Препратила Елена Алекова

Тюрлюгювеч с ученически бисери

Здравейте, колеги (колкото и неочаквано да ви звучи)!

Научих, че при вас се събират хора като мен, та реших да ви изпратя това писмо, за да се запознаем. Щом сте като мен, значи ще ме разберете. Така виждам колегите. А то все неразбрана си оставам.

Аз съм Цецка от седми „а” клас. Това, за класа, само вие го знаете. Като колеги. Пред другите казвам, че съм в девети клас, а някой път - и в десети. Звучи по-сериозно и, като го чуят, всички се успокояват. И стават сериозни. Вярно, че искам бързо да порасна, но само защото каквото и да направя, все мърморят: „Стига с твойте детинщини! Кога най-после ще пораснеш!”. Иначе на мен ми е хубаво да съм си дете, защото така ми е много-много хубаво. Ама щом всички се успокояват, че вече съм пораснала, защо да не им го казвам, за да са спокойни. И да се отнасят по-сериозно с мен.

Знам, че пишете разни неща, съчинения. Затова ще ви споделя една тайна. Искам и аз да пиша. Любовни романи. Понеже мама много обича да ги чете. Татко все й се кара, че яденето е загоряло. Аз знам защо, но не му казвам. Мама крие любовните си романи от него.

Мислите, че още не ми е време да пиша любовни романи, защото нямам опит в любовта. Ама имам! Още от детските ясли. С Коко например, като се напишкаме, започвахме да се смеем. После ни шляпаха по дупетата, но не ни болеше. И ние пак се смеехме. Беше много хубаво! Веднъж Коко ме хвана за ръката, погледна ме в очите и ме държа, държа. Друг път се дърпах. А този път - хич… После неговите се преместиха някъде и повече не го видях. А оня ден Ники от осми „б” ме притисна зад ъгъла и ме целуна. Не знам дали беше точно целувка, защото няма откъде да зная. Но беше много хубаво. Ама докато се усетя, Ники, зачервен, изчезна.

Смятате, че този опит е малък. Но не е. За писането и не ми трябва повече. Другото ще го измислям. Нали хвърлям поглед към любовните романи, дето мама чете, и виждам, че писането е проста работа. Колко неща си измислят тези, дето пишат! Защо да не измислям и аз? Тати и без туй постоянно се гордее с мен: „Ръсиш бисер след бисер, детето ми! Това и гениален човек не може да го измисли!”. Не знам какво точно е „гениален”, ама ми се струва, че е нещо супер яко. Затова ми харесва, като тати така ми казва. Щом гениален човек не може да измисли моите бисери, значи аз съм по-добра! На туй отгоре - съм още ученичка. И в мене има много хляб - тъй твърди тати.

Вчера следобед например… Тръшнах се да спя и ме нападна мисъл. Бре така, бре онака - не ме оставя. В стаята гръмко тиктакаше слънчевият часовник. В клетката шаваше пернатият ми приятел - хамстера. По площада, марширувайки, минаха танкове. А в мислите ми - Ники от осми „б” клас. Спомних си как, когато вървеше към мен, неговите очи с нежност се гледаха едно друго. Попитах се при това положение дали Ники ще се ожени за мен. Защо да не се ожени, след като ме целуна! Ама се сетих и как Мильо от по-горните класове в контролно за някакви мераци ли, гераци ли оня ден беше написал: „Първите любовни успехи на Павел били лоши - оженил се. Жена му вече от него не чувала други ласкави думи, освен глупачка”. При това положение не съм много сигурна дали искам Ники да се жени за мен. Аз искам любовните успехи на Ники с мен да са само хубави. По-добре е за Мильо да се оженя, защото неговите любовни успехи не ме интересуват. Дали са добри, дали са лоши -

ми е все едно. Той и без туй още от пети клас ме нарича „глупачка”. Значи е последователен. А Ники вятър го вее на бял кон, ама ми харесва.

Ще ви споделя нещо от кухнята. На писането, де. Сигурна съм, че като колеги ще ме разберете. При мен бисерите идват от само себе си. Дори не са бисери, а най-обикновени неща, които аз ги виждам, а другите - не! Но как най-обикновените неща се превръщат в бисери, не мога да обясня. Те просто така си идват. От само себе си. Бисер след бисер.

Сигурно знаете, защото знам, че ви се е случвало, но не мога да премълча, Бисерите понякога създават проблеми. Не че нещо кой знае какво, но понякога всички ми се смеят. Само че аз не им обръщам особено внимание. Като стана известна, тогава ще видят! Има да се редят на опашки за автограф, а аз даже няма да ги поглеждам… Като оня, дето напоследък взе някакъв кукер в чужбина и после такива опашки се извиха за автографи… Защо му трябваше за кукер в чужбина да ходи чак, не ми е ясно, след като ние в Пернишко си имаме кукери колкото искаш… С бисера за кукерите направо разбих тати. Оказа се, че не било кукер, а букер, ама не схванах съвсем точно разликата. И двете са ми като в мъгла. Нали не съм ги виждала на живо, а само съм чувала за тях.

Веднъж бяхме на зелено училище. Изсипахме се от автобуса на една поляна и се запрепичахме на слънце. Нали знаете - слънчеви зайчета, аромати, цветя, птички… Дори видях как един кълвач седна и започна да гризе дървото. Тъкмо сме се отпуснали и госпожата пита: „Деца, може ли някой да каже какво е крава?”. Смълчахме се. Наоколо стана тихо, сякаш че всички бяха измрели… Каква красота! Мушиците и комарите уж преди малко само леко бръмчаха, а вече се чуваха като сирени, дето от време на време ги пускат в София за проверка. А госпожата: какво е крава, та какво е крава… Аз съм виждала крава по телевизията. Не че гледам телевизия, ама случайно поглеждам, когато дават реклама на шоколада „Милка”. Затова я запомних. Вдигнах ръка и отговорих: „Кравата е голямо животно с четири крака по ъглите.” Госпожата строго каза да престана с глупостите и всички много се смяха, но аз и досега не разбирам кое му е глупавото. Беше хем точно, хем „истински бисер”, както щеше да каже тати. Тогава ми светна, макар да бях леко стресирана, а може би именно затова: в устата на момчетата „глупачка“ е ласкава и дори нежна дума, ама каже ли я някоя госпожа, тогава звучи грубо и леко обидно и всички ти се смеят. Добре че на мен не ми пука…

На поляната дори ми хрумна идея за любовен роман, чието действие протича на село. Започваше така: „Имало едно време един селянин. Селянинът бил заможен: имал свиня и жена…”. Мислех на мястото на свинята да сложа „крава”, ама не бях сигурна дали на село има крави, или те живеят само в Швейцарските Алпи, затова реших да е „свиня”. И тъкмо мисълта ми потече като водопад, когато госпожата секна вдъхновението му, като каза да ставаме.

Отнякъде се появи куче. Имах останал сандвич и му го хвърлих. Кучето го изяде и си тръгна, въртейки с благодарност опашка. Няма много хора, които могат да го направят. Ето, дори госпожата, ако и да е уж възпитана.

Разбирате, че ако се отпусна, приказката няма да има край. Но дългите приказки са малко досадни, колкото и интересни да са. Можеш само да заспиш по средата. Знам го от опит. Затова ще изтъкна някои от моите по-сериозни размишления, които всички учители единодушно ги определят като глупости. Толкова разбират те от въображение! Аз вярвам на тати, който казва, че са истински бисери, и затова си ги събирам в тетрадка. За всеки случай. Току-виж ми свършили работа, като започна да пиша романи.

Ето какво съм си събрала от часовете по литература например: „Поетите на XIX век били леконравни: тях често ги убивали на дуел…”, „Стихотворението е написано в рима, което нерядко се наблюдава при поетите…”, „Изведнъж въстаникът се сетил, че в джоба си има кремъклийка…”, „Художникът бил поразен от позата на нейното лице…”. А веднъж бях написала: „Тениската на моряка била разкопчана догоре…”. Ей богу, не помня откъде ми е дошло наум, ама ми е дошло. Всички много се смяха. И аз не знам защо. Толкова бисери се роят в главата ми, че вече ги приемам като нещо най-естествено. Нека ми се смеят загубеняците, дето един бисер като бисер не могат да измислят. А при мен се леят като река. Може и да ми завиждат. Знам ли?

Веднъж у дома гледахме документален филм за някаква война. И после тати ме попита дали нещо съм запомнила. „Да - рекох. - Генерал Вазов бил истински мъж и спял с обикновените войници…”. Тати ме погледна стреснато, ама като видя, че се уплаших, каза: „В крак с времето си! Браво! Не се плаша за теб…”. Какво искаше да каже, не разбрах. Но се зарадвах, че ме похвали и после се смя, както винаги след моите бисери. Иначе е сериозен. Обичам тати да се смее. Не е като да ти се смеят другите.

А имам един бисер, който като го казах, учителят ни по география чак хлъцна от изненада: „Плътността на населението в Австралия е 4 квадратни човека на един метър…”. Когато се окопити, успя само да попита: „Кой ти го каза това?”. „Ами… Никой…”. И не без известна гордост добавих: „Сама си го измислих!”. Това докрай го довърши. Като помислиш, въпросът му си беше доста обиден. Как така моите бисери ще минават за чужди подсказки? Но от мен да мине…

Това е само малка част от бисерната ми колекция. Колкото да се запознаем. Друг път - повече.

Благодаря за вниманието!

Ваша Цецка