ТИХ РАЗГОВОР
Топъл полуден. Над земята се носи миризма на кипнала пръст и нова трева. В небесните висини са разстлани като коприна облаци, а между тях се синее южното небе.
Безшумно струи Странджа, скрита в равнината между храстите.
По двата й бряга почиват войници, изложили мръзналите си през зимата снаги на пролетните лъчи.
Нейде лъч се къпе в бистрата вода, нейде рибки се галят със слабото течение. Недалеч е селото, напуснато от жителите си, дало временно подслон на една малка войскова част.
На един от завоите на реката стоят двамина войници и тихичко се разговарят,
- Гледам, брате, - подхваща русият едромустакат ефрейтор; Костадин, - гледам тия вериги жерави, нанизани горе над главите ни и знам, че по нашите места отиват.
- Нали оттук идат - отговаря лениво задрямалият му другар, редник от същата рота, Велико.
- Значи, пролет е дошла, щом отиват… Ех, а пролет за боеве ли е? Погледни земята: на всяка педя изпълзува гадинка, надига се тревица, тъй и по нас е. Осиротя тази земя…
- Махни се от тези мисли, аратлик! Отде налиташ все на тях? - И дремещ, Велико, махна ръка.
- Победихме, нали? Прославихме пушките. от които ръцете мазоли хванаха, ордени и чинове за нас, а слава за царщината. Но, казвам ти, всичко е, дето го казват, празна работа.
- Не е за нашите глави работа; нито като почнаха, ни казаха, нито като ще свършват, ще кажат…
- Разбира се - cамоуверено потвърди ефрейторът, - но не е тъй с животеца ни даден от бога да се изживее мирно и тихо на майката земя. Де е съпругата ми сега със своите деца? Кой разтушва старата ми майка? Можеш ли да ги видиш сега там по нашите полета, залутани над окитената земя, да чоплят из пръстта и при всяко стръкче да търсят нашите образи?
- Слушай - отмята на друга страна Велико - как над нас бръмчат пчели; послушай как шумоли водата покрай храстите… Де, братко, да отиваха тъй мирно и хорските работи. ..
- Хм. . . - усмuхна се npeсилено Костадин - отпусна ни много пролетта, разхлабихме се нещо, ала не ще е на добре. Своски и човешки започнахме да живеем пак и затуй, казвам ти, сега ми с жал за падналите другари, яд за изгубено време и срам за много безчовечности що извършихме…
- Така е, като няма бой - рече Велико с цел да тури край на този тих разговор…
Но в същото време от селото се nодаде сигнал от тръба, който отначало се проточи лениво над глъкналата равнина, а след кратката пауза се последва от енергичните ноти на тревогата.
- Чуваш ли, Велико? Тревога бие.
- Вярно: тревога!
В миг тяхната сантименталност потъна в съкровищниците на сърцата им. Лицата им добиха суровия войнишки израз. Хвърлиха остри погледи към селото, където се носеха грапавите звукове на тръбата, и ведно отърчаха назад.
Половин час след това селото опустя и на брега, където лежаха двамата другари, вятърът поклащаше една цигарена книжка, паднала от тях…
