РИБАРИ
Още първи петли не пропели, още зора не зазорила, те вземат въдици, мрежи и със своите малки, леки лодки тръгват по риболов. От сутрин до вечер тия неуморни люде кръстосват морето на длъж и на шир за парче хляб.
Отраснали в черна неволя, свикнали с опасности и лишения, от бурите на морето те се не боят, защото са и бури на техния бурен живот. Ръцете им са загрубели от греблата, лицата им обгорели от слънцето, а устните - напукани от вятъра.
Техния дух е несломим пред бездната на смъртта, която зинала като бездънна паст, иска да ги погълне.
Познавам отблизо суровия им живот, познавам отчасти и професията им, които заслужават да бъдат предмет на един разказ.
***
Студена, мразовита зима.
Дебел сняг покрива земята.
Черни облаци се гонят по небето. Вятърът реве като разярен звяр. Снежни виелици беснеят по улиците на града.
Бурна януарска нощ бе паднала върху кипналата гръд на морето. Със своя рев, трясък и гръм то оглашаваше нощта. Гигантски вълни подгонени със сила се удряха в брега.
Като смокове съскаха гневно подмолите на крайбрежните скали. На отсрещния нос маякът тревожно светукаше, сочейки пътя на параходите в открито море.
Пристанището бе умърлушено и пусто. Рибарите отдавна се бяха прибрали от зимния си риболов и сега чакаха с нетърпение пролетта, за да заплуват отново из Родното море.
В една затънтена кръчма в украйнините на града, те се сбираха всяка вечер и пируваха до късно след полунощ.
Веднъж случайно попаднах и аз в тяхната среда. Нея вечер кръчмата кънтеше от старата моряшка песен: - Ой ти черно море, що ли тъй ревеш?… Тук бяха се сбрали отбор видни рибари; кой от кой все по-редки и забавни екземпляри.
Когато се наситиха на песни най-стария из тях, известен под името Капитан Георги, заразправя за своите подвизи и премеждия през време на ловитбата на калкан и делфини.
Той беше едър, снажен, с буйни черни мустаци. Лицето му беше мургаво и сурово, със смел повелителен поглед на очите, а ръцете и гърдите му здрави и мускулести. Редом до него седеше казака с кафява, рядка брада и пушеше с лула заслушан.
Между другото, капитан Георги спомни за живота на покойния си колега Клок и за неговата трагична смърт през зимата на 1924 година.
Тръгнал със своята гемия от Гьозикен за Варна, някъде около нос Емине, Клок изчезва безследно.
Той спомена и за удавянето на рибаря Григор с още един свой другар близо до устието на Луда Камчия и като завърши с думите: - „Това е съдбата на рибаря!” - дигна чаша с гъсто, черно вино и пи наздравица в тяхна чест.
В това време влезе цигуларя Хаджията, който след малко засвири ориенталска музика. Известният на цялото пристанище Махмуд скача без покана и започва да играе кючек, останалите пушейки го гледат със задоволство.
По външност тия двама типове са пълен контраст един на друг. Махмуд с своето сбабено лице и беззъби уста е като вещица, а Хаджията с кривия си орлов нос и изпъкнали очи прилича на кукумявка.
Така те пеят и пируват до пролет, когато отново ще хванат греблата на своите лодки, за да спуснат мрежи и въдици по продължение на цялото крайбрежие от река Батова до Ропотамо и навътре чак до хоризонта.
На брега сгушени между скалите техните каменни хижи ги чакат, за да ги приютят в своите обятия за няколкочасов неспокоен сън.
Чакат ги и малките им леки лодки, за да ги понесат смело с полета на волните чайки пo водната морска площ.
И тая нощ кръчмата уби скуката им. И тая нощ те спомниха своите другари намерили гроба си в дъното на морето.
Най-сетне всички си тръгват, тръгвам си и аз. Обаче, дълго след мен долиташе тяхната песен:
- Рибарят нищо не обича,
освен безкрайното море
Душа си нему той обрича,
защото без него ще умре!
- Носена от зимния морски вятър.
———————-
в. „Народна воля”, г. 1, брой 16, Варна, 18 септември 1932 г.
