Вили Терзиева

***

Пътека прашна в края на полето,
далеч от глъч на делник забеснял,
нозете морни води там, където
светът във мир е кротичко замрял.

Ухаещи салкъми сплитат клони -
над прашната пътека нежен свод.
Цветчетата им бели вятър рони,
превръщайки земята в чуден брод.

До ней реката, съща самодива,
с изменчив нрав и грейнало лице
омайно пее и сама умива
нозете морни с ласкави ръце.

И те пристъпят, чисти, по тревата
сред алените полски цветове.
Духът, намерил пристан в тишината,
се слива с необятното небе.