Дафинка Станева

Никой в селото не се учуди, когато Ангел Дюлгеров през една ранна пролет се завърна в родното си място. Той наскоро беше овдовял, а двамата му синове бяха поели по своя път. Градът го гнетеше със своята суматоха и той отново потърси топлината на бащината стряха.

Къщата не беше запустяла, защото през годините той идваше с жена си в почивните дни да отглеждат зеленчуци и да обиколят овошките. Но когато жена му заболя и си отиде от тоя свят, той поизостави имота и сега трябваше отново да го съживява.

Ден след ден къщата и дворът се променяха. Прозорците вечер светеха приветливо. Притегнатата новобоядисана ограда се усмихна. В градината, почистена от треволяка и храстите, се появиха лехи със зеленчуци.

Овошките след резитбата белнаха с варосаните си стволове, живнаха с белите и розовите си корони, заслушани в химните на пчелите. Стопанинът с неуморността на пчела, предавана от деди и прадеди, се трудеше в родния двор и заспиваше доволен.

Понякога изваждаше акордеона, който не беше разпъвал от младини. Свиреше и пееше тъжната песен за белите ружи. Тя му напомняше за неговата неосъществена любов…

Някои от съселяните му одобряваха усилията му, други го одумваха: “Не си гледа пенсията и рахатлъка в града, ами хукнал пак на село!”.

Синовете му също го коряха за това. Ала Ангел не даваше ухо на упреците. Обичаше земята и труда и се радваше, че се отдалечи от картоиграчите в беседката пред блока в града.

Веднъж съседът му, деветдесетгодишният дядо Добри, дойде да го види. Седнаха под асмата, разговориха се, оплакаха се, почерпиха се ракийка и на тръгване дядо Добри му рече: “Карай си, както знаеш, момче! Нашите хора са такива - ако не работиш, одумват те. Като работиш и си оправен - завиждат ти!”.

Ангел продължаваше да лекува душата си с въглени от огъня на бащиното огнище. Общуваше със съселяните си. Радваше се на плодовете на своя труд.

Плодовете от овошките даваше на съседките и на детската градина. Зеленчуците ги оползотворяваха снахите. И той беше радостен, че още е полезен.

В края на юни Ангел трябваше да пътува до града. Беше продал старата си „Лада” и когато се наложеше, пътуваше или с автобуса, или с някой от синовете си. Този път реши да отиде с влака.

Отдавна не беше го правил, а му се искаше да се порадва на полето от влака, който тук едва-едва се движеше. Пълнеше се душата му, когато гледаше узрелите жита, чакащи жътвения празник.

Радваше се на царевицата, пораснала след юнския дъжд. Като дете се вълнуваше от слънчогледовите поля. Когато цъфтяха и се обръщаха към слънцето, слънчогледите му приличаха на немирните питки от приказките.

А когато узрееха и, целите кафяви, накланяха питите си към горещата августовска земя, той си мислеше, че така, с поклон, те благодарят на своята майчица, която ги е изхранила.

И по друга причина Ангел искаше да види гарата. Там беше разцъфтяла първата му любов.

Едно момиче, взело очите си сякаш от небето, огряваше душата му, когато всяка седмица пътуваха до града към училищата си и се връщаха, озарени от любовта.

А после… той отиде в армията и друг му открадна очите на Милена. Сега спомените за нея отново го натъжиха.

Мислите му бяха помрачени и от вида на гаричката. Тя стоеше - изоставена, запусната, с изпотрошени стъкла, с изкъртени врати и прозорци.

Двете помещения, където в миналото бяха чакалнята и стаичката на билетопродавачката, бяха оживявани от лястовича суета - в тях лястовички виеха гнезда и отглеждаха малките си.

Плочките на площадката около гаричката едва личаха, завладени от троскот, бабини зъби и поветица. Така беше буренясало около гаричката, че недалече от нея, сред избуяли магарешки тръни, едва се забелязваше чешмичката с тапа на тръбата.

Ангел си помисли с мъка „Какви станахме ние, хората? Разсипахме построеното от бащите си, сякаш сме някакви варвари. Ето, оттук два пъти на ден с влака преминават хора. Какво ли си мислят като гледат тоя пущинак с килната табела над изтърбушената врата… Ех, българино, българино… А уж си бил стопанин! Добре поне, че гаричката дава подслон на птичките”.

Не можа да се порадва на нивите, както си беше мечтал. Но, докато пътуваше, си каза:

“Ще съживя гаричката. Грехота е да стои полуразрушена като след война”. На следващия ден отиде при кмета на селото. Каза му какво е намислил. Отговорът беше:

“Нямаме средства, бай Ангеле! Гарата се ползва рядко, пък и кой ще я стопанисва?”.

Но Ангел беше упорит. Няколко пъти ходи да убеждава младия кмет, че не иска пари, че сам ще направи ремонта. Защото не само фамилията му е дюлгерска, ами и душата. Животът му беше минал по строежите.

Най-после кметът се съгласи. Надяваше се, че мераците на гражданина ще минат като почне да работи. Сбъркал беше - Ангел не се отказа.

Поиска малко материали от приятеля си - местен арендатор, добави и свои средства и два месеца от изгрев до заник-слънце работеше на гаричката.

Под умелите ръце на Ангел тя разцъфтя - измазана, с нови прозорци и врати, с почистен плочник. От кокетната пейка под старата липа, покрай оживялата чешмичка, чак до белналата се сграда, се люлееха от вятъра лилави петунии и бели ружи.

Хората от селото, макар и да не пътуваха всеки ден, благославяха този щедър човек с ангелско име. Кметът водеше гостите на селото да видят красивата придобивка и нареди на жената от „временната заетост” всеки ден да почиства гаричката.

Когато се наложи да ремонтират пенсионерския клуб, в обновената чакалня един месец се чуваха репетициите на женската певческа група. По едно време се чу, че пишман-търговецът Продан Проданов искал да прави кафене в гаричката, но не му разрешили.

Заесени се. Хората бързаха да прибират плодовете на земята. Ангел цепеше дърва. Знаеше, че няма да зимува в града. Внезапно кучето залая. Той чу, че някой тропа на старата порта. Остави брадвата, отвори и видя младока-кмет с непознат човек, който държеше черна папка.

- Бай Ангеле, дошли сме по работа - смутено започна кметът, -господинът е от Агенцията по приходите…

- Господин Дюлгеров, получихме сигнал, че незаконно сте се настанил в държавно помещение. Упълномощен съм да Ви връча акт за нарушение на закона за държавната собственост. Ето, подпишете се! - рече студено чиновникът като отваряше папката.

- Какво помещение? - попита Ангел. - Аз нямам друга собственост на село, освен тая къща и малко наследствена земя. Сигурно е станала някаква грешка…

- Не е грешка - ето го сигнала - написан и подписан от Продан Проданов. Ползвате гарата като бащиния. В тая държава има закони, господин Дюлгеров. За самоуправство и самонастаняване ще понесете съответната отговорност, ще си платите глобата.

Кметът мълчеше с поглед към земята. Ангел искаше да изкрещи от възмущение, да обясни, че само е стегнал гарата, че хората от селото я ползват, а не той.

Но само каза, че нищо чуждо не е вземал и не е ползвал. После замълча, пребледнял и треперещ. Подписа се. Без да изпрати неканените гости, грабна брадвата и с ярост продължи да цепи дървата.

Не съжаляваше, че беше работил с цялото си сърце и майсторлък, за да съживи гарата. Защото беше свикнал да гради, а не да руши. Ядосваше го некадърността на чиновниците, които, без да проверят сигнала, бяха съставили акта.

Но по-силно от чиновническото престараване го мъчеше болката от злостта на Продан. Човекът, който му отне най-чистата любов и щастието. Човекът, който живееше като граблива птица на тоя свят с душа, оплетена в нечисти гешефтарски замисли и не излизаше от кръчмите - той пак искаше да очерни душата и името му!

Като се разчу за сигнала на Продан и за глобата на Ангел, хората в селото събраха подписи в защита на строителя. Изпратиха подписката до съответните институции, ала тя остана без последствия. Ангел не искаше да се занимава със съдебни дела и плати глобата.

Животът си потече по старото русло. Един следобед, когато Ангел беше отишъл да провери осветлението за зимния сезон на гарата, оттам мина Милена. Връщаше се от гроздобер.Тя се смути, когато го видя, защото дълги години се бяха избягвали. Спря се до пейката и с треперлив глас изрече:

- Добър ден, Ангеле!

- Добър да е, Милено! Прибираш ли се?

- Прибирам се. Привършихме по-рано…А ти как си, още ли имаш работа тук? - говореше забързано тя, за да не настъпи тягостна и за двамата тишина.

- Как да съм…? Работя, радвам се на земята, самотувам…

Жената припряно остави кошницата с грозде и се устреми към него. Прегърна Ангел с треперещи ръце. По лицето й започнаха да се стичат сълзи. Те падаха върху цветята, но тя не ги забелязваше. Трескаво заговори:

- Прости ми, мили Ангеле! Не можахме с тебе да свием гнездо. Млада бях и глупава! Не познавах хората и сгреших … Животът ми беше горчив като пелин, без радост и любов. А какво е без любов животът? Пролет без птици. Прости ми! Успокой душата ми! Цял живот с твоя образ живях… - бързо говореше тя и развълнувано се притискаше към любимия човек.

- Как няма да ти простя, мила? Та ти си била винаги с мен - и насън, и наяве.

И като пусна отвертката в цветната леха, обхвана с ръце главата й. После обсипа с целувки лицето и очите й-незабравки.

Милена, сякаш събудена от сън, отвръщаше на неговите ласки, като мълвеше: “Ще дойда, скоро ще дойда при теб!”. Той, задъхан, повтаряше: “Ще те чакам”. Целуваха се бурно и ненаситно - сякаш за първи път.

На бялата гара беше изгряла тяхната любов. На нея техните души отново се намериха и засветиха от очистителния огън на опрощението. Белите ружи в алеята стояха неми пред този светъл човешки порив, а техните обсипани с цвят стъбла пазеха от лоши очи това закъсняло човешко щастие.

На пейката остана кошницата с грозде. Зърната светлееха под лъчите на октомврийското слънце като щастливите сълзи на Милена.

След това мъжът и жената тръгнаха заедно към селото. Ангел, окрилен, обгърнал я с ръка, си мислеше, че вече няма да тъжи с акордеона за любимата синеока жена. А заедно с нея ще сади белите ружи и ще им се радват.

Дотогава, докато залезът зад бялата гара не го повика в малиновите си полета…