Иван Д. Христов

Талантливата пловдивска писателка Мира Папо е автор на осем прозаични и публицистични книги. „Докато смъртта ни събере” /Изд. „Библиотека България”, 2024 г./ е нейната най-нова книга, посветена на паметта на българските евреи от Гюмюрджина.

Новелата е структурирана в десет глави, смислово и тематично обединени. Това е една трагична и запомняща се семейна история, разказана майсторски и художествено.

Писателката споделя: „Историята трябва да се помни, дори и да не ни харесва, за да не се повтори никога повече”. По повод на деня на спасението на българските евреи от Царство България тя добавя: „За съжаление не успяхме да спасим българските евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот”.

Зад метафоричното и необичайно заглавие на новелата са събрани и описани действителни човешки истории, драматични преживявания, свързани с българските евреи от Гюмюрджина, художествено интерпретирани от авторката чрез лирична прозаична реч.

Основната сюжетна нишка, в която са вплетени съдбите на останалите персонажи, проследява съдбата на младата жена Ева, която попада погрешка в концлагера „Треблинка” и това преобръща целия ? кратък живот „изпълнен с нереални реалности”.

Присъединявам се към думите на писателя Калин Терзийски: „Мира Папо отново ме възхити с изтънчената чувствена проза… Тя е вярващ писател и знае кое е горе и кое долу, добро и зло, тъмно и светло. Това идва от вярата. Вярата във възможната съотносителност на важните неща: любовта, страданието, доброто. Чистият човек знае. Мира Папо го доказва”.

В интригуващото повествование авторката търси отговор за същността и изменчивостта на човешката природа и душевност, на вечната дилема: живот - смърт, родова памет и забрава, състрадание и жестокост, любов и омраза.

Читателят също става съпричастен към това и търси да открие в себе си по-добрата човешка същност.

Разказът е емоционален и завладяващ. В житейските истории умело са вплетени и библейски сюжети и персонажи. Книгата разкрива несломимия човешки дух, който побеждава винаги с доброто и вярата, иначе подобно на библейските личности Сара и Агар, все няма да достигнем „Обетованата земя, защото тя се намира в човешкото сърце”.

Мира Папо сякаш „преразказва сънища” и изгражда един магически свят, в който се смесват реалност и фантазия, минало и бъдеще”.

Тази книга е памет и не забрава не само на Холокоста, тя държи будна и нашата гражданска съвест за един по-добър и хуманен свят.

Авторката споделя: „На много хора трябва да благодаря за тази книга. На първо място на моя свекър Хаим Папо и неговата история за леля Матилда, която заедно с четирите си деца и съпруг, умира в концлагера „Треблинка”.

Редакторката на книгата Ива Спиридонова пише: „За най-страшното не бива да се мълчи, за ужаса трябва да се говори, за да не бъде повторен никога и никъде повече. И трябва да се пише , за да останат думите като памет за онези, които вече ги няма. Мира Папо го прави през сълзи и чрез метафори в „Докато смъртта ни събере”.

Писателката се проявява като защитник на онеправданите и потиснатите, и закрилник на отделните малцинства. Тя не е само разказвач на притчи, но и тънък психолог и познавач на човешката душевност.

Умело споява в едно сюжетно цяло - минало, настояще и бъдеще. Преплита човешки съдби и драматични истории, прави аналогии и ретроспекции на събития и случки. Посланията и са хуманни , защото „човешкото сърце” е наша „свещена територия”.

Авторката ни убеждава, че за да повярваме в доброто, трябва да прощаваме, само така ще се спасим. Да помним поуките на историята, за да не повтаряме предишните грешки.

Един от най-вълнуващите в новелата епизод е „Да срещнеш Бог в Деветашката пещера”. Финалните думи в него изразяват и нравственото кредо на разказвача: „Като помагаме на другите, същност спасяваме себе си”. Чудеса наистина се случват, но винаги на най-вярващите.

Живото описание на персонажите и техните индивидуални специфики са запомнящи се. Особено впечатлява художествения детайл в епизода „Броеницата” и неговото символно звучене -от крайно отчаяние до плаха надежда.

Ева цяла седмица събира трохите от филийките хляб в концлагера. Събира 33 трохи и скъсва конци от затворническото си облекло, на които нанизва скъпоценните трохи. Те са посивели и само Ева знае, че това е хляб - „тялото Иисусово”.

Страшно, трагично и безнадеждно звучи предсмъртната изповед на героинята в последния епизод - „Имам толкова недовършени спомени”: „Треблинка, лагер на смъртта. Чисто гола съм сред тълпата от жени и деца. Всички сме голи и с остригани глави… Тук няма нито Рай, нито Ад. Нищо! Само синьото небе на Полша”.

После тлението в газовите камери и този мистичен финал, написан с художествено майсторство от писателката: „Бях се озовала най-отгоре върху комина на крематориума. Стоях на ръба и не смеех да погледна надолу. Облаците бяха толкова близо, а синьото небе на Полша се беше разстлало над главата ми като мантия, която покриваше целия свят”.

Новелата „Докато смъртта ни събере” ни убеждава, че страшните неща и несправедливостите в живота не трябва да се забравят, че истинския творец, трябва да е и съвест на своето време.

Мира Папо е уверена: „Докато има хора, които чувстват превъзходство над другите хора, Холокоста може да се повтори не един, а много пъти. Трябва да се научим не да мразим, а да обичаме, не да рушим, а да изграждаме”.

Наричат новата книга на Мира Папо - „най-емоционалната й книга”, ще добавя, че това е най-силната й белетристична творба, събрала в себе си много страдания, поуки и нравствени послания.

Една по-различна книга с впечатляващо съдържание, което дълго ще отеква в нашето съзнание, за да ни направи по-добри и по-човечни. Каква по-голяма награда за един писател.