Елена Алекова

Трудно е да се пише за човек като Ангел Марин. На държавника Ангел Марин, вицепрезидент на страната в периода от 22 януари 2002 до 22 януари 2012 година. На генерал-майор Ангел Марин, носител на орден „Стара планина” първа степен с мечове за изключително големите му заслуги към Република България… генерал, който не се поколеба да върне най-високото отличие след острите реплики на подписалия указа за награждаването му министър-председател.

Роден на 8 януари 1942 г. Напуснал ни само преди дни - на 18 март 2024 г. А между тези две дати - живот, изпълнен с достойнство и чест, с доблест. На човек неочакван и уникален, за когото никак не ти се иска да пишеш в минало време.

Запознахме се в началото на октомври 2003 година в Маджарово, на Националното тракийско поклонение, посветено на 90 години от разорението на тракийските българи, където той присъстваше в качеството си на вицепрезидент на България. Зашемети ме неговото чисто слово. Без дежурни думи. Без фалш. Без ефектна показност. Без „пищови”, съставени от специални чиновници. Безупречно и безпогрешно. Изляло се направо от сърцето. Като главен редактор на вестник „Тракия” бях сред поканените на официалния обяд и имах възможност да пообщувам с него и не съвсем официално. Този разговор с него беше също толкова дълбок и неочакван, че ме провокира да напиша впоследствие книгата си с проза „Отвъд думите” (2006).

Но преди това получих книгата му „Последната война” (1999) - толкова уникална, толкова неочаквана, че ме буквално изкара извън релсите. И доколкото имам професионален дефект - когато чета, да поправям нещо, което мисля, че може да стане по-добро, нанасях неволно поправки върху текста. На него тези поправки му допаднаха и през 2005 година се появи второ издание на „Последната война”.

През 2012 година, след приключването на втория мандат на двойката Георги Първанов (президент) и генерал Ангел Марин (вицепрезидент), бях помолена специално да стана редактор на двете му знакови книги „Рапорт” и „Вицепрезидентът”. Видяха бял свят през 2013 година. Покани ме дори да ги представя. За мен те бяха нещо повече от книги:

„Рапорт” е съкровената изповед; това, което се открива в тихите съзерцания на живота, което се ражда, гради и преобразява човека насаме. Потоците на паметта в човека - личната памет, паметта на рода, паметта на народа, паметта на човечеството. Шепотите на кръвта, предавана от сърце в сърце. Думите, жестовете, легендите, преминаващи от уста в уста. От поколение в поколение. Почитта към славното и трагичното минало, преобразяваща се - през настоящето - във вяра в бъдното. Отчет пред онези, които са си отишли. Но и пред онези, които идват… „Аз, генерал-майор Ангел Иванов Марин, син на Иван Марин - Верния, син на Ангел Марин, загинал в Балканската война, син на Георги Марин, участник в Априлското въстание, син на Митьо Марин, загинал в Априлското въстание, мъченик и светец, син на Петър (което значи „камък”), искам прошка за това, което съм можел да направя повече и по-добре, но не съм го сторил.”

„Вицепрезидентът” е публичната „изповед” на автора. Това, което се вижда и няма как да бъде скрито. Или премълчано. Свидетелствата, както пише съставителят проф. д-р Светла Тошкова, „за полезното държавническо дело, за силното човешко присъствие и нестандартното политическо поведение” на Ангел Марин през последните десет години в обществения живот на страната. Пак - рапорт. Само че не пред рода, а пред народа, пред тези, които му гласуваха доверие. Рапорт пред историята”.

В годините нататък той присъстваше на премиерите на всяка моя книга. Не просто присъстваше. А и говореше, участваше в представянето. И говореното от него беше умно, дълбоко, мъдро. Все по същество. Нищо излишно. Така и във всичките ни телефонни разговори. Беше истинско удоволствие да се общува с него. Приобщавах го, доколкото е възможно, към моите приятели - Анжел Вагенщайн, Никола Радев, Надежда Захариева… Обожаваше Николай Хайтов. „Щом той ти е позволявал да орязваш „сланинките” от текстовете му, какво остава за мен?” - казваше.

Останахме приятели до последно. Макар вече да не общувахме така интензивно през последните месеци от живота му. Знаех, че боледува, но пак вестта за смъртта му ме свари неподготвена. Човек никога не е готов за смъртта на близките си по плът и по дух хора. Както и за собствената, впрочем.

Предлагам своя отзив за книгата на генерал Ангел Марин „Последната война” (1999), написан през 2004 година, като поклон през светлата му памет.

ПОСЛЕДНАТА ВОЙНА

За едноименната книга на генерал Ангел Марин

Наскоро получих книгата на ген. Ангел Марин „Последната война” (Пловдив, 1999 г.). Когато ми я даваше, авторът предупреди да не очаквам нещо художествено, нещо, което съм свикнала да чета. „Разбира се, че не очаквам!” - отговорих, зърнала корицата с репортажна снимка, разкъсана на две, и с мишена по средата.

Знаейки кой е авторът и тълкувайки „съдържанието” на снимката, нима не можех да съобразя, че „Последната война” е публицистика? И слава Богу, че е публицистика! Напоследък чистата художественост, с малки изключения, ме отегчава.

* * *

„Последната война”. Когато я разгърнах, тя надмина всичките ми очаквания.

Трудно е да се определи какво точно - в жанрово отношение - представлява тази книга. Тя е и публицистика, и художество; и съкровена изповед, и трезв анализ на протичащото. И цялата е пронизана от болка. Пролъхната е от мъжество. Диша сила и воля. Воля за градеж на всяка цена във време на рушене. Воля за „събиране на камъни” във време за „разхвърляне на камъни”. Воля за промяна, която би спряла разпада, би съхранила устоите на страната ни, на живота, на човека… Богатства, извиращи от едно чисто сърце… И някаква особена интонация, ясна светлина - като прозрачна нишка, - която преминава от самото начало, та до края.

* * *

„Чета книги, живея живота така, както мога, а не както искам и както трябва, гледам, слушам и все повече потъвам в тихо мълчание.“

Така започва „Последната война”. Озадачи ме това внезапно „тихо мълчание”. Нима авторът със своя тънък усет за думата е недогледал и е допуснал тавтология? Тихо мълчание… А може ли мълчанието да не е тихо?… Може, разбира се! Какво е например мълчанието на министър-председателя ни (по това време министър-председател на България беше Симеон Сакскобургготски)? Не просто - говорещо, а направо - оглушително.

Тихо мълчание. Там, където страстите стихват, мислите се уталожват, егото се разпилява. Където всичко зримо губи смисъл и човек намира себе си. Проумява своята мисия на тоя свят. Добива непоколебимост и кураж да я изпълни - независимо от предизвикателствата по пътя му…

Жалко, че там, където би могъл да ни разкрие състояния и тайнства на духа, пречупени през собствен опит, авторът е използвал цитати. Съвсем точни и съвсем на място, разбира се. Но те - донякъде - ми приличат на… бягство. Е, не онова бягство от отговорност, от „бойното поле”. А бягство особено. Когато чувстваш, че словото ти - в цялата му прелест и дълбина - е немощно, безсилно да предаде онова, което си прозрял за себе си, за човека, за света. С две думи: благородно самоограничение. Защото, както авторът твърди в интервю с него, има неща, които не са за споделяне, тях „човек скътва в душата си”.

* * *

И така. Коленичил смирено в покоя на тихото мълчание, човек провижда небесната десница, която с неотменима неизбежност докосва душата му с остър меч и я посвещава.

И войникът на Плътта става воин на Духа.

Векове наред Господ белязва с огъня си непорочните сърца и ги хвърля в битката. На предната линия. Тази битка е на живот и смърт. Тя не е придружена със звънтеж на мечове, с топовни гърмежи, със свистене на куршуми и бомби, носещи в утробите си обеднен уран. Тя е битка на Духа и нейното оръжие е Словото. Не словото само по себе си, затворено в себе си. А Словото, което е и Дело. Онова живо Слово, което създава не прекрасни произведения на изкуството, а твори живот. И още: тя е битка със себе си и после - за другите. Самият автор, разбира се, ни най-малко се блазни от подобни мисли. Напротив. Той смирено и скромно споделя:

„Оказва се, че подтик за вземането на перото се получава от това, което бушува в човека и извън него, и от вярата в силата на словото. А кръгът на преживяванията ми освен мен включва моята държава и моята армия. Под названията „моята държава” и „моята армия” не влагам смисъла на моя собственост, а надеждата, че аз съм техен, че аз съм един от техните войници”.

Да си призная. След като Николай Хайтов, един от великите ратници на отечеството ни, си отиде от тоя свят, бях отчаяна, че вече няма кой да воюва за България и за човека. Докато не прочетох тези редове.

* * *

Във връзка с това - нещо любопитно. Докато Николай Хайтов в предчувствие за смъртта и с тревога и грижа за България е захващал - на 17 януари 1998 г. - „През сито и решето”, последната книга на живота си, по същото време Ангел Марин със същата тревога и грижа за България е завършвал „Последната война”, първата книга на живота си (15 февруари 1998 г.). И се е раждал нов ратник за България. Така по някакви свои си закони, по неведомите пътища Божии - в тихо мълчание - щафетата се е предала от един човек на друг. От една душа искрата е припламнала у друга и вероятно няма да угасне никога, прелитайки от душа в душа… Може това съвпадение във времето да е случайно. Но е факт и, струва ми се, няма как, а и не бива да го подминаваме с безразличие.

Споделям песимизма на Николай Хайтов в „През сито и решето”, че от България вероятно вече е останала само „черупчицата й” и „закъснялото, отрупано с лъвове гербче”, чувствам се изгнаница в родината си. Но уважавам оптимизма на Ангел Марин за България. Защото е оптимизъм естествен и искрен. Неподправен. И се опира не на безпочвени мечтания, а на изстрадани прозрения:

„Трябва да сме наясно, че ние надали ще вкусим от плодовете на благоденстваща България, ние надали ще бъдем във времето, когато българите ще тържествуват. Фанфари няма да галят нашето ухо. Но ние сме тези, които трябва да градим бъдещето с малки камъчета, тухла по тухла…“.

* * *

Човек на делото трудно се поддава на изкушението да посегне към перото и без каквато и да е съпротива да напише всичко, което мисли. Още повече - ако е отговорен. Отговорен към другите, но и към себе си. Отговорен към живота, който - искаме или не искаме, с наше или без наше участие - творим. Бездарникът я кара през просото. Без нищо, без абсолютно нищичко да подозира.

Колебания в този смисъл вероятно са подтикнали Ангел Марин да потърси и намери солидни аргументи в „своя защита”. Съгласете се, контрааргументът му, че може да е просто „словоохотлив самоук”, е твърде силен. И понеже е трябвало да убеждава самия себе си - а за това е нужна доста воля, да не кажа: цялата, - „защитата” му се е получила блестяща. И дори прераства в защита на писателския труд - във време, което пренебрегва и презира всякакви духовни занимания. Прераства в оправдание на писателството въобще. Мисълта ми дори не е толкова за „вярата в силата на словото” (лично аз вече не вярвам в тази сила тук и сега!) или за онова, което бушува в човека и извън него, а… ­

„Човек изглежда иска да напише нещо не когато му се пише, а когато просто не може да не го напише. Особено ако не може да го каже или може да го каже, но не се чува”.

Тези непретенциозни, скромни размисли в защита на писането звучат твърде убедително от устата на човек, който ни най-малко не е „обсебен”, „посветен”, „обречен” или както там искате го наречете… на словото. Без удряне в гърдите, без гордо самотничество, без сълзливо дърдорене, без самосъжаления, без мъченичества, от които понякога ми се повдига.

Човекът на дълга за разлика от човека на позата внушава доверие и му вярваш:

„Освен това изписването на мисли и разсъждения върху хартия е не толкова заради нуждата от споделяне на болка, мъка и преживяване, а поради желанието да се надделее над тях.“

Това не са думи, хвърлени на вятъра. А думи, обжарили мисълта, душата, преобразили се в живот. Защото какво друго е творчеството, ако не „надделяване”  над страданието, над скръбта, но и победа над времето, над тлението, над забравата? Какво друго е творчеството, ако не непрестанна борба със себе си, преодоляване на себе си, търсене в себе си на онзи прамодел на човека, за който преди много, много векове е казано „образ и подобие”? (Мимоходом. Какво друго ли? Сладка безсмислица, безделица, „прелестный пустячок” (по Георгий Адамович)… - ето какво! Но това е друг въпрос и сега не ми влиза в работа. Просто го отбелязвам, за да поохладя наивния си и ненужен ентусиазъм.)

Това, че „заорах” повече в смисъла от писането и писателството, е обяснимо. Не един и два пъти подобни въпроси са се роели в главата ми, са обезсилвали ръката ми, са тровили делника и настроението ми. В „Последната война” те представляват само подстъпи към онова, главното, което е заставило автора да напише тази книга: необоримото желание на човека да помогне на изпадналия в беда. А днес в беда е изпаднала държавата ни и всеки, който се чувства неин син и войник, трябва да й помогне. Поне да се опита.

Така и Ангел Марин през горчивия опит на службата си в армията е споделил трудни истини за съвременното ни общество, за националния ни характер. Посочил е и пътища за измъкването ни от задънената улица, където години наред се блъскаме. Той е категоричен в едно: спасението няма да ни бъде поднесено на тепсия; за да се спасим, е нужно дори само „скромното участие” на всеки от нас - с дело, действие, слово… Кой с каквото и както може…

* * *

Но коя всъщност е последната война? За какво се води? И защо? През цялото време авторът напомня за нея и никога никъде не дава какъвто и да е конкретен отговор:

„Може би формулата за спасение на България в последната война, която води, е закодирана в мисълта, че философията и културата помагат на хората да преживеят в много трудни времена”. И още: „Бог помага, за да победим в последната война”. Или: „Какъв смисъл има да се води последната война? Какъвто е и смисълът на живота”. Или: „Да си честен е полезно за другите и им осигурява смислен за тях живот, но излиза, че е вредно за теб и пропиляваш живота си. За да не става така, се води последната война…“. Или: „Всяка майка води последна война за своя син. За да е жив и здрав. За да е мъж”. Или: „А в нашата родина има какво да се пази и за нея си струва да рискуваш живота си, дори и само ти да останеш в нея, за да водиш последната война”.

Тези ясни и прости думи за последната война по никакъв начин не разкриват нейната същина, механизмите на възникването й, воденето й, смисъла на победата. Най-загадъчната война, за която някога съм чувала.

Да, тя е за България. И е водена от самото й създаване до днес. Ратници винаги са се намирали. Най-често това са били обикновените, малките хора, които всъщност творят историята и така стават Големи. Удивително е прозрението на Ангел Марин, че Априлското въстание продължава и днес, защото още не е постигната неговата крайна цел - свободна и независима България, в която всеки, включително и българинът (!…), да живее спокойно.

В цялостното звучене на книгата тръпки ме побиват от думите на участник в Сръбско-българската война от 1885 г.: „Тук нямаше командующи и подчинени, а само българи, над които бе пролетяла душата на България”. Сякаш това е била последната война. Поне така си я представям.

Да, тя е за българина. Авторът ни въвежда в книгата със съпричастен разказ за мечка, разигравана по улиците на града от опърпан циганин. Аналогията между съдбата на това „царствено животно” и ориста на българина е великолепна. В самия край на книгата авторът изненадващо се връща към проблема с мечките „роби” в България и обобщава:

„Не е ясно само дали ще умрат в робство, или ще предпочетат свободата. Последният им шанс е в техните лапи. Това за тях ще е последната им война”.

Е, не е ясно дали тук става дума за мечките или за българите - с такава изящна лекота авторът смесва „понятията”. И тъкмо тази двузначност на внушението подсилва ефекта на изненадата. Композицията на книгата се обрамчва. И мотивът за последната война зазвучава още по-плътно.

* * *

В „Последната война” този мотив се „намесва” неочаквано в хода на размисли и прозрения, най-малко свързани дори с предчувствието за каквато и да е война. При това е „съпътстван” от много горчивина, много болка, много грижа, много обич.

Всъщност за какво пише Ангел Марин?

За обръщането назад, което може да е благодатно, но и гибелно, и свързаната с него равносметка, нужна ни, за да вървим напред. За предателите и предателството. За причудите на обществения ни живот, когато - „в борбата за надмощие на едните или другите печели някой трети, в България губим всички” (великолепно!). За „българородните българомразци”. За вредите от невежеството. За бъдещето на страната ни, което не е нейната територия, а „духовно пространство”, неограничено от „пределите на земите й”. За отговорността и вината на управляващите и на всеки от нас. Колко болка прозира през думите:

„На човек му се иска да извика: Ехей, хора българи, създавайте си тънтъра-мънтърски партии (ТМП), борете се за себе си и за своя интерес, но не погубвайте държавата ни, земята ни, душевността ни. Чувате ли, бреей?“.

Пише за майка си и за баща си. За дядо си, загинал в Балканската война. За родния Батак и благородството на жителите му. За тамошната природа с контура на пленителните Родопи, чиято красота те изправя пред необикновена, парадоксална дилема:

„Избирай: или остани и наблюдавай красотата от разстояние, или иди при нея и вече няма да я виждаш. Но ще бъдеш в нея”.

На места авторът „прокъсва” публицистико-есеистичната материя на книгата и вмъква кратки, почти сентенциозни разкази, бих ги нарекла дори притчи, в които се изявяват чудесни български характери и които разкриват съкровени нюанси на собствената му душевност. Четеш и сърцето ти трепва. Изпълваш се с едно странно, позабравено вече чувство, с опияняващата радост, че си българин, че си прашинка от земята и небето на България. Много българска книга. Без съмнение. Днес българинът трябва да чете такива книги.

И за цената на познанието пише авторът. За корена. За паметта на сърцето, която винаги, щом е нужно, ще се събужда. За цената на човешкия живот. За човещината. (Откога тази дума не звучи в публичното ни пространство!… Да, загубиха се някои думи от ежедневието ни и „човещината” е една от тях. Затова пък се появиха други! Какви ли не! И немалко…)

* * *

Току-що съобщиха, че в Кербала са убити четирима български войници, а двадесет и седмина са ранени (впоследствие убитите се оказаха петима, а ранените - повече). В съзнанието ми зазвуча като пророчество предупреждението на майор Александър Александров, наблюдател от мисията на ООН в Ангола през 1995 г., което авторът на „Последната война” ни е припомнил:

„Българският офицер трябва да рискува живота си само за родината”.

Дано след трагедията в Кербала управниците ни най-после разберат, че българският войник трябва да рискува живота си само за родината. Защото, спомнете си, докато изпращаха момчетата ни в Ирак, как тръбяха под път и над път колко пари щели да получават на ден. Сякаш това беше единственото важно нещо в тази мисия. И никой не предупреди нито войниците, нито близките им, че ги изпращат на война. А на война и се умира… Горките момчета! И горките им близки, които най-после разбраха цената на празните приказки!…

Дано Господ отвори сърцето на българския войник, за да отсъжда той оттук-насетне сам - в тихо мълчание - безпогрешно коя битка е за отечеството, за идеала, и коя - за интересите на шепа вагабонти от световна величина. И ако умира, да умира за България и саможертвата му да си заслужава.

* * *

И за характера на българина пише авторът, при това с изключително чувство за ирония, преминаваща в сарказъм. Но и в защита на българина. И още - за самотата и уединението. За общението на човека с Бога в онази, най-вътрешната му, стаичка. За смисъла на живота. За „многоличието” на човека. За това как трябва да се чете хубавата книга, за да остави следа в „съзнанието и сърцето”. За това, че не бива да оставяш (поставяш) човека без изход, защото не знаеш към какво може да тласнеш стихийната сила, която в него дреме, но ако се събуди… За „Фаустчо” (в него според мен Гьоте въплъщава гениално образа на Запада - Вечния Консуматор) - с онзи умилителен спор относно прекрасния миг и скучните, тъжните мигове.

Жалко, че в рамките дори на един по-обстоен отзив е невъзможно да се впускам в подробности около всички тези „теми”, които отбелязвам само колкото да представя разнообразието на книгата. Жалко, защото в тяхното разгръщане мисълта на автора е полемична (понякога дори сама в себе си!), тук-там - парадоксална, провокира въображението, обогатява откъм асоциации. При това - изсред умните, трезви и ясни послания се прокрадват от време на време внезапни прозрения, в чиято приглушена, нясна светлина реалността се разсипва и някъде там - отвъд думите, отвъд смисъла - промержелява другата, може би истинската реалност на нещата, на живота… Въобще - предизвикателство си е да четеш подобни книги.

Ангел Марин пише и за това, че каквото и да става с теб, трябва да чуеш птицата, защото „може това да е последната птица, последната й песен, която пее, която чуваш”. И за това, че самите „ние се оказахме новите еничари”. За Русия и руския народ. За славянската душевност. За топлината човешка. За българските майки и българския войник - и в тази връзка изненадващото: „Войнишки майки, простете на командирите на вашите синове. Простете ми”. Признание, което само един силен дух може да си позволи.

Още - за българския офицер. За „разнообразната фауна на съветниците”. За „легиона на използвачите”. За „бюрократическия легион”. За словоблудството. За пораженията в армията. За цената на кръвта. За цената на победата…

На победата?

Каква победа?…

„Чуват се тътени. Дали започва последната война? Или свършва? Дали е последната?“

Това четем на последната - 237-а - страница на книгата. А в съзнанието ни освен тътени продължават да отекват екоти от мисли и прозрения, постигнати в тихо мълчание, споделени с вещина и сила от един търсещ, дързък и метежен ум.

Лично аз една догадка на автора няма да забравя никога:

„Мисля си: ако Вселената има център, защо той да не е на планетата Земя; ако е на планетата Земя, защо да не е в България. В България би могъл да е в Мадара, край Бачково, Джендем тепе в Пловдив, Царичина… А защо да не е в моя роден край, там, където са корените ми, и защо, щом ще е в Батак, да не е в най-обичаното от мен място? А кое е то, е известно само на мен. И на Вселената, разбира се”.

* * *

И най-сетне. И който обича, води последната война. Последната война е за човека. За красотата и доброто. За топлината и любовта. За Бога.

Дай Боже, всеки да получи призовка за тази война. И ако се наложи, да стане курбан по бойните й полета.