112 години от гибелта на „Титаник”

Любомир Духлински

„Хиляди кораби са останали неизвестни, защото не са потънали. Всеки знае за „Титаник”, защото всеки знае трагичната му съдба.”
Джеймс Камерън, режисьор на филма „Титаник”

Когато се спомене „Титаник”, в България едно от последните неща, за които се сещаме, е фактът, че на борда на знаменития кораб е имало и българи. Не е известно колко са били, колко са потънали с кораба и колцина са преживели трагедията. Според регистъра на застрахователната компания „Ллойд” те са 38 души. Поне на толкова семейства компанията е изплатила обезщетения заради загиналите.

Мнозина изследователи твърдят, че нашенците на кораба са били доста повече, но дори не са били записани в пасажерския дневник. За неглижирането на българските пътници говори и фактът, че днес в малкия музей в село Гумощник се намират смъртните актове на загиналите и списъкът с жертвите, изготвен от застрахователя „Ллойд” - имената на българите са добавени по-късно с молив. С молив са написани и смъртните актове.

Драмата стига до ушите на близките на загиналите седмица след трагедията. И по наш стародавен обичай българинът да пее и при мъка, и при радост, скоро се ражда и песен, посветена на събитието. Текстът и мелодията са от неизвестен автор.

По-късно са обработени от народния певец и гъдулар Илчо Дъковски, баща на народната певица Мара Балканска. Той започва да изпълнява песента по сборове и панаири и така тя бързо добива известност.

„Пуста да остане таз Америка.
Америка - и Северна, и Южна.
Америка голяма печалба обеща,
което подмами онези момчета
млади момчета - отбор герои,
та ги преведе през девет държави,
през девет, та чак до десетата.
А в десетата ги чакаше параход.
И се качиха млади момчета,
млади момчета, сто хиляди души.
Пътуваха три дни и три нощи,
та чак до сред океана.
И видяха планина огромна,
а то не беше планина,
а беше планина ледена.
И младите момчета викаха:
„Изпейте песен, да ни запомните,
за слава, защото всички ще умрем -
млади и зелени, бели и червени.
Пейте, че параходът потънал
със сто хиляди души на него
и всички се в него удавиха.
И че млади вдовици оставиха,
млади вдовици с по две дечица.”
Младата вдовица ридае:
„Проклета да е тази Америка,
че ме остави вдовица,
вдовица с невръстни дечица.”

Какво кара тези несретници да изберат неизвестността и несигурността на презокеанското пътуване? Балканското буре барут дими, фитилът все повече се приближава до него.

Не са изминали дори 40 години от Освобождението от турско робство и 30 години от Сръбско-българската война и на хоризонта се задават нови черни облаци.

Само няколко месеца след като „Титаник” отплава през Атлантическия океан към своята Голгота, страната ни ще влезе в още една война - Балканската, веднага след нея ще последва Междусъюзническата, а скоро след това и Първата световна война.

През 1912 г. България е в окаяно икономическо положение. Живот е труден, хората бедни, но все пак мотивирани по някакъв начин да подобрят хала си, възползвайки се от възможността да търсят хляб и бъдеще по света.

През есента на 1911 г. из Троянско, Севлиевско и Луковитско драгомани увещават безимотните и малоимотните, че в Америка има много пари и работа за всички. Едва ли не по улиците се търкалят златни монети, просто някой трябва да се наведе и да ги събере.

За да стигнат обаче дотам, желаещите трябва да платят по 30 златни наполеона - значителна за онова време сума. Подмамени от розовите картинки, които им рисуват бързореките американски търговски и трудови посредници, мнозина се полъгват, продават, каквото могат, правят големи заеми, за да заминат през океана в страната на неограничените възможности. Е, или поне така им я представят сладкодумните трудови агенти.

И в ранната пролет на 1912 г. група от около 50 българи потеглят с „Ориент експрес” към съдбата си. Част от тях се качват на кораба от френското пристанище Шербург, а основната част от Саутхемптън в Англия.

Да не описваме с подробности кое, как и кога се случва с „Титаник”. Знае се от всички. Да се спрем на съдбата на българите. Спори се колко са били те, колко от тях са загинали и колко са оцелели.

Официалната версия е, че са били 38 човека, оцелели са само двама. Колкото автори, толкова и мнения. Преди няколко години българският капитан Никифор Герчев публикува свое обстойно проучване на инцидента и оповести окончателния списък на българите, пътували с Титаник - 36.

Изследователят Дойчо Бояджиев пък твърди следното: „Няма оцелял българин в крушението на века. Аз се гордея, че разполагам с пълния списък и биографичните данни на българските пасажери. Но много се ядосвам, като чета от време на време публикации партенки, в които някои се опитват да се „отъркат” в славата на „Титаник”. Може да ми се разсърдят хората от севлиевското село Сенник, но аз поставям под съмнение присъствието на кораба на четиримата негови жители, за които се говори. От селото твърдят, че двама са се удавили, а двама са се спасили от кораба. Моите уважения към родното село на Дан Колов, но имената им ги няма в нито един официален списък.”

Когато застрахователната агенция “Ллойд” прави списък на 1570-те удавени на 15 април 1912 г., той включва имената на 38 българи. През последните години отново изплуваха имената на още жертви, като броят им достигна 50, че и повече.

Повечето загинали българи са от Троянско и Плевенско. Сред останалите жертви има мъже от Габрово, Дебнево, Белиш, Терзийско, Добравица, Разград, Ветрен и Копривщица. Няма сведения за нито една жена.

Село Садовец, Плевенско (тогава Луковитска околия) е населеното място, от което тръгват за фаталния рейс на кораба най-много гурбетчии - 11 души. В нощта на 14 април срещу 15 април 1912 г. загиват 10 от тях. Това са Генчо Бостанджиев, 26 г., Мито Денков, 30 г., Вълчо Витски, 42 г., Илия Илиев, 32 г., Нанко Нанков, 32 г., Мито Митков, 23 г., Васил Плочарски, 27 г., Александър Радев, 27 г., Тодор Суйков, 42 г. и Йото Гергов, 27 г.

Невероятен късмет спохожда единствения оцелял садовчанин. Рашо Първанов имал билет, но се запил с познати в кръчмите на пристанището в Саутхемптън и пропуснал да се качи на кораба. Качил се на следващия кораб и така успял да стигне в Америка невредим. Така разказва легендата. Така ли е, не е ли така - никой не знае със сигурност, а и по-нататъшната му съдба е неизвестна.

Неговото име не фигурира на паметника, издигнат с дарения през 2012 година, когато се навърши век от потъването на „Титаник”. В селото открили, че един от 11-те заминали се губи. По-късно се разчуло, че преди заминаването за Америка Рашо Първанов седнал да се черпи в ресторант и изпуснал кораба.

Големият син на Рашо опитвал да разгадае мистерията и твърдял: „Като изтървал „Титаник”, баща ми се е качил на друг кораб и пристигнал в Америка. Там сигурно се е оженил повторно, защото никога повече не се обадил на близките си в Садовец.”

На „Титаник” садовчаните, както и останалите българи, пътували в трета класа, на 11-то ниво, разказват потомците и журналистическите репортажи от онова време. Българите са били настанени и в трюмовете, сгушени сред денковете и вързопите.

Най-вероятно първи са чули раздиращия душата звук при удара и са видели нахлуващата вода. Тръгнали на „лесна” печалба в Америка, те ще загинат първи, за тях няма да се сети никой от спасителите и екипажа. Корабът има едва 20 спасителни лодки, което е и причината от пътуващите в трета класа 708 души се спасят само 178.

Краеведът Слави Витски, внук на Вълчо Витски, най-възрастният гурбетчия от Садовец, разказва, че семействата на загиналите получили на два пъти обезщетения - общо между 2200 и 6000 лири в зависимост от броя на децата, които останали сираци.

Неговите близки взели сред най-големите обезщетения, тъй като семейството било многодетно. С парите баба му купила 14 декара ниви и така изпълнила мечтата, с която дядо му тръгнал за Америка.

Симеон Симеонов, внук на Тодор Пальовски, разказвал, че дядо му е бил едва на 22, когато е потеглил към обетованата земя. И допълвал, че когато дядо му тръгвал, майка му била шестмесечно бебе. Тодор се върнал от пътя, за да прегърне момиченцето си още веднъж преди тръгване.

Дали е било предчувствие, че повече няма да види детето си? Кой ли би могъл да знае? На неговите роднини били изпратени само две пари от 24-каратово злато. Симеон ги е виждал като дете, но по-късно, според тогавашната практика, били дадени за изработка на семейни накити.

На второ място по брой на българските пасажери се смята, че е Гумощник, Троянско, с 8 души: Иван Стойчев, 19 г., Лазар Минков, 21 г., Лальо Йонков, 23 г., Марин Марков, 35 г., Недялко Петров, 19 г., Пейо Колчев, 36 г., Пенко Найденов, 22 г. и Стойчо Михов, 28 г., продали ниви и добитък, зарязали дом и семейства, за да могат да тръгнат.

Световните агенции не споменали и дума за загинали българи, но злокобната вест все пак стигнала до близките им. Почернените роднини направили символично погребение на скъпите си покойници. В двора на църквата „Св. Николай Летни” изкопали кенотаф (гроб без тленни останки) и положили дрехи и вещи на удавените, за да има какво да оплакват.

Най-вероятно паметникът е създаден няколко години след потъването на „Титаник”. На преден план са изписани имената на осмината удавени, а отдясно на паметника пише: „В памет на удавените в Атлантическия океан, в парахода „Титаник”, 2 април 1912 г.” Датата на паметника е по стар стил, иначе по нов това се е случило на 14 срещу 15 април.

Странно, но никой от Гумощник не обърнал тогава внимание, че потъналите с „Титаник” трябва да са осем, а получените смъртни актове били за седем човека. И на мемориала, който ентусиасти украсили с дълга котвена верига, извадена от Черно море, има само седем имена.

Къде е осмият? Според местните предания един от групата не успял да се качи на „Титаник” заради… любовна афера. Мъжът се влюбил във французойка и в последния момент решил да остане в Саутхемптън, вместо да се погуби като другарите си. И спечелил. Не е ясно какво се е случило с двойката и дали наистина е било така - същественото е, че той не се е качил на кораба и вероятно е оцелял.

От село Сенник се записват деветима, но на „Титаник” се качват само четирима - Дончо Атанасов, Стефан Чехларов, Златьо Христов и Пенко Стайков.

След сблъсъка със айсберга, подгонени от нахлуващата вода, те се качват на горните палуби, спускат се по спасителните въжета и скачат в ледовития океан - по време на катастрофата температурата на въздуха е едва 10 градуса, а на водата около 4. Живи остават само Златьо и Пенко.

Интересна е историята на Пенко Стайков. След като попада в ледените океански води, той настига една лодка, иска да се качи, но го удрят и отблъскват няколко пъти с греблата. След отчаяни молби накрая го прибират в лодката.

Кораб откарва спасените в САЩ. Там Пенко скита по пристанищата безпаричен и работи като хамалин за единия хляб. Със следващ кораб пристигат негови съселяни, един от които го отвежда в Кливланд.

Започват работа по строителството на трансконтиненталната жп линия. По това време там работи и съселянинът им - бъдещият шампион Дан Колов.

Скоро след това Дан Колов става професионален състезател и Пенко Стайков пътува заедно с него от турнир на турнир. По-късно Пенко отново се захваща със строителството на жп линията, а през 1922 г. се връща в родния Сенник, където става каменар. За съжаление при взрив го затиска канара и той умира на място.

Златьо Христов също успява да се докопа до една от лодките. Английски параход прибира корабокрушенците и ги откарва обратно в Англия. Въпреки преживяното Златьо се качил на следващия кораб и пристигнал в САЩ. В Кливланд открива своите съселяни и работи заедно с тях. След това се връща в България.

И американските, и нашите газети отразяват надълго и нашироко пикантни подробности за драмата. И ако за американските е разбираемо, то странно е, че по това време никой не разказва историите на българските мъже, загинали през същата година в Балканската война, която България води срещу Османската империя в опит да освободи територии с българи, които все още живеят под управлението на султана.

Нито оплакват загиналите през Междусъюзническата вайна, да не говорим за убитите през Първата световна война. Имената на загиналите войници са хиляди пъти повече от тези на жертвите на „Титаник”. Само че няма атракция, няма сензация. И новините се подбират избирателно. Какво, че тези три войни завършват с близо 200 000 убити и повече от 150 000 ранени!

„Открийте новия свят на Земята!”, „Тръгнете за Америка - люлката на благоденствието” - тези призиви, разлепени из троянския край променят съдбите на десетки наши сънародници.

Те се редят на дълги опашки пред кантората на пътническата агенция, стискайки скъпоценните кесийки със скътаните в тях с труд и мизерия 30 наполеона - толкова струва пътят към „Американската мечта”.

Не всички българи, сдобили се с билет за „Титаник”, се качват на злощастния кораб. Вечерта преди отплаването, обзети от еуфория, някои от тях безпаметно се напиват и така избягват гибелта си в ледените океански води.

Други решават да продадат билета си в последния момент за главозамайваща сума и да вземат следващия рейд до Америка. Почти всички са били на възраст между 25 и 35 години и с крайна цел на пътуването Чикаго.

И за тях огромният луксозен кораб е бил още един символ, че там, където отиват, всичко е злато и бисери, мед и мляко. За да намерят смъртта си в ледените води на Атлантика.

И Пенко Стайков, и Златьо Христов приживе категорично отказвали да разказват за случилото се по време на катастрофата, вероятно защото не искали да преживяват отново този ужас. И двамата оцелели българи заявявали: “Има майки и жени, които ще плачат отново!”

И някак си неусетно в главата ти се загнездва въпросът: „А днес не е ли същото? Не хукват ли децата ни по света, подмамени от миражи? И вместо да градят своята Родина, те се качват на кораби и самолети и отлитат нанякъде. В повечето случаи - окончателно…”

Дано ги пази съдбата. За да не плачат майки и жени.