БЪЛГАРСКИ ЕСЕИЗЪМ
У нас есеизмът е, наистина, непознат род литература. Опитът на г-н Конст. Гълъбов („Орнаменти” - философски и литературни есета, „Хемус”, 1934) е приятен повод за размисъл върху есето, като особено литературно-философско творчество.
„Есе върху есето” е началото на тази нова в литературата ни книга. Авторът темпераментно дава физиономията на есето, неговата отличителност, образната му динамика и стил на мисленето.
Трябва да се съгласим, че г. Конст. Гълъбов основно познава есеизма на западните литератури и, че е безпогрешен в преценките си върху есето като особен род творчество, а не наука, чийто творец е непоправим в своя опит за философия и изкуство, в областта си, всеки есеист е еднократна индивидуалност и национално отличила се, отразила „истината в спектър”, а именно, това отразяване прави от есето интелектуално-емоционално произведение, в рамките на което се движи есеистичното мислене.
Последното е, наистина, самобитна архитектоника, някаква геометрия на синтези и образи. Онова, което отделя есето от другите литературни родове, обаче, е неговия стил и своеобразието на мислите, което всеки есеист поставя между себе и читателя.
И затова есета пишат ония, които носят висша култура и вдъхновение на поети: Пол Валери, Стефан Цвайг, Зинаида Гипиус, Д. Мережковски. Драските на Пушкина, а също и статиите на Блок, са есета, макар неосъзнавани от авторите им. А у нас бихме могли да посочим за есе и „О писменах” на загадъчния Черноризец Храбър, колкото странно и да звучи.
В споровете на историците: дали неговото сказание е част от голямо съчинение или е самостойна творба, последното е по-вероятно. Черноризец Храбър е живял през златната епоха на българската книжнина и е допустимо да е бил изключителна личност за времето си. И ако можем да посочим заченки на български есеизъм, требва да ги търсим само в Храбровото сказание.
В литературата ни след него до днес, есеистични елементи на творчество имат много писатели, но никой не дава в архитектонична цялост есе. По-скоро, ще срещнем междинни полета из литературните ни паметници, дъхащи очарованието на есеизъм.
Поместените есета в книгата на г. Констант. Гълъбов са п е ч а т а н и през разни времена и авторът сполучливо ги озаглавя „Орнаменти”. С качества на същински есета се отделят: „Есе върху есето”, „Любов и ликвидация”, „Писмото”, „Хероизмът на непомраченото мислене”, „Човекът чужденец”, „Психология на българина”.
Предимство на философско съдържание имат: „Физиономичното”, „Психология на модата”. Есетата: ,Книгата”, „Сигнал и слово”, „Интелигенция и европеизиране”. „Политически скептицизъм” и „Волфганг Гьоте” имат характера и свежестта на актюелност, която ги отдалечава от съкровеното, което есеистът винаги има намерение да сподели. Есеистът е не само философ, не само литератор, но е и поет и преди всичко - поет.
В „Орнаменти” на г-н Конст. Гълъбов читателят ще срещне талантливо разгръщане на духовни проблеми, ще се запознае с психологични тревоги и естетични проникновения, които вълнуват с индивидуалната си топлота и истина, пречупени под ъглите на едно познание и вдъхновение.
Последното не превъзхожда познанието (философския интерес на автора), но затова се промъква всъде в речта и я прави строга, а същевременно и художествена. Езикът на г-н К. Гълъбов е модерен, металичен и чист. Някъде се срещат думи („същностно”, „надиндивидуални” (вкус) и други), които дразнят ухото.
В развитието на българския есеизъм, книгата на г-н Конст. Гълъбов е знак, че българският писател неуморно върви към завоюване на прилично място между европейските писатели.
И ние вярваме, че есето, този опак литературен род, ще добие гражданственост, защото вече имаме писатели с ерудиция и поетски пламък, а и читатели, които могат да възприемат тайната игра на мислите и въпреки това, часът на истинското есе у нас все още не е ударил…
————————
сп. „Гребец”, № 1, 1934
