Димитър Кенанов

С Омиров зачинателен запев-призоваване на Музата, Радко Радков се присъединява към стародавна традиция сред европейските поети в уводното си стихотворение „Византия”, отварящо неговите „Византийски запеви” (НМ, С. 1978):

Музо, пей ми как властната мантия
се задипля край нея, кръжи! -
Златоглавата мъртва Византия
във съня на морята лежи.

Бе по плът тя примамлива блудница,
кротка схимница бе по душа.
Мержелеят пак огнени куполи -
мимолетна, дремлива лъжа.

Параклиси зарят в кипарисите,
кипарисите мудно мълвят…
Може би по иконите писани
и аз стена на Страшния съд.

Музо, пей ми за Константинополис! -
Водометите пръскат прохлад,
василевсът, повдигнат на копия,
се завръща във своя палат.

И на трона неземно прекрасен е,
и кълбото държавно държи…

В моята книга „Тихата лирика и търновското студентство” (Издат. „ПИК”, Велико Търново) повествувам за мистичното превъплъщение на Радко Радков в облика на Словодържец, в заедност със Словодържицата/Сафо - реално/иреално озвездена, родена от Афродитината морска пяна. А ипостас на музодвижимата Сафо във „Византийски запеви” е боговдъхновимата песнописица и монахиня Касия.

Радковата прозрачна/ефирна лирика обаче се излъчва не от „дома на музите” - Парнас, а от извънвремеви ефиров чертог, който е убежище на Cловодържеца.

От една страна Радко Радков е светски по образ на живот човек и поет, ценител на античната култура, но от друга страна той се съзнава и самоопределя за „дете на Църквата” (признание пред Иван Ал. Матев).

Затова се вижда сред стенещите пред Престола Божи грешници: „Може би по иконите писани//и аз стена на Страшния съд”.

Неговият дух е покръстен от Византия, както сам признава във „Връщане към Византия” - заключителна стихова изповед от началния книгов цикъл с показателно заглавие: „Диктовка на ангел”:

„Теглиш моя дух назад// и той, от теб покръстен,// се връща в Константиноград”; „Безплътният небесен род// излъчва свойта слава// и теб и твоя обиход// у мене продължава”) (По свидетелство на Иван Ал. Матев преподавателят в семинарията д-р Харитон Попов е виждал ангелоподобен лик в ученика Радко Радков).

Да, исторически Византия я няма днес на географските карти, но нейната Свето-Духова православна цивилизация е непреходно жива - „и днес, когато мръква,// се палят духове-звезди// в небето като в църква”:

Аз взирам в твоя мъртъв век
помръкнали зеници
като в позлата на ковчег
с венец от вощеници.

Изтляха векове, откак
почиваш мълчалива,
откакто жълт свещен варак
лицето ти покрива.

Но теглиш моя дух назад
и той, от теб покръстен,
се връща в Константиноград
като гранат във пръстен.

Византия. Базалтов ек.
Безсънно химнопение.
Заточих те във други век,
във друго поколение.

Днес скиптъра ти не държат
царе Палеолози
и с властен пурпур не цъфтят
имперските ти рози.

Ала след толкова беди
и днес, когато мръква,
се палят духове-звезди
в небето като в църква.

Безплътният небесен род
излъчва свойта слава
и теб и твоя обиход
у мене продължава.

Византия е родина на Православието-Богодържавие - „син покой в олтарите звъни”, „люшват се талазите на исото”, хор „отглася” „иконописното// дишане на вечния живот”.

„Босфорът - копринено възглавие, а над него митра - Цариград”; „велик тризвън” „свят на черноризци и на псалмници”, свят от надмирни образи в „устрем неподвижен и крилат”.

„От изографисаните страници// словото на буквите тръби” „и с багреноткани гънки вятъра// леко спуска се”:

Църкви ли вестят Богодържавие,
или лумват кръстни светлини?
Образи от злато. Православие.
Син покой в олтарите звъни.

Люшват се талазите на исото.
В екота на глъхнещия свод
му отглася в хор иконописното
дишане на вечния живот.

Свят на черноризци и на псалмници,
аз изведах твоите съдби…
От изографисаните страници
словото на буквите тръби.

Босфорът - копринено възглавие,
а над него митра - Цариград.
Образи от унес. Православие.
Устрем неподвижен и крилат.

Слушат изумени върволиците
варвари великия тризвън…
Гробните базалти на владиците
спят преосвещения си сън.

И с багреноткани гънки вятъра
леко спуска се - да окръжи
смъртната печал на императора.
И към вечността да продължи.

…Прочее, природата на същинското поетово вдъхновение се известява много ясно в стихотворението „Диктовка на ангела. Роман Нови Сладкопевец”, което за мен е автобиографично - от смирение Радко Радков укрива себе си като се самоназовава „Роман Нови Сладкопевец”.

Преп. Роман Сладкопевец е чутовен църковен песнописец. Почетният титул „Сладкопевец” е оценка на певческо-словесната красота на неговите химнографски постижения.

Следващата изразително-въздействена степен в песнопенията е „небесногласието/ангелогласието”, постигнато първом от българин - преп. Йоан Кукузел Ангелогласния.

В облика на Роман Нови Сладкопевец, на „мъжа във огнена порфира”, Радко Радков слуша „тайнствения говор на Всемира” и признава, че е инструмент за извънлично диктуване на „горди, самовластни// и порфирородни стихове („Не аз, не аз, Господи, го пиша -// друг ми го диктува вътре в мен”):

Глас на дякон, пение от клира,
златен лъч във димния олтар,
тайнствения говор на Всемира
и мъжа във огнена порфира
страшен като пламък на пожар…
Не аз, не аз, Господи, го пиша -
друг ми го диктува вътре в мен.
В сенника на нощите ми диша
юношата, ясен като ден.
И дорде зорницата угасне,
с утринните свежи ветрове
идат тези горди, самовластни
и порфирородни стихове.

Към самоотъждествяването с Роман Нови Сладкопевец се присъединява и мотивът „другото Аз”, alter ego, на поета/или неговия „говорител”. „Другият” е последен „потомък на теократическа династия”, в „образ на монарх”:

В лунната вода, в огледалата,
в строг анфас на комнинска монета,
в образ на монарх върху стената
с кръстче на държавната планета,
в знак на пръстен, в мраморен отломък
ти ме следваш в моите нещастия…
Кой си ти? -
Последният потомък
на теократическа династия.

Изворът на творческото вдъхновение се разкрива и в „Хорове” (посвещение на Атанас Ванчев). Радко Радков във видение съзира образа на Пресвета Богородица - ходеща по морето „среброока//някаква жена с лице познато”.

„Нощното небе я придружава// и вълната се превръща в злато// от струяща светлина в напева// на води, звезди и серафими”: „Майко Дева,// Непорочна Майко, помогни ми// в тая звездна болка да долавям// звуците, родени от Безкрая!”

Така въпие покаянникът, останал на „земен бряг „с ангелски мечове в сърцето”:

Хорове се чуват от морето.
Белите звезди ли са запели,
или духове в одежди бели
се докосват леко, неусетно
до водата и нощта запява
катедрално чиста и висока?
По морето ходи среброока
някаква жена с лице познато.
Нощното небе я придружава
и вълната се превръща в злато
от струяща светлина в напева
на води, звезди и серафими.
Сушата приглася…
Майко Дева,
Непорочна Майко, помогни ми
в тая звездна болка да долавям
звуците, родени от Безкрая!
Като псалмопевеца се кая
за праха на чувства незарасли.
Но на този земен бряг оставам -
в мириса на сол и водорасли -
с ангелските мечове в сърцето!…

Хорове долитат от морето.

* * *
Радко Радков ни дарява със стихоогърлия-хваления на градове с освещени във времeпадовете имена: Константинопол с Влахерна, Равена, Никея, Никомидия, Мистра, Александрия. Преддверие към тези ослънчени пътеписи-съзерцания е стихотворението „Мъчениците” (с мото: „Кръвта на мъчениците е семе”. Тертулиан).

Текстът като майсторски екфразис на картина проследява тържествената процесия пред първия християнски император Константин и царедворци на доскоро гонимите „епископи църковни,// велики тълкуватели, отци:// с тояги вместо жезли, без венци,// в наметки груби и с лица сурови -// белязани от бич или окови”.

Съпоставяния внушават изстрадания драматизъм на примирението, въздействен по сила е натурализмът с образни детайли („факлите със кървави отблясъци”).

В средата са триумфиращите: „един - с избодено око, друг с крак// пребит и куц, а друг с ръка саката -// величествено шестваха в палата”. От двете им страни са „войниците на кесаря, онез,// които са ги секли вчера”, а „радостният цар,// въздаваше им чест като на властници”.

Мирова възмога на вярата в Разпнатия Богочовек и идваща нова епоха след „мрачната история” - тръпнат дори „статуите в зрачната претория,// изтръпнаха и с образ блед от страх// в червена тога мрачната история// покорно се отдръпваше пред тях”:

И ето, шестват в дългата галерия.
В тържествен строй от двете им страни
с пламтящи факли войните на кесаря
стояха и димящи светлини
се мятаха в уплаха връз потона.
От дъното на залата с корона,
обсипана със капчици рубин,
ги чакаше самият Константин
сред сонма на велможите върховни.
Те крачеха - епископи църковни,
велики тълкуватели, отци:
с тояги вместо жезли, без венци,
в наметки груби и с лица сурови -
белязани от бич или окови.
Един с избодено око, друг с крак
пребит и куц, а друг с ръка саката -
величествено шестваха в палата,
възкръснали из яростния мрак
на скверните езически гонения.
Войниците на кесаря, онез,
които са ги секли вчера,
днес
им светеха и викаха хваления.
Приветстваше ги радостният цар,
въздаваше им чест като на властници
и факлите със кървави отблясъци
ликуваха по техните лица…
А статуите в зрачната претория
изтръпнаха и с образ блед от страх,
в червена тога мрачната история
покорно се отдръпваше пред тях.

Константинопол - някогашният градец Византион, Нови Рим - „град на градовете”, мост от Европа към Мала Азия, светлописна гравюра от свилен въздух и синя морска шир:

В синьото на пролива гравиран,
търсен в отражения, намиран
в камък и позлата на брега -
свети той, градът на градовете,
като оникс в чашката на цвете,
като манастири под дъга.

„Слънце ли аркадите иззида?” - Литва птица, осенена „ с божески криле”. Светецът воин Георги „ореолен слиза// с коня си на ратното поле”. „Полъх-„звук на серафически крила”, „пламък на звезди и кандила”: „спуснат от сияещия рай”, „този град е трон на Пантократор// и на цар с пламтяща морска свещ”.

И града в златосин безкрай дописва/живописва стиховият краеслов - „Слънцето в морето го гравира// и в златогравюрата прозира//синьото на живия безкрай”.

…И сега - идва ред на светлописната Равена, където „лъх кипарисите погали// и спусна се от вечността// лъчът вечерен…” , сякаш - към ранновизантийските мозайки (526-547) на църквата „Сан Витале- „галерия от характерни образи на придворни”.

Ето оценъчния им поривен „прочит” на Михаил В. Алпатов: „Редки образци на византийското светско изкуство. На едната стена са представени император Юстиниан и архиепископ Максимиан с тяхната свита, а на другата страна - императрица Теодора. <…> По безпощадна острота на характеристиката тези изображения не отстъпват на римските портрети. Портретният стил на мозайките напомня повествователния стил на византийския летописец Прокопий, автора на „Тайната история”.

Но в равенската мозайка портретуваните фигури образуват тържествено шествие, към което императорът и императрицата се присъединяват в някакво неземно величие.

Владетелите стоят точно в центъра; в лекото извръщане на фигурите и в жестовете на техните ръце и на ръцете на придружаващите ги е изразено не толкова телесното движение, колкото духовният порив. Фигурите не стъпват на земята, те се носят, преминават плувайки като тайнствени безплътни видения.

За това впечатление съдействат и стройните им, прекомерно удължени пропорции, повтарящи отвесните линии, плоскостността, почти силуетността на фигурите и абстрактните цветни петна. Византийският майстор съвсем не е помислил за пространствено разполагане на фигурите и за техния анатомичен строеж. Неговата задача е била да изрази богоподобния характер на императорската власт” (Алпатов, М. История на изкуството.Т. 2, Издат. „Български художник”, С., 1975, 21-22).

Словописът запев на песнопевеца Радко Радков е в пълна синхармония с възвишения оценъчен екфразис на изкуствоведа! „Да, тя е прежната Равена,// замрежена от нежен зной,// от сватбата благословена// на слънце и лазур родена// за мирна нега., за покой.// Императрица пъстроока//светлей край тихото море…”

„Благодаря, небе, за този// дъх на разцъфнали лози,// за мрака в царските чертози,// за арките, увити с рози,// и за утешните сълзи”…

„Във каменните саркофази// почиват старите омрази// и суетата няма власт”. „В блажените вълни на хора// Юстиниан и Теодора// напускат земните ни дни”:

Лъх кипарисите погали
и спусна се от вечността
лъчът вечерен да запали
кубето на „Свети Витале”
и гласовете на медта.

Да, тя е прежната Равена,
замрежена от нежен зной,
от сватбата благословена
на слънце и лазур родена
за мирна нега, за покой.

Императрица пъстроока
светлей край тихото море
като мозаична отломка
и се гордей, че е потомка
на православните царе.

Благодаря, небе, за този
дъх на разцъфнали лози,
за мрака в царските чертози,
за арките, увити с рози
и за утешните сълзи.

Благодаря ти, че опази
сърцето ми за този час…
Във каменните саркофази
почиват старите омрази
и суетата няма власт.

В зелено злато е простора,
а на съборните стени
в блажените вълни на хора
Юстиниан и Теодора
напущат земните ни дни.

И сега - на път към Витиния, планината „Олимп” c манастира „Св. Полихрон” на солунските братя Методий и Кирил, сонма на св. Никомидийски мъченици. - „Помня свещения град”, „звездния град Никомидия” - „като каменна лилия,// като усмивка на брат”. „Град на идеите, както в сияние// бе го видял Августин” - „празнични шествия, светли недели, // сини морета с вълни разцъфтели”, „иде към мене потайния шепот// на мириади души”. „Всичко се ражда и всичко умира, // но не умира съвсем, но Всемира// чака Последния съд”.

Стихов дактилен ритъм със синкопи на всеки трети ред, новоформни употреби на глаголи/„видя”, надвъзможни сугестивни сравнения („града като каменна лилия,// като усмивка на брат”):

Празнични шествия, светли недели,
сини морета с вълни разцъфтели -
помня свещения град.
В пристана люлната пъстра флотилия.
Помня града като каменна лилия,
като усмивка на брат.

Аз съм ранен от духа на враждите,
а със цвета на морето са дните
и със дъха на балсам.
А в кадивата, в смеха на ясмина
храм пламеней, на света Екатерина
огнеподобния храм.

Долу, на стълбите, влага се стели.
Празнични шествия, светли недели.
Лекият сън ме теши,
и на ветреца в нетрайния трепет
иде към мене потайния шепот
на мириади души.

И се унасям, докле в небесата
пътя си стръмен поеме колата
със диамантена ос,
и да блести сред плеядите видя
другия, звездния град Никомидия
в злато и слонова кост.

Сякаш разискрено Боже послание,
град на идеите, както в сияние
бе го видял Августин.
Празнични шествия, светли недели,
звездни градини над мен разцъфтели -
всичко е спомен един.

Спомен за нещо красиво и любено,
сетне забравено, сетне изгубено -
свети небесният град -
шушнат звездите незнайни поверия
и над покойната стара империя
тъжен извършват обряд.

Всичко се ражда и всичко умира,
но не умира съвсем, но Всемира
чака Последния съд.
И като стълби към храмове бели
празнични шествия, светли недели
бавно минават отвъд.

Сякаш от миниатюра ангелическа „скиптородръжна Никея” с „вечност зове” - „тъмен смарагд е Никея// в славния низ градове”. „Ереси страшни разпръсна,// полкове вражи разби” - „тръгва нагоре към дните// Първи Вселенски събор” и в богослужби молитвено мълви Никео-Цариградският „Символ на вярата” - „смуглата Божия майка// гледа към своя народ”:

Купол далеч зеленее,
глухата вечност зове.
Тъмен смарагд е Никея
в славния низ градове.

В живата цветна мозайка,
в ширния мраморен свод
смуглата Божия майка
гледа към своя народ.

И под аркадите вити
гръмва величествен хор -
тръгва нагоре към дните
Първи Вселенски събор.

Скиптъродръжна Никея
с тъмен смарагд на гърди,
в скръбна самотност владее
над градове и води.

Ереси страшни разпръсна,
полкове вражи разби.
С догмата, меча и кръста
мина през кръв и борби.

Своята дан й отдават
силни на бран племена…
Мий бреговете кафяви
нежнозелена вълна.

И се стопява със нея
в шумните морски води
смуглият лик на Никея
с тъмен смарагд на гърди.

А вглъбена в „дълбоката мъдрост на тайните школи,// стои Александрия с мраморни стволи,// спокойна, в златиста мъгла”. „С въздушна усмивка и с танц на дриада// под звуци на флейта отива към ада// безгрижният елински свят” - „с победни възхвали тълпи от монаси// запяват за Бога разпнат”.

Стихов амфибрахов ритъм със синкопи на всеки трети ред/ „Внезапни синкопи на фразата лирна”. В „александрини” „аз слушам словата на мъртви поеми// и синия шум на вълни”.

Невям одушевява се Александрия, „спокойна, обнажила гръд.// Блаженото слънце плещите й къпе// и каменни къдри на мрамори скъпи// низ лоба й царствен текат”:

Дълбоката мъдрост на тайните школи.
Стои Александрия с мраморни стволи,
спокойна, в златиста мъгла.
В широката делта разпева вълшебен -
гребците на морския гребен
и дългия мах на весла.

В носилки атлазени смугли царкини -
отнасят ги робите с туники сини
през шумния уличен гмеж.
И стъпка ли беше? - тя трепва немирна,
оставя във вятъра мирис на смирна
и лъх на забравен копнеж.

Смешение, кръг на съдби и народи.
В среднощния въздух звънят хороводи
и блика на систри звънът.
Но кой, кой изписал е знакът ?-мега
в коравия камък? Звездата на Вега
защо се е спряла сред път?

И крехкият лотос увяхнал е вече,
слухът ни отвикна на риторски речи,
вълната гранита гризе.
Безмълвните фигури в твойте градини
отглъхнаха в ехо на александрини
и морският вятър го взе.

С въздушна усмивка и с танц на дриада
под звуци на флейта отива към ада
безгрижният елински свят
и бурно пред църквите в златни украси
с победни възхвали тълпи от монаси
запяват за Бога разпнат.

В пръстта го видях, оня паднал капител
и с бял ореол като свят небожител
цъфтеше самотният храст.
Не помниш ли, град величав и огромен,
как слизаше с въздуха лек и псаломен
тъгата на ангелски глас?

Внезапни синкопи на фразата лирна.
На времето стъпката трепва немирна
и кеят е цял в светлини.
Над белите гребени плуват триреми.
Аз слушам словата на мъртви поеми
и синия шум на вълни.

Тъй в горда осанка на статуи голи стои
Александрия с мраморни стволи,
спокойна, обнажила гръд.
Блаженото слънце плещите й къпе
и каменни къдри на мрамори скъпи
низ лоба й царствен текат…

Неуморно, вдъхновено пътеводи Радко Радков и показва Мистра от Пелопонес - „тъй неочаквано и зрима// на хоризонта грейна тя”: „И всяка скръб от мене пада” - „Във ясписа на небосклона// като във здрача на икона// градът тъмнее и блести”, „червена облачна грамада// пий залезните тишини”.

Изключителна импресивна образност - прозрачна, бистра като планински въздух, разстлан в спокойствие под залезно червено було на облаци от тишини.

Стихотворението се поднася като текст, намерен в приписка от гръцка Библия. Средновековният съзерцател на Мистра се самоизповядва и гори в библейска по глъбина драма, започната от първозданния Адам, прогонен наедно с жената от Рая след грехопадението (Бит. 3:23-24): „Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина, да обработва земята, от която бе взет. И изгони Адама, и постави на изток при Едемската градина Херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към дървото на живота”.

Мистическата Мистра е пред дверите на Едем, затова „сянката на херувима// стои пред нейните врата”: „Подпрял ръцете си на меча,// той блика като тъмен плам// и пази входа. Ето вече// хилядолетие изтече,// но той е неотстъпно там”.

Неотвратима е отсъдбата Божия и напразно питащият мълви към себе си: „За кой ли грях ме Бог прогони// и да се върна запрети?” Сякаш не знае, че навеки затворен е Едем. „Ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда” (2 Петр. 3:13).

За душите на праведниците е приготвено Царството небесно/духовния Рай: „Да се не смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте. В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа. Отивам да ви приготвя място. И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз” (Йоан 14: 1-3):

МИСТРА
намерено в гръцка домашна Библия

Тъй неочаквана и зрима
на хоризонта грейна тя.
В камбаните й слънце има…
Но сянката на херувима
стои пред нейните врата.

Подпрял ръцете си на меча,
той блика като тъмен плам
и пази входа. Ето вече
хилядолетие изтече,
но той е неотстъпно там.

За кой ли грях ме Бог прогони
и да се върна запрети?
Във ясписа на небосклона
като във здрача на икона
градът тъмнее и блести.

И всяка скръб от мене пада…
Над хор от църкви и стени
и над градинската прохлада
червена облачна грамада
пий залезните тишини.

В християнската култура се предпочита да се изследва противостоенето на тялото/плътта и душата (срв. Гал. 5: 16-17).

Противно на езическата античност, тематиката на изкуството се прехвърля от видимата действителност към вътрешния мир на човека, представен за носител и арена на космическото противоборство на Доброто и Злото.

Като всеки човек и Радко Радков гори в тази люта борба: „Звучи в духа ми раят нов,// а плътта ми жадна като ада,// тръпне в еретическа любов// и сама възлиза върху клада”.

Сладостните тръпки на плътските привличания с алюзията за отгласи от Едем и пелиновата горчивина подир изгубената отприродна душецялостност/целомъдрие.

Тази графика на страстта чертае/огреховява лика-„ангелско лице” на любовта - Теофана, име на царица - „то бе ехо, а сега е зов,// то бе полъх, а сега е буря//, капка кръв в евангелски обков,// ангелско лице в миниатюра”:

Дъното на сребърния съд
носи твойто име като рана,
сякаш издълбано в жива плът
име на царица: Теофана.

То бе ехо, а сега е зов,
то бе полъх, а сега е буря,
капка кръв в евангелски обков,
ангелско лице в миниатюра.

То с росата няма да умре.
Вятърът повтаря - Теофана,
ритъмът на гръцкото море,
ивиците от седефна пяна.

И звучи в духа ми раят нов,
а плътта ми, жадна като ада,
тръпне в еретическа любов
и сама възлиза върху клада.

* * *
И пак - вървеж пилигримен към „града на градовете”: Влахерна! Видение на св. Андрей Юродиви - Покров Богородичен. Влахернска икона на Св. Богородица и Младенеца с восъчна замазка, направена „чрез смесване на свети мощи и много други благоуханни съставки” - „И сякаш дивна личба да личи,// че аз не съществувам само днеска,// ме гледа с незалязващи очи// ликът на Богородица Влахернска”:

Какво ми казва мраморният под
в росата на мозайки златоцветни,
владиците с тържествения ход,
десниците им с жезли искрометни?

Защо възкачвам стръмни стъпала
със плащ, пропит от влагата вечерна,
и мойта скръбна сянка се разстла
във багрените зали на Влахерна?

Не знам, не знам - във нишите горят
забравени светилници от глина.
Към мен, към мен възхожда из димът
снагата на починала княгиня.

И сякаш дивна личба да личи,
че аз не съществувам само днеска,
ме гледа с незалязващи очи
ликът на Богородица Влахернска.

Чудотворната икона от Влахерна напуска Цариград - Втория Рим. Пренесена е в Третия Рим - Рус:

За кръстния ти път си мисля
и за кръщелните води,
отдето ти иконописна
и самодържна се роди,
отдето, жезлена княгиня,
прекрачи храмовия праг
и знамето на Константина
пое.
И го спаси от враг.

С име на град е посвещението на именития Радков духовен събрат - гръцкия поет Георгиос Сеферис. Споделена, непрестанна болка по изгубената гръцка Смирна с образ на детство: „Твоята Смирна” не е „в думата уханна и ефирна,// напомняща старинен аромат”, „не в рухналия фриз”, „а в тая жива пръст// е твойта Смирна… Ти стоиш в повея// с ръце на кедър”. „О, твойта Смирна! … Мига// я скри в сълзата” - „вдъхвай я дълбоко, задържай я дълбоко,// задържай я в гърдите си така,// че всяка земна пора с кръв и болка// да обгори сърцето ти!” „Тя е, тя е// изгубената Смирна, твоят град// от детството”:

Не в думата уханна и ефирна,
напомняща старинен аромат,
не в бягащата към брега немирна
вълна със гребен, сребърно крилат,
не в синьото припламване крайбрежно,
в пристанищния шум околовръст,
не в рухналия фриз, поникнал нежно
с лист мраморен, а в тая жива пръст
е твойта Смирна…
Ти стоиш в повея
с ръце на кедър. Твоите крака
като дървесни корени със нея
се сраснаха, щом стъпи на брега.
О, твойта Смирна!
Вдъхвай я дълбоко,
задържай я в гърдите си така,
че всяка земна пора с кръв и болка
да обгори сърцето ти!…
Мига
я скри в сълзата - тя е, тя е
изгубената Смирна, твоят град
от детството!…
Ръцете ти ухаят,
раззеленени в приказния свят
на гръцкото й минало…
Немирна,
вълната търси влюбения бряг.
И ти трептиш - дърво от лъх и зрак,
в изгарящата пръст на твойта Смирна!

Детството (о, прескъп образ!) помни и Радко Радков с „ветреца лек”, с великденчето, с „прозрачна синева// и с колко радостни камбани” - „като към роден край сърцето// към тях отново се стреми” („Славянска елегия”):

Повя ветрецът лек и ето
великденчето тъй дъхти,
тъй се люлей на стъбълцето,
че без да искаш, чезнеш ти
във спомена полузабравен
за оня мирис стародавен
на пролетните празненства,
на къщите с върба венчани.
С каква прозрачна синева
и с колко радостни камбани
отмина детството…
Сега
в утешно-сладостна тъга
ги спомням. Всичко е отнето.
Но пак, преди да се стъми,
като към роден край сърцето
към тях отново се стреми.

Предобразното съответствие на Радковото емоционално състояние е при Пейо Яворов („Великден”):

Един - и втори удар в безмълвието нощно…
Задружно проехтяват църковните камбани
и светла вест се носи… <…>

Звънят, ехтят камбани… На всеки удар нови
с по някой спомен сладък отеква памет будна:
сърце за миг забравя тъгата, що го трови,
и трепетно заслушва се в приказката чудна
за минало детинство, за дните невъзвратни
на младите надежди и сънищата златни
и вярата наивна… кога тече живота
безгрижно и щастливо под бащин покрив мили. <…>

Честито, свидно детство - цъфтяща, рай долина…

* * *
Радко Радков съзнателно се чуждее от пълнообхватно „разораване” на бразди в нивята на философията. Обхванат от мистичния пламък на безбройния рой от метафори/образи, той се запитва за техния произход.

За него напр. монашеската процесия има и невидимо измерение: „Неизменно се движат натам, към предвечния образ на вещите,//безконечно издигат с ръце двуконечния пламък на свещите”; а „Всяка дума, слязла на езика ми,// сякаш от безкрая е дошла”.

Поетът семинарист знае за Платоновите ейдоси/идеи, но явяването на вещта/ материята за него се обяснява по Моисеевото откровение: „И вярвам аз, че всяка вещ отново// създава се от първозданно слово// в летежа на часа”.

„Първозданно слово” са творящите повеления на Бога при сътворяването и устрояването на мирозданието. Извеждането му от „нищото” в битие са в подреденото измерение на красотата (Бит. 1:31).

В библейския разказ изреченията са прости и ясни: „А земята беше безвидна и пуста … Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Бит. 1:2-3). „Божествена глъбина” на сътворението! („В приливите на деня”):

Бръшлянов злак обгърнал е перваза,
а в приливите на деня
така дълбок, прозрачен е талаза
на залива, че радостно доказа
божествената глъбина.
За него покриви се червенеят
в зеленина и пее чичопеят
със утринни сияния в гласа.
И вярвам, че всяка вещ отново
създава се от първозданно слово
в летежа на часа.

И още: „Пленници са хората// на вихреното вещество”… „аз знам преддверието разтворено// в най-скритото им същество” („ Осмогласно пеене”). „Ликът на Нещото,// Голямото, кълби се там”. „И де е нашето отечество,// в менливото ли естество? - //Човечество, богочовечество,// плът-дух, вселенско сечиво!” Кълбят се възклицания и питания в „мъглявини от тимиам” - „в един пожар, в една литургика,// човек, природа, божество”:

Не изоставена кадилница,
дими край черния престол,
не воин-дух в пламтяща ризница,
не ангел с кървав ореол.

Какво е туй? - Ликът на Нещото,
Голямото, кълби се там
в отворената двер, зад свещници,
в мъглявини от тимиам.

И де е нашето отечество,
в менливото ли естество, -
Човечество, богочовечество,
плът-дух, вселенско сечиво!

Мозайките са се разпукали
и камъкът живее свят
от тая царствена литургика,
от тоя полет непознат.

Че в мощния разлив на хорове,
завръща се от векове
глас, пламнал във платната морави
на облаци и ветрове.

О, храмове от зрак и бигори,
о, вкаменели тишини!
Летят, летят безплътни фигури
не на стени - във висини.

И сред мозайките разпукани
в едно, в едно са същество,
в един пожар, в една литургика,
човек, природа, божество.

В осмогласното/октоихово пеене и приобщаване - „мисъл за смъртта” „с отсъствието на смъртта”. Люде, пленници „на вихреното вещество”. Воплите на псалтите „предугаждат вечността”. И тая „хилядолетна скръб”- неизтребим копнеж по „жената в алено” - „преддверието разтворено” „да върне образа й скъп”:

Що? Мисъл за смъртта, отдаване
на сходството й с вечерта
и осмогласно приобщаване
с отсъствието на смъртта.

Какво че пленници са хората
на вихреното вещество?
Аз знам преддверието разтворено
в най-скритото им същество.

И то е вопъла на псалтите,
просторно тих или въззет
на облаците зад превалите
с отблясък на тръбяща мед.

То може в слънчевата просека
да спре над царските врата,
стопено в струйките на восъка
да предугажда вечността.

Да шепне за жената в алено,
да върне образа й скъп
под полилеите, запалени
с хилядолетната ми скръб.

И отново, отново - звънарня, вечерня, останал сам литургист „в манастир край морето”. Вълнови напевно синкопен ритъм, фразови едноримови подхващания, въззети по пример на Яворови стихове.

„Пресвети съзерцания безбрежни”, приединяване у Бога с „ивиците пенни, белоснежни// и с Бога аз се слях.// На моя дух крилете белоснежни не помнят грях”. Осъществена следпокаянна свобода-чистота:

Прииждат непокорните талази
на тази шир.
Прииждат неуморните талази
и под скали като гигантски вази
белее манастир.
Между скали като гигантски вази
и водна шир.

Но няма ги мъжете в схимни ризи
и аз съм сам.
Мъжете в дългополи схимни ризи,
ръцете им с молитвените низи
са бегъл плам…
Не крачат те с молитвените низи
и аз съм сам.

Далеч от мирска злост и плътска похот
минават дни.
Далеч от пустославен шум и похот
се вслушвам в оглушителния грохот
на морските вълни
и ехо от нестихващия грохот
са мойте дни.

Всевечната мелодия размерна
на тоя бряг.
Всегласната мелодия размерна
звънарнята събужда за вечерня
и тръгвам пак
самичък да отслужа аз вечерня
на тоя бряг.

Тъй в свети съзерцания безбрежни
не вкусих грях.
В пресвети съзерцания безбрежни
със ивиците пенни, белоснежни
и с Бога аз се слях.
На моя дух крилете белоснежни
не помнят грях.

* * *
Завърших четенето на „Византийски запеви” от Радко Радков с десетки написани страници за светлите и на места - драматични вопли на поета псалмник. Продължавам да осмислям вълненията си на читател ценител.

Светла синева лъчеструи от сякаш самородни образни преноси, които като изумруди красят словесната дреха на стиховите запеви. Но метафорите смарагди трудно се схождат с образци от литературни движения - символизъм, импресионизъм, имажинизъм, експресионизъм.

Образованият поет познава добре лириката на именити български и световни поети, но като съзерцател на красотата в природата той саморъчно изработва своята „златна роза” - златосветла наметка от сплавта на думите:

„Всяко незабележимо движение на човешкото сърце, също както и летящият пух от топола или отблясъкът на звезда в някоя локвичка нощем - всичко това са златен прах” за вътрешната рудница/ковачница на поезията (Константин Паустовски, „Златната роза”, НК, С., 1968).

„Художникът не може да изрази своята мисъл със силогизми” - твърди Иван Пауновски, когато предговаря лиричната проза на Михаил Пришвин. Затова напосоки отгръщам листове от „Очите на земята” (НК, С., 1965) на големия руски майстор на словото („моето „аз” <…> се оглежда в огледалото на вечността, да излиза винаги победител над преходното време”) и намирам изказна общност с Радковото прирородосъзерцание:

„Привечер горите в далечината започнаха да се синеят и въздухът стана като воал, почти като мъгла. Така парата, издигнала се през деня от земята, започна да се сгъстява. Долетелите дроздове пееха особено изразително. И аз, седнал на пъна, с пълно чувство слушах своята литургия” (с. 50).

На това изгубено днес непосредствено, взаимообично общуване с природата един от зачинателите е отшелникът св. Антоний Велики (ІV век). При него „дошъл един от тогавашните мъдреци и рекъл: „Как понасяш, отче, такъв живот, лишен от утешението, което доставят книгите? Той отговорил: „Моята книга, господин философ, е тази сътворена природа. Тя е винаги с мене и когато поискам, мога да чета в нея словата Божии”.

Радко Радков има дара на непосредствеността, както при св. Антоний и Михаил Пришвин. Ето напр. в „Елинско писмо” („прибойно” късоредов ритъм) морското „пенно вълмо” се преобразява в „свитък краткотраен// с елинско писмо”.

А новата вълна „знакове от свила// и от светлина” „разстила” - незнаен текстописец на свитъка, вечно скрит е тайният смисъл:

На брега сияе
пенното валмо -
свитък краткотраен
с елинско писмо.

Мре. Но го разстила
новата вълна:
знакове от свила
и от светлина.

Кой го е написал?
Вечно крият те
тайния си смисъл…
Приливът расте.

При Радко Радков мистичната Любима е недостижим образ-копнение и мираж. Понякога той я именува - Сафо, или инокиня Касия, „недостъпна за греха”.

Сякаш художник импресионист следи лъча в косите и „нимби с багреца на късно лято”. Редът от кипариси// оттатък манастирската стена” се образописват „като низ диакониси”, които „пътуват към невидима страна”:

Когато лъч косите ти допре,
съзираш ли в мълчанието свято
лица на патриарси и царе
и нимби с багреца на късно лято?
Или следиш реда от кипариси
оттатък манастирската стена,
които като низ диакониси
пътуват към невидима страна?

Миражът обаче е невъплътим и поради това - непостижим като „звездица в тия небеса// и в миглите на вековете:// една некапнала сълза”.

А при всяка срещана „материализация” се издига нерушима, невидима стена: „ Нека нищо няма между нас://дори тънкотканата ти дреха// е много за мен - сякаш е каменна стена// на Семирамида” (Павел Силенциарий).

В този ред на послеписни мисли добавям моя мираж-съзерцание на „по-млада от дъжда жена” до „златна залезна вода” - „подобно обица над нежно рамо// - гори вечерница звезда”.

Стихотворение, което сега разбирам защо толкова много допадна на Радко Радков по негово признание:

ПРИВЕЧЕР

Сега ли съм дошъл или отдавна
живея в тебе, Царевград -
ухае май и стръмен ромон пада,
мостовете небе крепят.

И погледа ми властно прекосява
по-млада от дъжда жена:
виновните си часове забравям -
вали невинна тишина.

От хълмите на пръсти слиза пламък
до златна залезна вода:
подобно обица над нежно рамо -
гори вечерница-звезда.