Петър Ванчев

Бойко Богданов - „Свяст”, избрани стихотворения, ИК “Жанет 45″, 2009

Житейският и творчески път на режисьора, композитора и поета Бойко Богданов е като сърдечна кардиограма на човек с подчертана болезнена чувствителност: с периоди на творчески извисявания, където душевното му „кръвно налягане” минава всякакви Горни граници, но и с житейски периоди на толкова ниско „безкръвие”, което съсипва душевния му „вестибуларен” апарат…

И все пак той намира начин да запази равновесие. Това равновесие се поддържа от двете му лични Лечителки/несравними с никакви доктори/ - нейното „приземено” Величество - Поезията и нейно междузвездно Величество - Музиката!

Тези две световни Лечителки десетки пъти го вдигат на крака и възкресяват. От времето му на режисьор и завоевател в театъра /12 години той е директор на театър „Сълза и смях”/, до - епохалните му „Франсоа-Вийонски” скитания в търсене на себе си във: Франция, Швейцария, Германия, Америка, Азия и Русия…

Стихосбирката му „Свяст” е неговата емоционална автобиография, отразяваща сблъсъка му с безкрайната „китайска стена” у нас и по целия свят.

Самото заглавие е неоспоримото доказателство за „освестяването” на автора, дръзнал с български “овчарски скок” да прескочи вечната стена между твореца и действителността - негостоприемна и отрезвяваща всеки един идалго, потомък на славния Дон Кихот.

Показателно затова е изключителното стихотворение „Магично”, откъдето според мен идва и заглавието на „Свяст”.

Тук има сюрреалистична поезия с отварящата се врата на скърцащия гардероб, от който „огрян /от светлина/ се измъква Пианистът”. Това всъщност не е ли самият автор, който въплъщава своето Триединство на музикант, актьор и поет?

Той е ренесансова личност в днешното НЕ ренесансово време на една цяла българска институция, наречена „Сълза и смях”.

Да, много сълзи и смях е съхранил духът на Бойко Богданов през годините „на сгоди и несгоди”, където сълзите „наяве и насън” са повече от смеха му.

Но точно те са „претопени” в стихове. А че Бойко Богданов е поет - няма съмнение. Първото доказателство за това е неговият неслучаен редактор - Стефан Цанев - „старият кораб” в българския поетически флот”, преминал през толкова корабокрушения….

В стихотворенията на Бойко Богданов ще намерите неочаквани сравнения с много „земни” и на места „междузвездни” метафори.

В „Магическо” Пианистът се явява „грациозно”, сякаш е актьор на представление и „фракът чер” - му „е с опашката на щъркел.”

Той „кимва”, че „концертът ще започне” и в същия миг заявява “как никой не разбира, че /концертът вече/ е завършил…”

Това е равносметка на цял един живот, но малцина ще я разберат - положителна ли е или не. Като човек и поет Бойко Богданов е изключително емоционална личност. Той не мълчи „в годините на тихото безвремие” /каквото всъщност е заглавието на първата му книга/.

И въпреки, че е „по-син дори от „синята идея” - „зеленият семафор” на първата му книга „светва” от заклетият „НЕ въздържател” на социализма - Георги Джагаров.

„Мега-Джагаров” или „Мини-Джагаров” - ще опонират мнозина. Но „мега” или „мини” - няма никакво значение, защото неговата „земя като една човешка длан” няма кой да заличи от българската литература.

Затова си мисля, че има голямо значение Кой ти е Кръстник, а и Редактор в Поезията …

В днешното време от най-съществено значение е дали нашата човешка „земна” длан” въобще ще оцелее. Това е Хамлетовият въпрос не само за българската литература, но и въобще за България.

Така проглежда „Третото око” на поета в Настоящето, в Отвъдното и в Бъдещето . Ето едно доказателство:

….И ДОКОГА ВСЕ ТЪЙ ЩЕ СРИЧАМ
мъчителния стар урок,
че „съм” е равно на „различен”
и виждащ с третото око -
как ветровете зад гърба ми
в снега
и девствен,
и свещен духът -
кълбо от зимни тръни -
в несвяст се лута
изранен
от див копнеж по
безграничното
и ярост
да дари следа…

А срещу мен
синът ми тича
оплискан в слънчева вода.”

Изкуших се да цитирам това стихотворение, защото след своята „Свяст” поетът е отворил всевиждащото си Трето око - Окото на Духа!

Но днес повечето хора предпочитат да „затворят” своето Трето око и не забелязват нито Вятъра на промяната, нито вятърничавите хора край себе си.

Въпреки драматизма и „дивия копнеж по безграничното” - лъчите на слънцето все пак изгряват в края на стихотворението с появата на „тичащият син” - „оплискан в слънчева вода…”

Със своята поезия Бойко Богданов се „гмурка” в дълбините на човешкото съзнание, за да „открие” истината за себе си и света.

А тя е като отлежало вино - колкото повече го опитваш, толкова повече те опива…

Доказателство са блестящите метафори, части от цели „експресивни” стихотворения и твърде малкото „лирични” отклонения в неговата поезия.

„По тоя въжен мост….
като нечакан нощен гост
между годините минавам…”

Тук „излишните хора” стават „генерали на Лъжата…”

В отворения прозорец утрото е „златна секира, която „ще плисне кръвта на зората елмазена…”

Прекрасен е краят в „Старица на прага”, където

“старицата с бастуна си подпира
невидимия център на земята…”

Впечатляващи са: „Жената на инвалида”, „Душите на мъртвите”, „Жената на стъпалото пред входа”, „Понякога във късния следобед”, „Жадният”, „Косата ти бе светещ водопад”, „Актьорът сутрин”.

Ето част от това последно стихотворение, в което -

„Търкалят се бутилките - пияни балерини,
дулата им се целят право в рая….”

И по-нататък:

“Днес, свлякъл романтичната осанка
в окаяната скука на живота,
старее той
и се превръща в сянка
на дълго петолиние
без ноти.”

Много драматизъм има в тази думи. Поетът е разпънат от единичното оцеляване на тялото и духа, до оцеляването на човечеството въобще. Показателно е следното откровение:

„Колко дълъг е пътят към храма?
Светлина?
Снегове?
Тъмнина?
Има само отразена измама,
дето няма отсам и оттатък.
А навътре и все по-навътре -
свети кладенец, в него - спирала…
Докато от скръбта си откъртиш
на комета опашката бяла….” („Пътник”)

Съдбата на поета ли е това или съдбата на цялото Човечество? Нека всеки потърси отговора в себе си. Но този отговор не е еднозначен.

Важно място в „Свяст” заема темата за любовта - „за онази любов, без която не можем” от един известен български хит…

Ще я открием в „Очите й искряха жадни бездни”, „Коя си ти в завивките до мене”, „Нощна котка” „Отново сам, излишен и далечен”, „Тихо сбогом”, „Към теб пътувам”, „Люлее се магическата леща”…

Това са стихове от един дълъг любовен катарзис на „зашити” рани без упойка - отдавна зараснали, но оставили своите белези по тялото и душата. Тях никаква пластична хирургия не може да ги заличи и те също ще допринесат за „кръщаването” на заглавието „Свяст”.

Поезията на Бойко Богданов привлича с емоционалната си „невъздържаност”, образност и метафоричност. Ето още няколко примера:

„Гореща женска гръд
са хребетите голи:
там пътят жълт извива в изнемога…
А в залеза горят зелените тополи -
гигантски свещи, килнати към Бога…” („Жега”)

**
„Търкулнат пъпеш, слънцето потъна
зад дюните по Божиите длани…” („Нощ в пустинята”)

***
„Там щурците със златни антени
сред струяща от тях светлина
и тревите със саби зелени
бранят целият свят от злина…” („Обида”)

Последното четиристишие е твърде иносказателно и въпреки подчертаната драматичност в поезията на Бойко Богданов, че това е поезия за „отчаяно припомняне за безвъзвратни гари и погубени пристанища” („Елегия”) в нея има и космически лъч с надежда.

ТЯ идва от светлата галактиката наречена Поезията напук на черногледо твърдение, че „пианистът” е „петолиние без ноти”.

Тук не мога да се съглася с автора. Несъгласието ми идва от един безспорен факт за оцеляването на поета, режисьора и композитора Бойко Богданов.

Той има три пиана - по едно в София, във Варна и в Германия, където сега живее. А нотните листове върху тези пиана не могат да останат празни, защото техните непопълнени „петолиния” крещят за ноти…

Затова е съвсем естествено при него думите да „се преобразят” на ноти или нотите да станат думи….. И това е така, защото докато свят светува нотите и стиховете няма да изчезнат - „если жив один аед (поет)” - по думите на Пушкин…

А във всеки поет има частица от НЕ Битието на днешното ни Битие.

Затова Третото око на Твореца - на Поета, на Музиканта или Художника, винаги ще бъдат отворени не само за земния, но и за космическия свят. Защото Поезията и Музиката по същност са явления, дошли от „вдън вселенските /бездни/ беззвездни”… на Гео Милев.

А „Гео” произлиза от Гея (Земя). „Милев” - от „милея”. И в края на краищата всички милеем за тази Земя.

Поетът Бойко Богданов - също!