ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Поет на чистия блян
Преди двадесет и седем години в кървав октомврийски ден угасна, спря да тупти любвеобилното сърце на поета Димчо Дебелянов, а смълчан цветистия бряг на буйноструйната Струма, близо до Демир Хисар, приюти костите му - а тъй безгранична бе обичта му приживе към родната земя!
И за таз благодатна земя, той с гордо чело и със сурова вярност на дълга, в „буреносна мощна бран”, подобно на Ботева, се пренесе в жертва ней.
- О, на майката земя -
- … земните недра
тъй властно мамят и зоват…
От тогава - ден в ден - родната земя в скръб очаква завръщането на своя верен син -
венци от слънчеви цветя
в долини слънчеви плете
и в кротка унес чака тя
да дойде нейното дете.
Но поетът, човекът Дебелянов не се завърна. Остана ни неговата кристална поезия, нарасна тя в сърцата на всички и светла, и чиста, а любовта към скъпите жертви по бранните полета за роден край, прикъта и него под своя светъл покров. За това той е толкова скъп и любим поет на българската младеж.
Закърмен с чистия възторг на родната земя, Дебелянов остава един от най-вдъхновените наши поети на изживяното. А този възторг той дири в любовта, в красотата, в живота.
В стихотворението си „Утре”, след бури и тежка нощ, той вярва, че ще дойде мир и тишина, ще грейне безбрежна светлина и пиян ще тръгне по звучаща родна земя. Колко искрена и сърдечна е поетовата изповед -
повярвал в слънцето вървя
през буйно зрейналите нивя.
За да излее кипналия възторг, рядкото си изобилие от богато чувство и настроение на наболялата си душа Димчо Дебелянов има единствен език - стихът, който той е овладял до съвършенство. За поета този език е жизнена необходимост.
А в това именно се крие чарът на Дебеляновата поезия, чрез която той ни разкрива всичките свои радости и скърби.
В нея всеки ще открие и почувствува най-съкровените трепети на поетовата душа, но преобразени като състояния на свръхемпирична душевна действителност.
В черни отшелнически дрехи поетът Дебелянов - „на нощта неверен син” - никъде не се явява. Напротив, той е дете на тоя свят, зажадняло, закопняло да пие от радостите, от красотата на живота с пълна чаша.
Онова, което характеризира пътят на поета, по който той до стига концепциите на своето мировъзрение е чувството, отколкото разсъждението.
В особеностите на действително преживяното, Дебелянов открива детската наивност на душата си и жаждата по вечна красота.
А в това са причините, задето поетът пропуска празника на любовта.
Творецът изживява своите търсения за красотата в живота, своите прозрения, обгръща с топло чувство своите неизменни истини, а това определя емоционалния живот на Дебелянов и значението на неговата кристална поезия.
В съдбата на поета, обаче, се преплитат невидими сили: две начала я тласкат, борят се и постижението на красотата в живота остава сънуван блян - сбъднат в смъртта за родината.
—————
в. „Литературни новини”, Варна, г. 3, бр. 16., 15 октомври 1943 г.
