Ала-бала приказки, пък кайметата капят… Ако трябва и жената ще сменя. Щом една съпруга е ограничена и недостойна да върви край тебе - натири я!

- А ако имаш деца?

- На пилците щом крилата заякнат, сами дирят простора.

Човек яде потребности и произвежда илюзии като поставя себе си над всичко, на високо място, от което му се завива свят или просто надскача боя си и от това следват фатални поразии, които пораждат сълзи от болка и смях, от завист и недоволство.

- Май за друго ти не умееш да говориш, освен за каймета, келепир и лапачка. Това са нищожни интереси. Унизително е… Който робува на материалното, изпепелява душата си. Човешкият род няма да погине от природно бедствие, а от алчност ще се самоизяде. Христос хубаво е казал за двете ризи, но ние все ламтим за повече и раздаваме горе шамари, а долу ритници на падналите. Хората са щастливи, не когато имат колкото другите, а когато имат повече от тях.

- Ти нищо не знаеш за мен. По време на Руско-турската война аз с чета ръшках из Балкана. Сражавах се и какво от това? Тарикатите сега мажат върху филията си масло с мед, а аз със сланинка трябва да поминавам. Но във вените ми тече генуезка кръв. Брой ме за талянец… - Той прекалено много се занимаваше със себе си. Личеше си, че е самовлюбен.

Прозвуча позната песен за кръшна мома и мъжки мераци. Тя имаше неописуема власт над него. Под въздействието на музиката лицето на Ганьо се промени. Изразът му стана разчувстван и същевременно напорист.

- Колкото и да се дърпаш, ще ударим с тебе кьоравото! Можем да правим и шапки с двойни дъна…

Индустрията на очакванията работеше, безотказно бълваше мераци и небивалици.

- Ужасно! Отвратително! Долно! Ти просто не виждаш как изглеждаш в чуждите очи. Само да можеш да се погледнеш отстрани!

- Щях да се харесам и да си се поклоня. Това се казва хъс за голям залък!

Ганьо събра трохите от масата в шепа, после ги изсипа в отворената си уста. Това бе жест, който не се забравя. Не бе продиктуван от немотия и глад, бе навик от храненето на врабците под асмата. А като няма птици около тебе, ти сам се превръщаш в пернато, готово за отстрел.

- Внимавай да не се задавиш.

Сомов облиза пръстите си и доволно се оригна. Охолството и удоволствието от яденето при него беше факт. Проблемът за ситост и чувството за вина при Ганьо не стояха. Можеше ли такъв човек да бъде щастлив след преяждане? На този въпрос нямаше отговор, защото щом храната започваше да го задушава, отиваше в тоалетната, бръкваше с пръст в гърлото си, облекчаваше се и пак започваше да се тъпче. Така удоволствието беше двойно - от самото поглъщане и от изхвърлянето на изяденото.

- Е, ще ми помогнеш ли? Ще станем ли ортаци?

- Ортаци едва ли. Ти си ненаситен, а аз искам по-лежерно да го карам… Що се отнася до политиката…

- Там ми е мястото и силата. Пипето ми сече като на теб… - Той винаги бе склонен да се поставя на равна нога със събеседника си като парадираше със своя търговски и колосален политически нюх.

Стара китайска пословица гласи, че от всяка беда се открива възможност и Алеко реши да се възползва:

- Ще трябва да те представя на едни мои хора - каза неопределено и някак шеговито Щастливеца.

Главозамайваща размяна на любезности. Ганьо хвърли салфетката върху десерта все едно искаше да го увие и вземе за вкъщи.

- Май трябва да ставаме - каза той, когато дънцето на купичката беше излъскано със залчета, а сметката платена от Щастливеца.

Тръгнаха обратно към Панаха и там се разделиха.

- Ще се прибера, да почета и пиша - каза Щастливеца.

- Да не си болен? - попита загрижено Сомов.

- Ооо, не! Вътрешна потребност.

Дали изпитваше вина за неговото пресъздаване и на места преекспониране? Бай Ганьо бе част от същността на българина. По-лошата част: суровата, твърдата, подвластната на съблазни.

Край двореца се шляеха много хора, за да подишат княжеския въздух. Алеко не бе от тях, но Ганьо с охота щеше да се присъедини към хайлазите-клакьори.