Продрум Димов

Такива изповеди предизвиква новата стихосбирка „Живея високосно” на Георги Константинов, предложена на читателите ни от столичното издателство „Хайни” в края на 2023 г. Изданието е посветено на 80-годишнината на автора.

Името на този забележителен наш поет навлиза с хъс в родното ни литературно пространство през втората половина на миналия век с появата на бял свят на дебютната му поетична книга „Една усмивка ми е столицата” през 1967 г.

Радушният прием на първородната му творба извиква на живот неподозирания му творчески потенциал, който скоро го нарежда сред най-известните ни талантливи творци на мерената реч у нас.

Следя в продължение на години неговото творческо развитие и съм заживял с убеждението, че трудно бихме открили автор в съвременния ни поетичен свят, който да откликва и да отразява добронамерено и правдиво с удивителен професионализъм и психологизъм текущите социално-икономически процеси, които оформят сложния и противоречив, постоянно изменящ се облик на днешното ни общество, подлагано на всевъзможни изпитания и политически сътресения.

Именно този му подход определи в сюжетно-тематичен план същността и характера на целокупното му, силно въздействащо творческо присъствие в националния ни духовен и обществен живот през последните ни близо шест десетилетия.

Винаги, когато съм се докосвал до всяко ново негово заглавие, усещам неравния пулс на съвременния социален организъм, задъхващ се напоследък от необуздаема уродливост и недопустима низост, които рушат безпрепятствено традиционните високи морални ценности на българина.

Това обяснява до голяма степен и онзи нескончаем низ от болезнени разсъждения и тревоги, които не оставят на мира рядко надареното му поетично перо, което най-услужливо разкрива терзанията на дълбоката му философска, творческа и човешка същност.

Такъв почувствах Георги Константинов, безспорен връх в днешния ни поетичен свят, и в юбилейното му издание „Живея високосно”, в което наистина е излял и изваял със средствата на изящната словесност лиричния облик на рядко творческата си човешка личност.

Съдържанието на книгата е обособено в пет основни цикъла: Отсам или отвъд, Завинаги в пейзажа, Есенен сняг, Цигански рид, Просто човек.

Още от първото му стихотворение „Стръмен живот” ни обзема неспокойното, напрегнато дихание на твореца, устремен да върви напред непоколебимо, защото е убеден, че:

„Животът е изкачване.
Не е възможно
да се родиш на непристъпен връх.
Началото ти почва от подножие.
Вървиш по стръмно -
до последен дъх.” /”Стръмен живот”/

Георги Константинов е поет и изобщо творец с изключително чувствителни сетива, които улавят и най-неуловимите вибрации в съвременния социално-пихологически въздух, който диша нашата съвременност.

Затова и в редица свои творби излива напиращото си безпокойство и досадно недоумение от недопустимата нравствена деградация и неспирна комерсиализация на нашето съвремие.

Той не може да приеме вероломното нахлуване на грубите материални интереси и растящото пренебрежение на духовните потребности в живота на объркания ни съвременник, който е заставен да приема „свестните за луди и глупака вредом да почита”.

Затова поетът, носител на истинските човешки ценности, заявява:

„Знам - този свят практичен
ми се чуди
как в свойта непрактичност оцелях…
Да, може би поетите са малко луди,
но всяка скрита истина
е в тях.” /”Странно занятие”/

Поетът от Плевен непрестанно живее с разноликия пулс на неспокойното ни битие, посвещавайки всеотдайно перото си на забързания ни ден, в труд и борби усеща как се изнизват безвъзвратно годините и неусетно навлиза в не особено бодрите дебри на третата възраст.

С нескрита самоирония, която неведнъж с присъщото му чувство за хумор ни потапя в потискащите преживявания на късната си нерадостна житейска есен:

„Не смея да се видя в огледалото.
Не искам и да чуя своя глас…
Така живея аз.” /„Грешка”/

Немислим е поетичният свят на Георги Константинов без озониращото присъствие на любовта във всичките й измерения както в цялостното му творчество, така и в тази стихосбирка.

Неоспоримо свидетелство за това са многобройните му творби, посветени на интимната лирика, завладяла респектиращи територии в поезията му.

Достатъчно е само да си припомним огромното въздействие на нашумялата му преди години поетична книга „Обичам те дотук”, претърпяла няколко издания в хиляди екземпляри.

Да не говорим, че повече от 200 негови лирични творби са облечени във вълнуващи музикални одежди и се превърнаха в неделима част от богатата съкровищница на родната ни поп музика. Не случайно тази тема звучи властно и в това му силно емоционално заглавие.

Чета и асоциативно се пренасям в Пушкиновото отношение към това велико чувство. Нещо повече - долавят се нежни лирични напеви от поезията на Димитър Бояджиев, Яворов, Кирил Христов.

В магическата сила на обичта поетът вижда нейната огромна роля да извисява човешкия дух и самочувствие и да избавя от малодушие, беди и злини. Инак едва ли би споделил:

„Така е, приятели мои,
във дните
на кървави вести и болка самотна.
Любовта е спасителна -
Любов към Живота!” /”Цялата любов”/

Тези горещи стихове, изтръгнати от парещите вътрешни дълбини, дават тон като призивен камертон за осмисляне благородната възродителна мисия на стойностния интимен свят на човека.

Сродна емоционална обагреност краси огромна част от парещия творчески свят на поета.

Неистов зов за хармония ни грабва неотразимо в стихотворенията му „Напреднала младост”, „Избор”, „Като блуден син”, „Звезден знак” и мн. др., които отразяват високите температури на лумналия неугасим огън в обичта на поета към хората и живота.

Дълъг и неравен е житейският път на автора, понасял набезите на беди и сурови изпитания, но неговият нрав е здрав и кален, заякнал да преодолява жестоки бури и горчиви дни.

Много сполучлива лирическа илюстрация на тези негови трудни преживявания е своеобразното му автобиографично стихотворение „Завинаги в пейзажа”.

Авторът сравнява себе си с „бял камък, който инатчийски стои” и твърдо, неотстъпно се бори и оцелява в битка с безкомпромисните предизвикателства на времето, което руши безмилостно и отнася неустойчивите в безмълвното забвение на миналото.

Мнозина си отиват безследно, но сътвореното от човека остава завинаги като Хеопсовата пирамида, ням свидетел на толкова минали времена и епохи. И може би това дава основание на поета да ни внуши:

„Аз пък оставам
завинаги тук -
мигове сред вас
и векове след вас!”

В не малко стихове ставаме съпричастни и на размислите му върху смисъла и съдържанието на човешкия живот.

И колко жалки се виждат в съзнанието на здравомислещите наши съвременници, станали жертва на алчност за имоти и пари.

Колко чужда е за здравия разум и жаждата за земя. И може би това заставя поета да възкликне:

„А всички ние -
докрай и след края -
принадлежим на нея!” /”Принадлежност”/

Подобни философски разсъждения, които ни принуждават да се замисляме все по-често за мимолетното ни присъствие на тоя свят, откриваме в творбите му „Случайно сравнение”, „Шипковият храст”, „Неделен гост” и др.

При изграждането на лиричния герой Георги Константинов, за да ни въведе в неспокойния лабиринт на драматичните му преживявания, не рядко прибягва до обрисовката на вътрешния му свят и до услугата на пейзажното настроение, което е в унисон с поведението на разкривания персонаж /”Между лятото и есента”/.

В не малко стихове ставаме свидетели и на перманентното напрежение, което днес съсипва и гнети безпощадно света. Човекът е обект на безскрупулно издевателство от всевъзможни медии, които едва ли не ни подлудяват:

„Луд е светът! - всекидневно изричам.
Сякаш човекът е грешка в пейзажа.
Няма как лудия свят да обичам.
А ми е трудно
да го намразя. /”Великденско утро”/

Това стихотворение ни отвежда към социално-гражданската тема, която битува не за първи път пълнокръвно в неговия чувствителен творчески свят.

Поетът постоянно более и страда, възмутен от безпрецедентната морална социално-икономическа разруха, довела до унизителното обедняване на народа ни, съсипия на държавата ни и нейното затъване на европейското социално-икономическо дъно.

Инак как да си обясним тягостната атмосфера, която нахлува и ни потиска в не малко горестни творби - „Напуснатата гара”, „Цигански рид”, „Да си представим…” и мн. др. , които извисяват Георги Константинов сред най-забележителните представители на съвременната ни социално-гражданска поезия.

Чувствителното, талантливо перо на автора не остава безразлично и на неудържимото изтичане на младата българска кръв в чужбина. Поетът не може да понася как:

„Младежите ни от години
бягат във чужбина.
Горите ни навред изсичани,
изчезват във чужбина.
………………………………….
Май само планините наши
остават в милата родина.”
/”Май само планините…”/

Това стихотворение ни препраща към най-сакралните кътчета от душевността на поета, в които пулсира обичта към род и родина, към скъпата татковина, горещо възпята от Вазов и десетки последователи, посветили перото си на преклонението си пред свещената земя на Ботев и Левски.

И прави чест на Георги Константинов, че в поднесения ни многообразен тематичен конгломерат е заселил отново завладяващи стихове със силен патриотичен заряд.

Достатъчно е само да посочим атрактивното му стихотворение „Земя на кръстопът”. За него няма по-скъпо на света от:

„България - преглътнат вик
между падение и слава.
По стръмен път
сърцата ни
в неравноделен такт туптят.

България - това е всичко днес,
което ни остава! -
най-святата земя,
разпъната на кръстопът.”

За съжаление, днес родината ни е с хищните лапи на безразсъдството, фалша и лицемерието, които взривяват стиха на честния човек. Възмущението на поета премахва всякакви граници:

„Не е толкова страшно,
че грабят и крадат.
Страшно е, че те са
винаги невинни.” /”Пейзаж отвисоко”/

Трудно бихме открили в съвременната ни изящна словесност, друг автор, който по примера на Смирненски с похватите на поетичното слово да поставя на позорния стълб днешната жалка и унизителна действителност.

Заедно с всичко, сътворено от талантливото перо на Георги Константинов, тези редове наистина правят поета достоен за най-високия пиедестал на днешната ни поетическа мисъл.

8 март 2024 г.