БАТАЧО
Нашето село е пълно с чешити. Ама то преди години и времената си бяха такива - народът не се стряскаше от нищо, караше я спокойно като на забавен каданс, ядеше и пиеше и само щуротии мислеше.
Пък и някак си на нашенците им беше драснато да ръсят бисери наляво и надясно. Не че ги мислеха предварително - те просто си им идваха отвътре.
Ако човек се опита да разкаже за всички тях, ще му трябва бая време и доста хартия. И все пак имаше такива, които се открояваха. Един от тях беше Ангел Дончев. Или Ачо Берлика, ако искате. Или бат Ачо, който постепенно, по обичая на съселяните ми, се превърна в Батачо. И така си и остана за поколенията.
Батачо беше странна птица. Учен, недоучен. На млади години беше решил да става строителен инженер. Изкара два семестъра в института, но нещо не го свърташе там. И една сутрин, след обилно напоена с бира вечер, той се събуди с натежала глава и родилото се в нея прозрение:
- Що ми трябва институт? Строителите на Хеопс да не би да са следвали институт? Камъни трябват! Ако имам достатъчно камъни, ще дигна не пирамида, ами две пирамиди. Камъни му е майката…
За беда в нашето село камъни няма, защото то е полско село и камък не можеше да се намери дори куче да замериш.
И така пропадна възможността насред къра да се възвиси Хеопсова пирамида. Даже две. Батачо, който тогава беше още Ачо Берлика, се впусна с присъщата му страст в какви ли не начинания, едно от друго по налудничави и неудачни. Това не го смущаваше, напротив:
- Така се трупа житейски опит - мъдро отбелязваше той. - Един ден той ще потрябва.
И наистина потрябва. Когато се взриви демокрацията, Батачо, вече зрял мъж, изведнъж прозря призванието си - той неслучайно беше следвал два семестъра.
И нашият герой да се отдаде със страст на новопокръстен на строителното дело. На първо място - събра си малка строителна бригада, регистрира се като едноличен търговец, макар да не беше твърде наясно защо строителят трябва да бъде търговец.
Като човек образован и за да увековечи загубената в института година, кръсти предприятието си „Хеопс”.
То беше с крайно разнороден, но внимателно подбран състав: Батачо, главен проектант, технически и икономически директор, както и главен дегустатор; Веката - главен дизайнер, проектите си Веката обикновено планираше с парче суха вар върху някоя тухла, търговски агент, водещ пазарлъците при изграждането на всеки дувар и кочина, както и главен снабдител с бира; Салко - е, Салко нямаше титли и длъжности, той бъркаше вар и кал, носеше тухли и буташе количката.
Или „немоторизираното превозно средство”, както я наричаше Батачо.
Освен това зимно време отговаряше да поддържа печката с енергоносители, разбирай крадени дърва, в малкото фургонче, с което се сдобиха по един мистериозен начин.
Как и откъде - не беше известно. Това бе дълбоко пазена тайна. И фактът, че след неговото придобиване не арестуваха никого от хеопсовците, показваше само едно - блестящо планирана и изпълнена операция.
В това знаменито фургонче често се организираха симпозиуми, на които се вихреха диспути, разменяха се реплики и дуплики, понякога шамари и ритници, изпиваха се несметни количества съмнителни от здравословно естество течности.
Най-голямата му забележителност обаче бяха лозунгите. Това беше една незнайно откъде появила се страст в житието на нашия херой, той много се гордееше с колекцията мъдри мисли и често си ги препрочиташе и цитираше където трябва и където не трябва.
Беше ги изписал с туш на кадастрон и варварски ги беше наковал по стените с кабарчета и малки пирончета.
За всеки лозунг имаше кратък пояснителен текст: лозунг пред пожарната: „Дръж маркуча си в изправност!”, в болницата: „Да не оставим нито един пациент да умре без лекарска помощ!”, първомайски плакат: „Българското образование и здравеопазване са безплатни - те нищо не струват!”, лозунг на строеж: „Да живее СССР - вечният строител на социализма!”, надпис на училищна ограда: „Всеки комсомолец - пример за хулиганите!”, лозунг на входа на каменовъглена мина: „Всички комунисти - под земята!”, плакат на фасадата на Карлуковската психиатрия при откриването й: „Болницата е дело на българо-съветската дружба”!, лозунг пред артилерийското военно училище: „Нашата цел е комунизма!”
Но най-голямата му гордост бяха събираните оттук оттам лозунги по сайванти, обори и административни сгради на ТКЗС по селата: „Да покрием навреме младите кобилки!”, „Да не оставим неодрусана слива в нашето село!”, „Всяко яйце - бомба, всяка кокошка - летяща крепост срещу империалистическите попълзновения!”, „Във всеки дом - добитък!” „От всеки кооператор - свиня! От всеки комунист - две!”, „Повече кожи за Партията!”
На симпозиумите, за които стана реч, се случваше още едно знаменателно събитие: след няколко чаши от съмнителните от здравословно естество течности, Батачо обявяваше почивка за хеопсовците, строяваше ги пред себе си и започваше да държи реч на руски: „Таваришчи и таваришутки, и маленкие таваришутенца! Давно я саздал ваший плем. И когда я го саздал, заклал болшой курец, за да ви сделаю чорбу…”
Речта траеше поне десетина минути, но никой не можеше да я възпроизведе, защото верните му съратници си разчекваха устата от смях и едва ли запомняха и две три изречения.
След приключването на речта, Батачо изтриваше бликналата по челото му трудова пот, изчакваше хеопсовците да се успокоят и мъдро отбелязваше:
- Диванета сте вие и това си е. Задружен, но кофти колектив. И не разбирате, че не всичко в живота е пари, не там е проблемът. - Тук той гаврътваше на една глътка съмнителното съдържание в чашата и завършваше: - А по-скоро количеството им…
Когато приключи с административните и съдебни формалности, един от първите обекти, за който ги наеха да изградят, беше оградата на нашия съсед чичин Симеон.
Когато свършиха работата, чичин поогледал оттук, оттам обекта, почесвал се по голата глава и със съмнение в гласа попитал:
- Ангелчо, нещо ми се види крив дувара бе, чичин…
Батачо бил потресен. Той отдавна беше забравил, че се казва Ангел. Съвзел се след няколко минути, философски отсякъл:
- Голяма работа. Да не е дуло на пушка, та да стреляш през него и куршума да върви накриво? Освен това така е по-дизайнерски!
Не че чичин знаеше какво е дизайнерски, но поне се надяваше дувара да не падне. И чудо - той наистина оцеля.
След време чичин Симеон нае момците да му направят и един сайвант. Градили го те с пот на челото, градили и някъде по средата Батачо съгледал, че едната стена върви малко като кулата в Пиза.
Озадачен, рекъл да пусне отвеса, да види каква е работата. И установил, че е забравил сутринта да го сложи при инструментите си.
Батачо не загубил присъствие на духа - вързал за дълга връв глава лук, дето Салко си я носел за обед и пуснал импровизирания отвес.
Отклонението било страховито. Продължили майсторите, но започнали леко да отклоняват стената в обратната посока, дано докато я завършат да си дойде на мястото.
И тогава станала трагедията, която за малко да срине строителния авторитет на Батачо и „Хеопс”. Следобед той потърсил импровизирания отвес - няма го!
Подложил на следствие хеопсовци и установил с ужас, че на обед Салко е изял отвеса.
Карали някак си на око до вечерта, но когато дошли на другата сутрин да довършват, стената била опасно наклонена.
И тогава Батачо измислил гениален план - усукали въже от тел, вързали за него една дъска да подпира, зазидали въжето през стената, а другия край завързали за черницата в нашия двор, която беше досами стената.
И всяка година на събора на селото чичин Симеон идваше да черпи татко с молба да не сече черницата, макар и изсъхнала вече, за да не падне сайванта.
В интерес на истината трябва да се признае едно - отдавна го няма чичин Симеон, Батачо одъртя като куче и едва пъпли, но сайванта си е прав и здрав.
И когато бъзикали тогава някой от бригадата за този строителен подвиг, той неизменно отбелязвал гордо:
- Бива си го шефа! Друго си е да си ходил на институт! Иначе кой да ти се сети…
Сами по себе си и останалите хеопсовци бяха големи терци. Салко беше една торба кокали, но изненадващо беше як като вол и успешно се справяше с немоторизираното превозно средство, качването на кофите с вар и кал по стените на строежа и снабдяването с енергоносители.
Салко имаше неизброимо количество братя и сестри и неустановен брой съпруги. Като че ли най-вярна му беше Пицето. Когато Батачо го попитал в началото с какво се занимава жена му, Салко гордо отбелязал:
- Пицето работи на голипона. Там прай балдъри…
Когато чул това за пръв път, Батачо само зяпнал:
- Кво прай?
- На голипона бе, бате. Прай балдъри… Не знайш ли?
На Батачо му трябвали няколко минути, за да осъзнае, че Пицето бачка на полигона и прави бордюри.
„Хеопс” се прояви и в по-мащабни строежи. Кметството ги наело да изградят тоалетна на затулено място на центъра на селото, защото на местната управа й било писнало народа да пикае из храсталаците покрай барата.
Само че обектът нещо се забавил поради не винаги трезвото състояние на хеопсовците и кметът ги извикал да им набива канчето.
Ругал ги, заплашвал ги, а те само мигали. Докато накрая Салко, обзет от строителен ентусиазъм и порив на вярност към патрона си, плахо продумал:
- Кмете, стига ни навиква. Нема страшно бе, човек! От утре ще се стегнем, ще хвърлим цялата бригада в клозета и за три дни ще решим въпроса!
Салко честичко преспиваше във фургончето, защото Пицето не си поплюваше, когато го видеше да си идва накиснат и да преплита крака из къщата.
Голяма, едра и яка жена, тя често го погваше с дилафа и добре му нашарваше гърбината. Когато след такива дни идваха на работа, заварваха Салко да дреме унил на две тухли пред фургончето.
- Какво става, боец? - бодро питаше Батачо и го тупваше по гърба, от което лицето на Салко се изкривяваше от болка. - Пак ли вилня Пицето с дилафа?
- Ти да илядиш, шефе! Мани я таа, шантавата - клатеше глава Салко. - Не ма остава да изтрезнеа, та един път да се напиа като ората.
Един ден Батачо се прибирал с колата от града и видял на пътя Пицето да вдига ръка, та дано спре някой да я закара до село. Развеселен, Батачо спрял, отворил пътническата врата и подвикнал шеговито:
- Салковице, не те ли е страх да се качваш в непознати коли. Може да ти се случи нещо…
Пицето тръснала грамадния си задник на седалката и намусено отвърнала:
- Ба, аз да знам, че нещо ша ми направат, по цел ден тук ша седа и ша вира палец. Че то на оня, моа, ако чакам, направо ша си зарасна!
Независимо от семейните му перипетии, все пак Салко беше душа състрадателна.
Когато единият от братята му тръгнал да се дави в селската бара преди години, защото му се паднал най-малкия кокал от кокошката в яденето, Салко подтичвал около него и на пресекулки го молел:
- Недей бе, бате! Недей да са давиш. Недей, че водъта а студена! Бар тя да са стопли…
Главният дизайнер, Веката, си падаше малко нещо философ. Рядко отговаряше веднага на въпрос, обмисляше го, понякога с дни и когато намираше верния отговор, със задгробен глас произнасяше отговора си.
Веднъж Батачо му се оплакал, че напоследък често му се случва да си говори сам. След три дни Веката се изправил пред шефа си и изрекъл по обичайния си маниер:
- Нема лошо в това да си приказваш сам, шефе. Бъди доволен, че така си приказваш с учен човек, а не с някой тъпанар.
Веднъж го извикал директора на училището, оплакал му се, че синковецът му само пакости прави, не учи, двойка до двойка и ако така я кара - ще го изключат. На първо време ще го острижат за наказание, пък после…
Веката слушал мълчаливо и когато директорът млъкнал най-после да се жалва, той произнесъл с гробовния си глас:
- Всичко разбрах, даскале. Само не разбрах що остригахте лапето!
След което директорът му теглил една по нашенски и го изхвърлил от кабинета си.
Имаше един период, когато Веката беше изпаднал в дълбока депресия. Беше по времето, когато се опитваше да спре цигарите. От ден на ден ставаше все по-мрачен и по-мълчалив. Дори и след седмица размисъл не обобщаваше философските си размисли.
Хеопсовците и идея си нямали на какво се дължи всичко това. Пробвали с бира - не, с вино - никак, от ракията на Веката му прилошало и трябвало да викат доктор.
И един ден не щеш ли главният дизайнер пристигнал на обекта засмян до уши. Каква била работата той им разказал с най-обикновен, нефилософски глас:
- Снощи като заспах, шефе, ми се присъни страшен сън. Вървях по жп линия и след лети локомотив! И пуши от комина на локомотива, а аз се мъча да избягам, ама краката ми не мърдат. А то не е и локомотив, ами една грамадна цигара. И пуши! И таман да ме сгази машината и се събудих! И в 4 часа сутринта бех пред сладкарницата. Едвам дочаках да отвори. Купих си три кутии и запалих две цигари едновременно. Това било то! Това не ми давало сън.
Веката си падаше малко нещо ловец. Ходеше по полето и ловеше с примки зайци и птици. Имаше и куче - един жълтеникав помияр, с вечно завряна между краката опашка, страхлив до немай къде.
- Века, ми що не го научиш да гони зайци, ами ти тичаш като улав подире им? - питаха го.
- Опитвах! - разправяше той. - Нали брата е ловец. Та няколко пъти ходих с него и с кучето на лов. Само че песа шубелия - брата като гръмнеше, песа стигаше в село преди куршума. Такъв ловджия е той.
По това време една зима Веката за малко не загуби окото си, а може би и живота си. Вървял той през преспите да търси следи от зайци и, не щеш ли, съгледал наблизо някаква дългокрака и дългоклюна птица.
Свита, сгърбена, комай замръзвала вече. Свило се от жал сърцето на Веката, взел птицата и рекъл да я мушне под кожуха си, за да я стопли.
Само че тя грешно разбрала жеста му, извърнала дългата си шия и чат-чат - захванала да го кълве по слепоочието. За малко да му изкълве окото или да му пробие главата.
Вечерта в кръчмата Веката дълго отказвал да разкаже приключението си и от какво са белезите по главата му. Накрая разправил.
И после дълго време като го срещнел някой от присъствалите на изповедта му, все го поднасял:
- Как си, как си, спасителю? Да не се си намерил по къра някой щраус? Нещо накуцваш - да не те е сритал хайванина?
Веката беше кльощав като Салко, но за разлика от него беше някак слаботелесен. Затова го ползваха най-вече за високите места, за покривите. Такава хрътка беше и жената на Веката, която на всичко отгоре и куцаше с единия крак. За тях понякога Салко, ощастливен от сочната снага на Пицето, ехидно отбелязваше:
- Веката и жена му като се срещнат под юргана с тия кокали почват да тракат като костенурки…
Понякога, по време на симпозиум, Батачо попита главния си дизайнер:
- Века, ми що куца булката ти?
Веката не обичаше да разказва историята, но след такъв изстрел от упор нямаше как да избегне отговора:
- А, тя е дълга история. Друг път ще ви я разкажа…
Само че историята я разказа Салко. Откъде я беше научил, един господ знае. Е, вярно е, че в нашето село няма скрито покрито и всичко и за всеки се знае.
Та каква била работата: дъщерята на Веката се омъжила в Бургаско. И тръгнали нашите китени сватове на първо гости. Както му е реда, купили на младите една голяма емайлирана тенджера, толкова огромна, като че ли манджа за един полк войници ще готвят в нея.
И в нощния влак нямало къде да я сместят, та я оставили в коридора. И заспали. На гара Дъбово трябвало да сменят влака.
Стигнали Дъбово и в просъница чули някой да вика: „Слизайте бе, това е Дъбово!” Наскачали нашите, награбили торби и куфари и се юрнали към вратата на вагона. И никой не се сетил за тенджерата.
Жената на Веката търчала най-отпред. Че като се буторясала в тенджерата. Горката тенджера се затъркаляла по коридора, капакът й дрънчи, наскачали сънените пътници - решили, че влакът катастрофира.
Вдигнала се олелия и в паниката някой дръпнал ръчната спирачка. От рязкото спиране Вековица направила кълбо по коридора и се забила с краката напред във вратата на вагона.
А другите върху нея. Така й премазали крака.
Злите езици разправяха, че оттогава станала такава злобна и нервозна. Казваха, че тя е написала една сутрин прочутата в нашето село бележка до мъжа си, който в това време провеждал симпозиум и още не се бил прибрал:
„Мрътвия, кюча е под пьочата. Куту са довлечеш, да знаеш, набръкала съм на прасето, плюскай и ти, преди да са изметеш. Бригадира идва озаран и аз съм на чесъна. Не знам кога ша свръша.”
Разбира се, злите езици какви ли не ги приказват. А нашенци не търсят назаем остър език, уверявам ви.
Така си вървяха годините. Салко се запиля някъде, уж работа да търси на друго място, ама май че по-скоро Пицето го изрита и прибра един грамаден каракачанин от Карнобатско, дето една дума не можеха да му разберат на приказките.
Веката и чичин Симеон все още спорят за дувара и сайванта, но вече на по-добро място и с дядо Боже за съдия на спора.
Батачо още е жив, но е остарял и побелял, прегърбен, накуцва с малко бамбуково бастунче, но не пропуска да посети кръчмата.
Рядко пийва нещо, не държи речи на руски, само понякога отбелязва примирено:
- Диванета сте вие и диванета ще си останете. Никога няма да разбере и запомните, че не всичко в живота е пари, не там е проблемът. - Допиваше останалото в чашата си и троснато допълваше: - Проблемът по-скоро е количеството им…
