Георги Майоров

В съвременната българска литература само 4 - 5 мъжки пера са потапяни в голямата мастилница за роман в стихове. Имената им няма да споменавам. Изброявани са от другите критици.

Но една напориста поетеса от Родопите - Елена Алекова, неочаквано дръзва и ни предлага широкото поетично платно „Милена” (Издателство „Нов свят”, С., 2020) като „Второ преработено издание”.

Няколко години изчаквах, за да разбера дали след голямата шумотевица при появата на двете части на творбата в края на отминалия ХХ век, сегашното събрано в едно книжно тяло съчинение какво ще предизвика. Най-общо казано - мълчание. Злобата се е оттекла. Бойното поле е утихнало.

И аз доста изчаквах. А книгата ми беше предоставена още на 18 януари 2021-а година „с почит и поздрав за достойната конкуренция в жанра”.

С този автограф Елена Алекова намеква за моята книга „Небесни терзания”, която навремето не посмях да я назова както трябваше, защото знаех какво ще се каже: „Роман в стихове от Георги Майоров ?! Абсурд!” . Но Елена Алекова не подцени дарбата си и написа своята „Милена”.

Това издание има внушително книжно тяло от 400 страници - 240 чисто романови, 15 страници предговор от д-р Николай Василев и предисловие от авторката, 100 страници „Отзиви през годините” и 45 страници незадължителни бележки.

Така нашата ваятелка на словото е самото предизвикателство със своята адекватност на деня, времето и агресивността на съвременния глобален свят.

Романът обаче не е агресивен. Той е хвърлена златна съдина в кристалните води на родопско езеро, която завихря концентрични кръгове на възхищение и душевна наслада. При това от родопчанка.

Разказът се лее поетично, лекокрило, естествено, дълбоко смислено, делнично обагрено, диалогично. Тече като немирната река на мисълта. Елена не пише романа. Той извира, сам се пише. Рожба е на голямата Любов - на любимия човек, на топлата родна планина. На някои пък ще загорчи. Като горчивите думи, които ще изрекат, защото завистта им е заседнала на гърлото.

За авторката планината е море. То я вълнува и вдъхновява. Кара я да бъде неистова. Невъзможна дарба. Просторна и топла. Непризнаваща граници. Ограничения на перото. Острота на преживяното. Простота на изказа, високоинтелигентна, до съвършенство. Недадено на всекиго. Обещаващо и мамещо.

Сътворено от смела ръка, влюбено сърце и улавяща момента душа. Която иска и постига невъзможното. Невъзможно за една Христова възраст в днешния скандален ден. Разлистила цвете Орхидея. Дъхнала дъха на волна страст. На сътворяването. Не случайно, а закономерно.

Очаквала събуждане от своята свенливост на забуленото в мъгла безбрежно детство. За да я има днес в небесната й вис „Милена”. Ама бил Пушкиновски стих - ще кажат някои. Има ли нужда да се припомня, че Елена Алекова току - що е завършила Московския литературен институт „М. Горки” и главата й е пълна с цялата руска класика. А кой писател не е изпитвал нечие влияние. И кой е забранил ямбичната стъпка в България.

А това си е лично Еленино произведение - оригинално, несрещано по своята пъстрота. Не усещате ли колко лекокрило ни понася. И е пълнокръвен роман със своите живи герои и патила, каквито патила е изпитвала самата авторка.

Явление, небесно просветление, житейско уведомление - както и да го наречем, няма да сбъркаме. И че това е нов български роман в стихове.

Още в началния отзив, ценителят на високите литературни стойности Петко Тотев, освен похвалата, препоръчва на Елена Алекова да напише втора част на романа.

И тя се вслушва в неговия съвет. Така в преработеното издание се засилва динамиката на фабулата, ако можем да се изразим така за такъв епос. Образите на героите се уплътняват, творбата получава цялостна завършеност и уникалност.

Така втората част звучи по-уверено, по-силно, по-оптимистично, спори се за най-значимите неща като начало на началата и тежненията в живота. Разочарованието от настъпилата демокрация, от новото властване на деребеи, обезлюдяването на села, закриването на училища.

Трудно съжителство на любовта с омразата. И всичко се постига с лекокрил език. Авторката не се страхува да доближава сюжет и фабула до народния бит, да поднася думи по свой оригинален начин.

Категорично е обхванат големия въпрос за родството и вярата, които съпътстват Милена през детските й години. Те дават отзвук в душата през целия ? смислен и отговорен живот на истинска българка.

Отхвърлила рухото на всякакви недомлъвки и несправедливи обвинения зад гърба й. Гледа действителността с гордо вдигната глава. Преодолява житейските и обществените неуредъци с волята на силна жена. Крепи я и я вдъхновява голямата любов.

И самата авторка с песните си надвива „ятагана” и своята „печал”. Надмогнала „презрения, беди, горчивостта”, тя остава вярна на себе си, че „светът е бил и е, и ще пребъде!”. Тук е и отлично защитената социална тема.

Авторката не се докосва, а сама преживява всичко и словата „сами от лирата ми се откъсват”. Разгърнат семантичен поток - с главни, второстепенни и спомагателни герои в отделни епизоди за уплътняване на четивото.

Драматургия с преплитащи се драми на героите и авторката. Време на събитията, което дава отражение в поведението на героите. Ролята на обществото за формиране на характерите. Политическа интрига. Има всичко за всеки сериозен роман. Отгоре и в стихове.

Романтика и действителност си оспорват мястото на човека в градежа на обществото за един по-хуманен свят. Затова съвсем естествено е при такова качествено втурване в съвременната ни литература да има и спорове. Защо? Защото ръждата вика: как така някакво си родопско чедо, сред тъмните дебри на историята, ще освети върховете на българската словесна изящност с неподозирано силно зарево. И критиката казва своето.

Д-р Николай Василев нарича „Милена” оригинална българска лирико-епична творба. Петко Тотев я определя като явление в българската литература - „дързост на една поетеса от недрата на Родопите сама да погалва струните на арфата и лирата”.

Николай Хайтов чува „симфоничен ритъм, който те люлее до самия край”. Ана Александрова я вижда като „респектираща изненада”. Методи Бежански я намира за „плод от огромен труд, вдъхновение и взрив на поетична енергия”.

Велин Георгиев смята романа за „една творческа поетична свобода, родееща се с един от най-големите световни образци”. Наташа Манолова съзира „полет на мисълта, находка”.

А Евстати Бурнаски определя Елена Алекова като „опасен талант… смелост да върви срещу течението на река с много прагове, въртопи и подмоли…не е занаятчийско умение, а божа дарба, покълнала от семето на разума в градината на сърцето”.

Или, имало е защо тези словослагатели на времето да изкажат това свое мнение. То още тогава строшава зъба на злото. И „Милена” заслужено възкръсва.

В предисловието на втората част авторката се самоупреква, че и тя едва ли не стихоплетства и „нищо няма да остане тук / от тебе”. От нея, де! Но ще остане не само романът, а и цялото й богато творчество от песни, проза и критични коментари. Защото е отговорна за времето, което ще ни сполети с най-правдивата оценка.

Казвам тези заключителни думи, защото ако интерпретаторите на романа имат представа за родното й село Мугла като мираж, то с моята Кукувица ни дели само рамото на Калръка.

И безпогрешно зная откъде е тръгнала и какво е сътворила и постигнала днес. Какво е да стигне днешния хребет на литературата. Или и самата Елена Алекова е родопско явление. Нека бъде благословен нейния творчески и жизнен път!