МОРЕ И ЕДЕЛВАЙСИ…
Из “Море без име” (2024)
МОРЕ И ЕДЕЛВАЙСИ…
Донесохме
мъничко зима
на август,
сляхме планина
с море.
Цвете сред
зелените
водорасли…
Открои се цветът
на снега.
И аз поисках
така да се открои
лятото
в теб и в мен
колкото
липсващите чудеса в живота ни.
Колкото любовта…
А туристите нека си правят
селфи, си мислех,
по бански
с морето и с мидите….
Донесохме тук, сред пясъчните
пустини на лятото малко по-различна
красота -
августовски еделвайс при морето…
И някакъв спомен завинаги…
Почти невъзможен…
Но бял….
РАЗГОВОР С ПРИКАЗКИТЕ
Русалката и нейната
невинност.
Тази класика…
Потънала в тъга…
В друга приказка тя може
да си върне русите коси,
да върже лято за очите си…
И да надпее зимата…
А не да се закотви в безнадеждното…
Летящи кораби са времето и зимата..,
и спомените…, бурите и, много са..
А тя със пръсти иска да разкаже
друга приказка…
Защото никой не разбра за нея,
че щом извезва думи и тъче небета,
за нещо повече от принц
ще бъде жадна…
Невинността не се оспорва…
Принцът е изгубил и морето даже…
Ала този принц не е ли отпътувал
вече
към земната любима?…
Русалката е само светлината му…
И от брега навярно някой ден ще си
припомни
безусловната любов
на нейните изтичащи ръце…
***
Тишината като четка
те добавя
към утрешния ми ден.
Една звезда се отронва
и влива меката си светлина
в пръстите ми…
Докато те чакам
между две солени вълни
да ми кажеш истинското име
на това море…
ИЗГУБЕНИ В ПЕЙЗАЖА
Толкова изстиващи бяхме
и двамата,
толкова изстиващи,
Че падаха листа,
валяха снегове
и после пак натрупваха,
и отначало.
И не разбрахме, че
целите сме купчинки
от злато.
И това беше
неповторимо.
Нямаше кой да ни намери.
Тогава ти се усмихнах:
най-сетне наоколо
нещо истинско.
Колко много чистота -
си казах -
има в есента…
на няколко думи…
МОРЕ НА ЖИВОТА
Днес
аз нося
кукичките
думи,
пясъка
по дъното
на едно
стихотворение,
вятъра
в себе си,
няколко
мечти с риби
опашки,
хиляди
тонове
от вяра
и от съмнения.
Но те обичам.
И мога да плувам
в това объркано море…
Ако ти е напълно достатъчно,
прегърни ме…
ДЪЖДОВНИ ЦВЕТЯ
По тази тиха пътека вървя.
Срещам цветя,
капки и хора.
Капките са
всеопрощаващи.
Хората са угрижени.
Цветята си растат.
А аз съм цялата
нетрайност
на всичко това.
Прегръщам вятъра
на своето усещане,
че съм.
Долавям ветрове…
Разделям
прашинки от тичинки.
И се опитвам
да разбера защо
времето така особено
ми убива в обувката.
Времето
е камъче.
Човек не може да приеме,
нито да види, че цветята
си растат,
а дъждовните капки
са всеопрощаващи.
И че невидимото ни сродява
твърде много,
даже в рамките
на този свят.
КРАЯТ НА ФИЛМА
Даже стена пред
морето
да сложат,
пак ще е лято.
Ще прожектират
филма на август.
Ти ще знаеш, че
по раменете ми
тече летния
следобед.
Ще ме загърнеш
от вятъра.
Ще разкажем
за себе си
пестеливо
и кратко.
Останалото ще е
в скритата част
на кинолентата.
Тихият кадър.
Но в него
ще има море,
парченца от
незабравим филм.
И въздух, и въздух -
за дробовете ни,
за слънцето
и за зимата.
Само тихият кадър
ще ни припомня,
че сме били делфини…
и затова сме се чули
по странните си
сигнали…
ИНЦИДЕНТ
Навярно всичко хубаво и смело
в този свят е инцидент без име.
Смели сме дори когато счупим, за да
създадем. Ала то е много рядко.
И това е друга кинолента.
А през останалото време трябва
всичко да прощаваме.
Не ражда всеки път животът
ангели.
Има място за небе и пеперуди.
Има място и за ангел, който чупи
своите решетки.
***
Ще дойде цветето.
Нежно,
непредвидимо.
И ще ни прегърне
с крилете си.
Ние, човеците,
сме
стъбло от тръстика
Чупим се.
Огъва се
гъвкавата
смърт.
Но аз не искам
да идва при мен,
нито при теб,
птицо.
Защото аз
и ти -
сме история.,
която вятърът
разпилява.
Ще дойде цветето.
ИНТУИТИВНО
Цяла катедрала съм
понякога.
Защото знам
тайните на пеперудите
в душата си.
Те нямат бряг.
Камбаните са бряг.
По тях са кацали
моретата
на всичките ми мисли.
Твърде често.
Затова навярно ги обичам.
И се завръщам.
СПАСЕНИЕТО МОЕ ДНЕС Е ТИХО
Къщата на моите
въпроси и съмнения
е винаги отключена…
Понякога така тежат ми
ключовете.
Внезапно виждам костенурка
да пътува из тревата.
Плочките върху гърба носят
сякаш всичките
отказани от мене отговори.
ГОЛЯМОТО И МАЛКОТО
Виж слънчев лъч в едно листенце
цветно,
и ще видиш всичко друго през
бинокъла на болката и грижата.
Между малкото и голямото всъщност
няма разлика.
ПРОСТОТА
Едва сега разбирам
колко много цвят
е имало в мен.
Наесен всичко се разбира.
За да събере снежният
порой на времето
всичките ми цветове.
Дано са били достатъчно -
и грешките, и прошките.
Последната картина
трябва да се изтанцува.
Едва сега разбирам…
И се завъртам като дервиш
около простите неща.
***
Проследявам с поглед
как се стрелват лястовиците
при полет.
Стига ми това, за да отдъхна,
за да изброя онези
вдишвания
и издишвания
в живота си…,
без които
нямаше да бъда себе си.
Стига ми това.
