ЗЛАТОТО НА ГЛУПАКА

Любомир Духлински

Преди година получих писмо. Учуди ме много, защото от дълго време не бях получавал писмо, нали сме в електронната ера, кой ли ще ти пише писма на ръка.

На плика с грозен и неразбираем почерк беше написан на ръка адресът ми. На мястото на подателя имаше само щемпел „Клиника „Надежда”. И толкова.

Разглеждах писмото няколко минути, след което реших, че и цял ден да го разглеждам, все тая, разкъсах плика и извадих писмото.

Беше на един лист, гъсто изписан с трудно разбираем почерк и от двете страни. С много задрасквания, омачкан и накапан с нещо, приличащо на силен чай или кафе.

Обърнах го на края и подсвирнах - беше от мой стар приятел още от ученическите времена, който отдавна се беше загубил някъде и от години нямах за него ни вест, ни кост.

С голяма мъка разчетох заврънкулките по листа. Учуди ме как беше го написал - той беше грамотен и умен човек, интелигентен и с много тънко чувство за хумор. Само че не знам защо, но той винаги ми се струваше някак си встрани от нещата. Бих казал, че изглеждаше непригоден за живота.

По-добре му беше да си живее в някакъв свой далечен измислен свят. Когато го поднасяхме за нещо, той само се усмихваше свенливо, изчервяваше се като непорочна девица и е два отронваше: „Е, не можем да сме еднакви всички. Трябва да има глупаци като мен - иначе с кого вие, умниците, ще се сравнявате?”

Писмото му приличаше да е написано не от този начетен и умен човек, а от клошар - толкова омазано и неразбираемо беше. Останах поразен от написаното. Бих очаквал той да ми пише от Южния полюс, примерно, но не и от клиника за наркомани:

„Здравей, стари приятелю.

Не се учудвай, че ти пиша от клиника за наркомани. До тук я докарах. Знам, че не си се женил, знам от …… (не можеше да се прочете написаното). Послушай съвета ми - не се жени никога, ама никога. Когато човек се ожени, си мисли, че е открил златна жила в планината. Не е, приятелю, не е… Просто е намерил парче лъскав пирит, а знаеш как миньорите са наричали пирита - златото на глупака.

Когато мъж обича една жена, той не мисли за нищо друго, не може да задържи ума си върху нищо друго. Докато един ден осъзнае, че не е срещнал амазонка на кон, а само кобилата.

Глупав, глупав е мъжът, стари ми верни приятелю. Той е готов да изтъргува целия свят заради това, което мисли, че е намерил. А ако случи и на проклетия като моята, той затваря очи, не може, или не иска, да види истината.

Не допуска, че тя може да греши, обръща гръб на приятелите си, които се опитват само да му намекнат, че нещата не са както трябва, да му поотворят очите. Слепец е мъжът, когато обича една жена. Казвам ти го, вярвай ми.

Дори и на ум не му минава, че може да сложи край. Не само това - готов е да похарчи и последната си стотинка за нея, опитвайки се да задържи това, което не се нуждае от задържане, а от бягство.

Така се случи и с мен - отказах се от предишния си живот, бях готов да спя навън, под дъжда, ако тя ми беше казала, че така трябва да бъде.

Когато очите ми се поотвориха, беше вече много късно - любовта към нея ме накара да й дам всичко от себе си, всичко, което имах - душа, сърце… Опитвах се да я задържа при мен.

Дълбоко в душата си разбрах постепенно, че тя може и ще ми донесе само нещастие. И когато тя ме направи на глупак, аз бях последният, който разбра това.

Влюбените очи никога не могат да видят. И въпреки всичко дори не съм помислял да и направя нещо лошо. Повярвай ми, братко, когато един мъж се влюби в жена, той не прави разлика между пирита и златото. Като всеки глупак…

Веднъж си намислих да си потърся някое друго момиче. Отказах се. Представих си как ще се чувствам после. С какви очи щях да я погледна.

Първата цигара с трева ме успокои донякъде. И после тръгнах по надолнището. За да я докарам до клиниката. Сега знам точно как се чувства излъгания мъж. И какво от това?

12 септември 202… г.
Николай”

Препрочитах с все по-нарастващо удивление писмото. Представих си Николай, вундеркинда на нашата компания, в клиника за наркомани и косата ми настръхна.

Дадох си дума, че още следващата събота или неделя ще ида да го видя. Само че както добре се знае, пътят към ада е постлан с добри намерения - така се случи и при мен.

През почивните дни се отвори извънредна работа във фирмата, нямаше как да изклинча. Твърдо се заклех следващата събота да го направи.

Само че преди да стигна до събота, още на другия ден получих ново писмо от Ники:

„Приятелю,

бавно изтича от мене чистата кръв, попаднал съм в някакъв необуздан вихър, от който едва ли ще се измъкна. Пък не съм и сигурен дали искам…

Животът ми изглежда като някакъв кръжащ над мене лешояд, който се опитва да изкълве лицето ми. Защо? Аз не съм мъртъв още! Или съм? Като че ли съм обгърнат от някакви невидими лъчи и те изсмукват и поглъщат всичко човешко в мен. Затова ти пиша в минутите на просветление, когато лъчите ги няма.

Вчера тя идва да ме види. По-добре да не беше… Опита се да имитира тъжни и плачещи очи, но нейните бяха празни, слепи.

Почувствах се като Христос преди разпятието - само че на мен ми се искаше да имах пирони и чук и сам да се прикова на кръста. Както всъщност го направих…

Искаше ми се да й кажа сбогом, можеше и никога повече да не се срещнем. Тя беше на магистралата на живота, а аз клечах отстрани в храстите и гледах как летят колите, пълни с усмихнати и ведри лица, щастливи лица.

Не изпитвах съжаление за себе си. С тревата и по-силните неща открих за себе си един страхотен нов свят на тайнства и фантазии, който започваше и свършваше отвъд нейния обхват. Достатъчно близо до тръпката, след която смъртта вече не е страшна.

Разбираш ли ме, стари приятелю? Ти винаги си ме разбирал и си се опитвал да схванеш и най-налудничавите ми фантазии и да ми даваш кураж да продължа.

Фантазиите свършиха. Сега трябва да платя цената за провала на волята и чувствата си. Дали само тя ми беше виновна? Едва ли. Такава е цената на пирита - ние всички сме наркомани, кой по-малко, кой по-много. Надеждата ни за живота е просто една пародия, която трябва да убием. После е лесно.

Дотогава просто трябва да живеем някак си… Докога?

14 септември 202… г.
Николай”

Упрекнах се, че съм толкова - как да го кажа - нечувствителен към струната, която не звънеше, а дрънчеше от писмото му. Боже мой, този човек страдаше.

Личеше си от написаното. А аз се оправдавах с някакви си извънредни задължения. Той неслучайно пишеше на мен. Това беше вик, това не беше просто писмо.

Додето философствах, на другия ден пристигна нова писмо:

„Приятелю,

знам, че я обичам, че може би можем да сме заедно, поне за няколко мига. Да поседнем в парка на някоя зелена пейка, да помълчим и да слушаме небето.

Сутрин, когато този свят се събужда и нощта е вече толкова далеч, че имаш чувството, че никога няма да се върне и ще е все такава прекрасна утрин.

Да гледаме земята, да се вгледаме в себе си, в живота, който върви с нас дори когато е тъмно. И времето работи за нас, за да доведе по-бързо слънцето.

Обичам я, приятелю. Бих слушал гласа и, който прилича на шепота на морските вълни. Да долавям дъха и, дъх на любовта, която тя можеше да ми даде.

А сега сякаш всичко е скрито под морските вълни, нощта идва по-бързо отколкото я чакам и… Като лодка, която пени вълните и ни отнася далече. Дори когато… Вярваш ли, че е така?

15 септ 202…”

Писмото на следващия ден не ме учуди. Почеркът беше още по-неразбираем, листът още по-омачкан и с доста повече петна. Това не беше важно. Важното беше какво пишеше на листа:

„Приятелю мой,

всяка нощ сънувам - нещо като мечта, нещо като реалност, която никога няма да се сбъдне. Сънувам, че се нося като облак, подхванат от вятъра високо в небето. Виждам земята, хората като мравки, които пъплят там някъде долу, дори себе си виждам.

Полудявам ли? Може би…

Един от нашите успя да вкара трева в клиниката, почувствах се прекрасно. На него му я доставя един от докторите. Да не повярваш какво прави човек за пари.

Приятелю, защо всичко, което правя, ми изглежда грешно? Прилича на студена, безлунна нощ след летен ден. Какво да направя, братко?

Вече нищо не е същото, както беше преди. Тук има китара. Опитах се да свиря - не се получава. Всичко се е променило, животът ми някак си се пренареди, въпреки че опитвах и опитам да се върна в нормалния живот.

Понякога чувам в себе си гласове - всички те пеят. Някаква позната и съвсем непозната песен. Оглеждам се с отворени очи - няма никой.

Сякаш виждам призрака на предишния си живот да обикаля около мен. Припомням си миналото - без тъга, без съжаление, но и без надежда и без радост.

Все ми е тая. Всичко вече е заключено дълбоко в мен - тя, пирита, свободата… Дали ще се случи да започна всичко отначало?

16 септември 202…
Николай”

Повече не чаках. Обадих се на шефа и сутринта в събота запалих колата и потеглих към клиниката. Имаше доста път до нея, доста време за размисъл.

Какво ли беше докарало Ники до клиниката, до първата цигара с марихуана? Човек на неговите години не започва случайно, от келешлък. Той пишеше, че слепец е мъжът, когато обича една жена.

Коя ли е била? Като младежи той много-много не се навърташе край момичета, макар да беше хубаво момче. Дори злите езици подозираха, че живее на другия бряг на реката. Знаех, че не е така, но хорската уста не е своя врата, та да я затвориш, когато решиш.

Какво ли му беше причинила тази, за която намекваше, та толкова го е сринала? Усетих, че някак си се навивам сам срещу една жена, която не познавам, за която дори не съм предполагал, че я има.

Ще да е било нещо грозно и низко, за да го докара до кокаина и клиниката. Само че тогава в главата ми присветна лампичка. Отбих на банкета, запалих цигара и свалих стъклата на вратите, за да влезе въздух.

Защо не допусках мисълта, че случилото се между приятеля ми и неговата любима, наркотиците и клиниката не е резултат от нейната „проклетия”, а точно опиатите са първопричината за „проклетията”?

Защо приемах неговата страна за правилната и бях готов да му съчувствам, дори да намразя непозната жена. Къде ли беше истината?

Още от младите години ми беше направило впечатление, че Ники често проявява слабост на волята, често се свиваше в черупка, вместо да се защити и да се развика.

Или дори да напердаши някого, защото беше здраво, добре развито и мускулесто момче.

Дали пък той не беше се подхлъзнал по надолнището и „проклетията” е предпочела да му бие шута, вместо той да я повлече надолу. Е, след час ще пристигна и ще разбера кое как е.

Изпуших още една цигара, вдигнах стъклата и отпраших към клиниката. В приемната попитах за Николай. Дежурният вдигна учудено вежди и попита:

- Вие сериозно ли? За Николай Геров?

- Ами да. Какво чудно има - приятел ми е от детството още и искам да го видя. Доста път бих, за да стигна до тук.

- Напразно - поклати глава дежурния. - Николай напусна от клиниката преди седмица.

- Какво? - зяпнах аз. - Как така е напуснал?

- Както се напуска. През портала и по пътя.

Ето ти ново двайсет. Нямаше смисъл да питам дежурния какво, как, кога, къде, нямаше и какво повече да си кажем с него, затова вдигнах ръка за поздрав и си тръгнах. Тогава се сетих и се върнах:

- Кажете ми, моля ви, жена му идвала ли е наскоро на свиждане?

- Не знам. В моята смяна - не. А и доколкото знам, никой не е идвал при него.

- Можете ли да проверите в регистрите дали е идвала и евентуално да ми дадете адреса и?

- Не. Тези неща са поверителни, не се раздават току така. Забранено ни е да даваме информация - освен на близките роднини.

Нямаше какво да възразя. Когато се прибрах, в кутията ме чакаше ново писмо:

„Скъпи приятелю,

отново съм на улицата. Искам да си дам време да помисля спокойно. Да подишам свободно. А и да си намеря малко качествена дрога.

Изминах дълъг път, случват се разни неща, трябва да ги осмисля от разстояние, да се опитам да стъпя на краката си. Да се пробвам като човешко същество и да изпитам волята си за оцеляване. Толкова много пъти се случва това, твърде бързо.

Не отслабва хватката на миналото, а нямам сили да се върна към добрите си дни и да запазя тези спомени живи.

А за да водиш битка, трябва да имаш тръпка, жажда за живот. Да можеш да се изправиш срещу предизвикателствата на скапаното ни време.

За да оцелееш, братко, се иска дупце - да застанеш срещу нищото лице в лице, навън, сам, в жега и студ. А аз не умея да се издигам към върха, нямам смелост, нито воля, нито силата да го сторя.

Както и да е. Напуснах клиниката. Не съм бягал - излязох си през портала и никой не ме спря, никой не ме попита къде отивам и защо, на никой не му пукаше за мен.

Изминах някакво разстояние, сега няма да спра да вървя и да търся в себе си просто човека и неговата воля за оцеляване.

Имам в себе си още един плик и един лист. Ще ти пиша, когато има какво. Сега е пустош, пустош…

16 септември 202…
Николай”

И никакъв намек дори къде се намира, какви ги върши. Чудех се дали, ако отида в полицията, ще ми дадат някакви сведения за него… Едва ли.

Както се изразяваше в писмото си Ники „никой не ме спря, никой не ме попита къде отивам и защо, на никой не му пукаше за мен”. Нищо не можех да направя. Освен да чакам той да ме намери - ако има нужда от мен.

Петото писмо пристигна след повече от две седмици. Почеркът беше вече почти неразбираем, самият плик миришеше лошо и бе зацапан до немай къде.

„Сблъскват се два свята, съперничещи си светове - примитивен сблъсък, преливащ от разочарование. А се надявах, имах надежда, вярвах в залога си. Той се оказа губещ.

Изглежда свободата ни е изправена срещу въжетата. Разбира ли това тълпата? Или се радва, че е намерила златото на глупака? Дори не разбира, че когато не си свободен, духът и сърцето ти, умът ти, всичко друго е пирит.

И възможността всеки да ти слага огради, препятствия, да ти налага норми и правила, които ти не искаш, които не са съотносими към твоята природа. Страшно е да не си свободен, братко. А аз искам да съм! Как да го постигна?

Така я караме днес - човек срещу човек. А не можеш да устоиш сам, без човешка опора зад гърба ти. Сърцето ме боли от неутолима жажда да съм друг, времето и животът ми да са други. Да не обикалям в кръг, а да вървя напред.

Търся отговори, но няма кой да ми ги даде. Искам да съм воин, който не знае думата капитулация. Въпреки че тялото ми вече казва стоп, а духът ми само хленчи и се оплаква.

Нищо не ме тласка напред - има само житейски парадокси, които понякога ме побутват напред, колкото да не стоя на едно място.

Няма я страстта, която може да те убие, но няма да те остави равнодушен. С горящо от болка сърце…”

Нямаше обичайните дата и подпис.

Това беше преди година. Ники не излизаше от ума ми. И изглежда, че когато човек много иска нещо, съдбата има грижата да му го даде.

Срещнах наша съученичка, която някога беше близка с Ники, нещо като гаджета, макар и не съвсем. Разговорихме се, разказах и за писмата ни Ники.

- Знаеш ли нещо повече за него? - попитах я.

- Не много. Не съм чувала за Ники от години.

Разказах й накратко за „проклетията” и попитах предпазливо:

- А знаеш ли каква е била жена му на Ники?

- Кой ти ги разправя тези работи? Ники не беше женен!

Засмя се, тупна ме по рамото и си тръгна.

Това беше преди няколко дни.

Повече нищо…