ВЪЗНЕСЕНИЕ

Панчо Михайлов

Чу се за миг тревожен писък на жена, дигна се прах около релсите и трамвай № 3 се закова на място. От всички страни се запътиха любопитни.

- Какво стана?

- Момиче… под трамвая…

- Горкото!… Само ли се е хвърлило?…

- Не зная…

Тълпата, жадна за новини все повече и повече се увеличаваше. Дойдоха и стражари, разблъскаха околните. Но любопитните не преставаха да прииждат.

- Такси! - заповяда някой.

Двама прикрепиха измъкнатата под трамвая девойка.

Роклята й - вълнена, тъмночервена - беше разкъсана на две, а по силно напудреното й лице, вече посиняло от удара, течеше кръв. Това накара мнозина да се извърнат ужасени.

Настаниха я в таксито, което мина тъжно, сякаш натоварено с мъртвец, покрай мълчаливата стена от хора.

В болницата тя се бори цели два дни. Продължително стенеше и викаше. Не се знаеше кой ще победи - смъртта или животът. На третия ден настъпи успокоението.

Заспа тих, блажен сън. Затова не можаха да узнаят - коя е. Догадките не помагаха.

Лицето й беше затворено като малката кожена чантичка, здраво стисната в ръката й. В чантичката намериха евтино четвъртито огледалце, басмена кърпичка, червило и пет двулевки. Нищо повече. Обръщаха я, търсиха - нищо.

На четвъртия ден болната отвори очи и се заоглежда със свенливо учудване. Сноп утринни лъчи кръстосваха стаята, прорязваха синкавия лек въздух и се удряха о чистия подъ. Къде се намира? Някъде високо и далече от хората…

А изрядно белите милосердни сестри, които се движеха леко и неусетно по пода, не са ли ангели с дълги пухести криле?

- Е, как е, сега по-добре ли сте? - отблизо я попита тихо някой.

От двудневния кошмар и кръвоизлиянието тя беше отслабнала и не можеше да се обърне и да види кой е. Гласът повтори, - беше мек, приятен. Като ветрец я погали по лицето. Тя притвори очи и - бавно, неусетно, потъна в сребристите води на още по-голямо блаженство.

По малките й устни детска усмивка потрепна нежно, като крило на пеперуда, и изчезна. Колко леко се диша тук - помисли си тя. Няма вече никога да страда. Като очисти всичките си прегрешения от сърцето - може би и тя ще стане един ангел, такъв малък, кротък, мил, със сини очи и дълги светли коси.

Ще слиза често на земята и ще обикаля бедните квартали.. Колко много скръб и унижения има под малките схлупени къщички.

О, тя знае, нали израсна там в един разграден двор с разхвърлян боклук, върху който ровеха кокошките. След смъртта на баща й мащехата не можеше да я търпи.

С клетви и удари я пропъди. Тя тръгна с първия срещнат човек - някакъв пътуващ агент на застрахователно дружество. Направи й нови дрехи. Колко хубава изглеждаше в тях! Няколко дни само щастие, любов… После я остави в един хотел и замина…

Повече не го видя… По-късно се научи, че и с други е постъпвал така. Но беше вече късно. Хотелът беше мръсен, с изпокъртени стени и дървени стъпала, мрачни влажни стаички, с напукани, избелели, винаги спуснати пердета.

Съдържателят с изкривеното си лице, острите отпуснати като на морж мустаци и подлите малки очи напълно отговаряше на полуразрушеното здание. Животът на тия жалки бедни момичета струваше толкова, колкото и едно шише хубаво червено вино!

Рядко биваше трезвен и тогава само се караше с прислугата, че го краде. Новата гостенка той прие с радост, че беше необикновено млада и хубава. Потърка ръцете си от удоволствие…

Идваха много мъже и с най-различни професии. Отначало тя плачеше, отхвърляше ласките им. Какъв срам! Сълзите й изгаряха в огъня на грубите животински желания.

После видя, че не е сама и - привикна, както другите…

Сега тя едно по една ще ги изтегли от калта.

- Не тичайте към колелата - ще им каже тя.

- Защо? - ще се учудят те.

- Елате с мене, приготвила съм ви по-добър живот.

- По-добър живот ли? - недоверчиво ще й отвърнат те.

- Зная, че сърцето ви е наранено… Какво от това? Мъката е създадена за човека, така както и самата небесна радост… Не тичайте към колелата, животът е е пред вас, вътре във вас.

- А ти защо го отне?

Тя ли? . . . Чакайте! Дълго се бори със себе си - да го направи или не? Накрая реши. И без това постепенно загива, потъва, изчезва - изцапана, потна, сама… Така поне наведнъж. И по-малко ще страда. Ето, няма повече да й се надсмива злото.

Минават дни, седмици, година… Раздаде всичко от душата си на свои и чужди. И вече приемаше хладно всичките удари на хората. Душата й беше претръпнала, като ръка, която дълго на открито и студено е работила.

Обиждаха я, гавреха се с тялото й, разкъсаха лицето, устните, гърдите, гордостта, моминството й . . . Накрая, унизена, убита - намрази целия свят.

Целия! Искаше й се да го разруши, но беше малка, бедна, безсилна. И посегна на себе си. Така е по-леко… А другите, които останаха зад нея там долу. Ах, те са толкова много!

Тя чува като насън, че предпазливо се разтварят врати, някои шепнеха наблизо.
Отдалече долита музика на много флейти. Дa отвори ли очите си, когато знае, че наоколо е градина с нацъфнали дървета, огрети от слънцето? Безгрижни и весели се разхождат нейните сестри и си шепнат.

Тук не бива високо да се говори. Защото и листата пеят, а някои - лениво полегнали на сянка - искат през мрежата на идващия сън да слушат… Нека. И тя ще лежи, потънала в бялата чистота между многото цветя и музика… Нека!

- Как сте? - пак задават същия въпрос по-твърдо и настойчиво. И съвсем, съвсем близо над ухото й.

- Шт, оставете я да си почине, толкова е уморена тя, че…

- От какво? - пита небесният глас.

- От дългия път, който минава всяка душа.

- Но този път никога ли не свършва?

- Никога!

- Тогава… бедните души! Нямат начало…

- Имат, началото им иде от безкрая.

- И отива?

- Пак там.

- Значи, те са…

- Безсмъртни!

- Кой знае?

- Аз!

- Кой си ти?

- Един ангел.

- А отгде знаеш тия вечни истини?

- От земята ги научих… Всичко, което непрекъснато се повтаря, никога не умира. Напразно се страхуват хората от смъртта… Всъщност тя не съществува. От страх затварят очите си и не виждат живота… Повтарям - напразно…

И млъкнаха за дълго. Чуват се пърхания на криле. Накъде ли заминават тия? Може би има и други светове, които обича Бог?

По-късно пак се обади небесният глас:

- Няма ли да си похапнете?

Чак сега тя се събуди от дългия несънуван сън. Нима и тука ще трябва да се подчини на временните земни закони - да се яде! Тогава и тука ще има пръст, червеи, край… А какво говореха ангелите? Край! Може ли да се види краят - нейният и на другите? Преди толкова го желаеше тя, но сега, когато го подслади с тихата музика на постоянното, го отрече. Край на какво?… На всичко!

Отваря очи, поглежда леко вежливо усмихнатата милосердна сестра, която й поднася грижливо наредена закуска. Улавя тънката миризма на прясно масло.

- Сложете я на столчето тука - и тя сочи с жълтата си ръка водняво боядисаното столче.

- Така, благодаря… сега не ми се яде.

- Трябва…

- По-късно, може би… сега така се чувствувам уморена!

- Добре. - и белият ангел изчезна все така тихо, безшумно, както и се яви.

„Кой си ти?… Един ангел!” - тя ясно чу.

Ето: сред тях е - в нацъфнали градини при много светлина, благоухания, музика и чистота!

Двете крила на прозореца са широко разтворени и леко се поклащат от вятъра. Hякаква птичка непрекъснато чурулика.

Някой минава с твърди стъпки по пясъка. Хрустят малките камъчета, притиснати от тежестта.

Остро, предизвикателно се звъни - някого викат на телефона.

- Ало-о! Да, болницата… Какво има?

Пауза, през въздушните тръби на която протичат стенания.

- Отровила се… с хинин?… Докторът излезе, из-ле-зе! Да! Из-ле-зе… че да не се е тровила… искала е… - и нервно тросват слушалката.

Дзън! - металически въздъхна тя. Пак се чуват стенания, някоя невидима ръка разтваря врата на страданието и болката - свита, бледа, измъчена - се промъква в стаята. Тя ходи от легло на легло и слага огнената си ръка по челото на всеки ранен.

Стенанията се увеличават, сливат се в едно, шумят като машина, на която всичките колелета са пуснати в движение.

Колко бързо се въртят!

И неочаквано - прас! - спират изведнъж. И под всяко колело има по една наранена глава. Писъци, хора, носилки, и - всички в болницата… Наранени, отровени, сакати, обезобразени.

Ето, тя не е напуснала земята - никога. Това е било само сън - лек, топъл като пролетен ветрец, съпроводен с музика по листата. От мъка й се доплака и силно натисна превръзката, за да слее двете болки…

Сега след седмица-две, най-много, ще трябва да се върне при бедните и гладни момичета, при пияните мъже, вмирисани на лук, пот и развалени зъби. Не, повече няма да им позволи. Никога! Нали от нея зависи!

Тя знаеше, беше чула, че ще дойдат хора от полицията да я разпитват - откъде е и защо така безразсъдно е разсипала живота си… Но ще ги излъже или по-добре е да мълчи. Насила никога не се отваря уста.

Ето, господинът е вече до леглото: с брада и златни очила. Разтваря чантата си и изважда някакви предварително разграфени листа. Докато подостря молива си, окачен с верижка за жилетката му, той едно след друго като на шега й поднася:

- Родители?… Нямате… А мащехата?… Тя не ви обича?… Защо? Законът й дава право на собственост върху децата… Ах, моля ви се, оставете, законът не е създаден само за слабите… Лъжете се… От какво се прехранвате?… Работите вечер… Нощният труд е забранен, но какво да се прави… тогава са свободни мъжете… А не ви ли е страх, как да кажа, от зараза?

Тя само хапе долната си устна и не отговаря. Все повече и повече мрак се спуска наоколо й.

- Откога упражнявате това, как да кажа, занятие?… От три години. Не може да бъде. Че вие нямате повече от шестнайсет… Виждате ли? Тогава без три… Да нямате грешка?… Хайде, припомнете си… За колко неща така се лъже човек в живота, все си представлява това, което си иска… Хайде, - и той отпуска галено лявата си ръка върху откритото закръглено рамо.

Почувствува, че премина някакъв странен ток по тялото й. Нали също така, както правят ония, пияните мъже, които по-късно - кой знае защо - се разяряваха, хапеха като животни и оставяха по тялото й сини петна. Свря главата си във възглавницата и заплака.

- Оставете ме, не искам да се върна.

- Къде? - я запита господинът с очилата.

- Там.

- Къде там, не разбирам?… Напразно се вълнувате… Кажете?

- Няма да ви кажа… не искам… - и пак се заля в плач.

Зашепнаха: да я оставят намира, докато се успокои напълно и забрави миналото, себе си. И тогава наново ще почне мъчението, разпятието…

- Довиждане, госпожице!

Тя не му отговори.

Минаха още три дни - успокоението не идваше. Защо ли? От какво беше направено нейното сърце!

И още три, и още три…

На деветнадесетия ден я изписаха. Навлече бавно позакърпената вмирисана на карбол дреха и тръгна замислена, убита.

Този път беше твърдо решена да отиде сред ангелите.

1940 г.