В ДИВИЯ СВЯТ НА РЕКЛАМАТА
Мемоарни записки
В средата на 90-те години след като бивш щатен соцкултуртрегер, поет, новият тогава управител на вече посинелия областен вестник ме прогони като непреустройващ се в СДС от вестника и останах без работа, по мое предложение в една издателска къща започнахме подготовка за издаване на първия /останал си единствен/ каталог на златните медалисти на Международния панаир в Пловдив.
Естествено, главната тежест по събирането на реклами легна на моите плещи и така с месеци в зной, пек, студ обикалях стари социалистически и нови капиталистически предприятия на Пловдив, много от тях със собственици началници - капиталисти бивши партийни секретари и комитетски чиновници.
Макар и тънък, този уникален каталог на златните медалисти на пловдивския панаир бе издаден и от години е във витрините на панаирния музей на втория етаж, в Конгресния център.
Мога да напиша цял роман за приключенията си по събирането на реклама, както за този каталог, а впоследствие и за вестниците „АртКлуб”, „Тракийски вести” и „Знаме”.
Какви ли не „сюжети” преживях като рекламен агент!
Веднъж попаднах в красива сграда в центъра на Пловдив, където бе фирмата на бивши партийни велможи. Носех вестник „АртКлуб” да го покажа и съответно да предложа фирмата да се рекламира със свой материал в него.
Дамата, която ми отключи външната врата, бивша началничка от бившия Партиен дом в близост, като хвърли поглед на вестника и се ориентира в неговата опозиционност срещу вилнеещите сини управници, уплашено попита:
- Ясни ми сте какви сте… Откъде разбрахте за нас? Как ни открихте? Кой ви насочи?
И ми подаде един лев за вестника, да си го купи.
Аз обаче великодушно й го подарих.
Реклама естествено ми бе отказана.
Бяхме й се видели на бившата началничка от партийния комитет, ние, списващите вестника на пловдивската интелигенция, много… леви.
Напуснах с омерзение това гнездо на бившите партийни сановници на окръга, окопали се дълбоко в бизнеса.
Така бе и с един бивш кандидат за кмет от БСП, потънал в бизнеса и той.
Посрещна ме любезно, оставих му вестника, да се запознае с кредото ни. А когато за втори път отидох в офиса му на края на града, той беше пуснал отвън… голямо куче.
Друг път попаднах в истински екшън.
Влязох в къща, офис на търговска фирма - представителка на чуждестранен бизнесмен, участвал в изложения на пловдивския панаир и получил нееднократно златни медали за продукцията си.
Представих се като журналист, започнах да представям и предложението да включим чуждестранната фирма в каталога на златните панаирни медалисти…
Изведнъж в офиса влязоха неколцина атлетични господа. Едни се уединиха с шефа на офиса в стаята му за разговор, а аз трябваше да изчакам в съседната стая, при двамата служители там.
При нас влязоха и двама от новодошлите.
Че става нещо особено обаче разбрах чак едва, когато младата служителка поиска да излезе до тоалетната, но единият от новодошлите й нареди да изчака, докато се уредял някакъв бизнес спор в съседната стая…
Попитах: „Какво става?”
„На теб ли да обяснявам, нали си журналист” - ми измърмори единият от „гостите”.- Ще почакаш …”
Шефът на офиса все пак дойде в стаята, предложих му офертата и „делегацията” си тръгна.
Излизах, когато един от „гостите” в стаята мрачно ми се усмихна и с изкривена уста каза: „Пък внимавай каква статия ще напишеш…!”
„Статия? Че защо пък статия?” - отвърнах аз объркан от ставащото.
На пресечката на тихата улица, в близост, пред малко открито заведение кой знае защо с поглед към посетената от „гостите” сграда се бе изправил много странно униформен полицай.
Щеше да бъде истински гаф за мен, ако даже го бях го приближил, а камо ли да му кажа какво съм видял.
Мигновено предположих, че блюстителят на реда е там във връзка с някаква проведена вече полицейска операция, на която съм станал неволен свидетел.
Да, ама не!
След години се срещнах с чуждестранния бизнесмен - златен медалист.
Той бе престанал да търгува окончателно с България.
Беше уплашен. Писнало му било… да го рекетират в България. Разказа ми как във Варна го били обградили от две страни коли, излезли мутри от тях и му казали ,да се изпарява с бизнеса си от България, не искали конкуренция.
За да го накарат да вземе правилното решение му отворили багажника на една от колите, там видял автомат и… милиционерска униформа.
Чак сега схванах какво се бе случило в онзи офис тогава: долнопробен рекет.
Бяха ранните мутренски времена в България…
Чуждият бизнесмен беше научил добре български език, хранеше добри чувства към българите още от времето на социализма, с гордост бе окачил в офисите си златните медали от пловдивския панаир…
Но с идването на мътния порой на „демокрацията” се отказа от всякакво сътрудничество с България.
И други добросъвестни чуждестранни бизнесмени постъпиха като него. Не загуби ли от това България?
…Десетки са историите ми от срещите ми като рекламен агент, деятелност с която малцина се захващаха, беше даже и унизително за мнозина да ходят по няколко пъти при някой новоизлюпен чорбаджия, да го калесваш да участва с реклама във вестник и секретарката му да ти изчурулика на петия път, че „на този етап са въздържаме от участие с реклама във вестника ви”…
Впоследствие се появиха десетки рекламни агенции, в които вече заработиха внучките и внуците на бившата всякаква социалистическа номенклатура и тарикатски и без сизифовски усилия като мен, източваха пари от държавните все още предприятия …
Сега вече с източването се занимават и правнуците, и правнучките…
През 1997 година, спомням си с погнуса, палавата щерка на един нов демократичен министър създаде лъскав вестник - мощна прахосмукачка за пари, имаше я заглавието на вестника думата „елит”…
А на първа страница пътеводно грееше приветствие от… новия министър-председател!
И иди, че отказвай да дадеш пари за реклама в такъв вестник.
Веднага ще ти изпратят рота данъчни да те проверяват и да те налагат с такива яки глоби, че да те принудят да си закриеш фирмата и да ти се свърши животът.
