Димитър Симидов

Като валяк се влачат бавно,
о, Дунав, твоите води!
Река замислена и славна,
река на моите деди,
които смели се явиха,
без някой да ги позове,
със ордата на Испериха -
край твойте пусти брегове.

Ти помниш ги - онези орди
и оня многославен ден!
Те бяха славни, бяха горди,
но погледът им бе засмян;
защото не за бран и плячка
развяха свойте знамена
и не смутиха с тежка крачка
на равна Добруджа съня.

О, Добруджа, безкрайна нива,
безкраен блян, безкрайна степ!
Как твойто име ни опива,
как всеки е възлюбил теб!
Ти помниш люлката, зората
на наште първи родни дни -
ония славни дни, когато
България от теб кълни.

На изток блъска те със ярост
и пее Черното море;
една след друга - в надпревара -
вълна подир вълната мре
и подир себе си оставя
бразди от пенести следи,
а в тях ликът се отразява
на милиардите звезди.

Защо ли те наричат Черно
море - о, златосиня площ?
За твойте пропасти, наверно,
за твойта непрогледна нощ,
когато хиляди вихрушки
по теб се носят в страшен бяг,
и демон някакъв те люшка
и блъска те от бряг на бряг.

Но в теб оглежда се Балканът
и ти смиряваш се за миг;
вълните мъчат се да хванат
намръщения негов лик
и неспокойната му мисъл…
О, горд, безкрайно стар Балкан,
във тебе цяла е написана
история на мир и бран!

Ти криеш в хладните си скути
безброй легенди и злини -
но в тебе някога хайдутите
намираха по-светли дни:
защото ти за тях бе всичко -
и дом, и радост, и тъга;
ти бе надеждата едничка
и крепост зла срещу врага.

Благослови и нас, бащице,
за подвиг днес ни вдъхновеи!
Влей сила в младите десници,
към светли дни ги позови!
Защото иде славно време,
в очите лъч да засияй:
със весел поглед да умреме
за тебе и за роден край.

——————————

сп. „Български воин”, г. 17, кн. 4., април 1939 г.