Никола Иванов

Ще започна с думи на Никола Инджов за Елена Алекова: „Вече четвърт век чета и препрочитам страници от Елена Алекова - поезия, проза, публицистика, краезнание, литературна критика.

Толкова многостранен талант нерядко се появява в нашата духовност, но рядко се реализира пълноценно и дълготрайно.

Навярно многожанровото творчество поставя чувствителността на даровитите жени паралелно с мъжките склонности към епично възприятие на света.

В случая имам предвид прословутата духовна връзка на Елена Алекова с Николай Хайтов… Тя е единствена сред връстниците си, а времето вероятно ще я покаже единствена и в по-обхватни периоди”.

Това е справедлива и обективна оценка на литературните заслуги на Елена Алекова и потвърждение е сборникът й „Моите срещи с Хасково”.

Както споделя Елена Алекова, идеята за тази книга възниква спонтанно при представянето на стихосбирка на Мина Карагьозова в Хасково.

Впрочем духовните връзки на Алекова с Хасково са от почти три десетилетия и началото им е от 1996 година, когато тя пише рецензия за стихосбирката на Янко Димов „Последен сняг”.

Следва приятелството й с хора от Съюза на тракийските дружества в България и задълбочаване на приятелствата й с творци на Хасково.

В сборника са събрани рецензии, отзиви за книги, статии, слова, портрети, спомени за писатели, родени или житейски свързани с града, писани по различни поводи във времето.

Книгата има няколко части: „Отзвуци. Началото”, „Тракийска памет”, „Делото продължава”, „Южна пролет”, „Отзвуци. Продължение”, „От Хасково до Арда. Сто и двадесет години по-късно” и „Резонанси”. Самите заглавия подсказват в известен смисъл тяхното съдържание.

„Отзвуците” отразяват срещите на Елена Алекова с писатели от Хасково и тяхното творчество и включват рецензии и статии за творби на Янко Димов, Никола Инджов, Коста Андреев, Ивайло Балабанов, Петя Караколева, Светослав Георгиев - Слави, Мина Карагьозова, Йордан Нанчев, Атанас Капралов, Хубен Стефанов, Ели Видева, Иван Митев и Ясен Калайджиев.

Тук съм длъжен да разсея възможни упреци, следствие на невнимателно прочитане на заглавието на сборника. Възможно е някои да възразят, че отсъстват някои литературни творци от Хасково и региона.

Например най-даровитите поети, родени и свързани с Хасково и региона са Иван Николов, Никола Инджов и Янко Димов, но няма статия за Иван Николов и някои други.

Причината е, че Елена Алекова пише само за автори и книги, които е срещала лично и ги е представяла. Книгата не е изчерпателно представяне на литературата на Хасково и региона, а на личните контакти на авторката с хасковски литературни творци.

Сборникът няма претенции за изчерпателност.

В литературнокритическите статии и рецензии е най-важно да се забележат постиженията на съответните автори, да се открият акцентите и особеностите на всеки от тях, както и по-общи, но важни впечатления.

За Янко Димов Алекова откроява формалната непретенциозност на стиховете му: „Имаш чувството, че някакъв мъдър сладкодумник е седнал край теб и ти разказва приказки за съществуващи и несъществуващи неща”. Отбелязва особеностите на поетиката му.

За сборника на Никола Инджов „Останали стихотворения” Алекова споделя: „Рядко се случва книга, в която поезия от висока и чиста проба буквално да блика от всеки ред”. И прави умели съпоставки и паралели с образци на висока поезия. Обръща внимание на патриотичния заряд, с който е изпълнен романа на Инджов „Възречени от Манастър”.

Алекова акцентува на актуалния заряд в книгата на Коста Андреев „Круша дивачка”. За „По мярката на духа” на Атанас Капралов отбелязва, че в стиховете му преобладава гражданското звучене, което надделява над интимността.

За стихосбирката на Светослав Георгиев - Слави авторката акцентувана върху тъгата в стиховете: „Тази тъга, просмукала всичко, която хваща за гърлото, свива стомаха, проломява естеството…”.

За книгата на Йордан Нанчев „Синът на тоя град”, посветена на Асен Златаров, споделя възторга, който е изпитала при прочита й.

В статията си за книгата на Ясен Калайджиев „от вътрешната страна на нещата” Елена Алекова споделя едно фундаментално разбиране: „В каквато и да е епоха, при каквито и да е обстоятелства в литературата качеството никога не е за сметка на количеството или обратното - количеството за сметка на качеството”. Само мимоходом ще отбележа, че геният Христо Ботев има само половин стихосбирка… Всичко е строго индивидуално. Не количеството определя ролята и мястото на даден автор в литературата. А графоманията не е от вчера.

За лириката на Петя Караколева отбелязва, че стиховете й са „без натруфеност, излишество, прекаленост, шантавост” и констатира, че „колкото са по-изчистени, по-първични, по-близки до първосмисъла на думата, толкова са по-директно въздействащи, нахлуващи в съзнанието и отварящи в него оная безкрайност (празнота), в която по-ясно и по-категорично промержелява тяхната „полезност”, без дори да е необходимо нейното формулиране”.

„Отзвуци. Продължение” говори със заглавието си. Това са рецензии за книги на автори от Хасково или свързани с града. В рецензията за „Душата - горе!” на Мина Карагьозова Алекова отбелязва, че макар и да изглежда строга, авторката има добро сърце и е много ранима, това личи в цялата й стихосбирка.

Затова в стиховете й има много болка и страдание. „Едно към едно, без матрици и без наочници” разглежда прозаичната книга на Мина Карагьозова „Екстаз”.

Алекова констатира, че прозаичните текстове на авторката имат общо с поезията й. Това е литература тип „Фейсбук статус” - една възможна форма. „Приближаване до взрива” е статия за поезията на Атанас Капралов. На неговата поема „Завръщане в слънцето” е посветен отзива „Послепис със задна дата”.

Алекова обръща внимание на енергията в стиховете на Капралов, че той е поет на жеста. Статията „За новото зачеване на света и мисията на поета” са думи за книгата на Атанас Капралов „По мярката на духа”.

По същество това е сборна книга на автора с избрани стихотворения. Алекова акцентува на склонността на Капралов да използва яростни, жестоки думи като упрек към примирението на съвременниците с живота, който налагат властниците.

Хубен Стефанов е с особена поетика, по своему метафоричен. Вярно е наблюдението, е той не е многословен поет, а „някак еднословен”, стиховете му „често наподобяват афоризми”.

В статията „От чистата идея към Вавилонското съпротивление и обратно” е посветена на стихосбирката „Палимпсест” на Ели Видева. Алекова откроява лирическия цикъл „Бележки върху учебник по математика” като особено сполучлив. В стиховете от цикъла има „светлина” и „умъдряла тревожност”.

„Биография на човечеството и на човека” разглежда книгата на Иван Митев „Биографията на човечеството”. Алекова вярно констатира, че книгата е „сплав между история и литература, проза и поезия, научен трактат и повествования”.

Споделя, че Иван Митев ни поднася „предизвикателства за ума” и своите прозрения за човека. Книгата е достатъчно метафорична, т.е. достатъчно художествена, тоест, това е литература.

Статията „За безкрайната съпротива и срещата след „втората тръба” е посветена на двутомника на Ивайло Балабанов „Песни за старо вино”. Алекова отбелязва, че поезията на Ивайло Балабанов се отличава с родолюбие, сепващата възхита пред жената и женската красота. Откроени са негови емблематични стихотворения.

В частта „Южна пролет” Елена Алекова споделя впечатленията си като член на журито през 2016 година от предложените книги за наградата за дебютанти „Южна пролет” в Хасково. Рецензирани са 12-те лирически книги.

И в тази своя проява Алекова показва, че разбира от литература и към всичко се отнася с цялата възможна сериозност, безпристрастност, отговорност и обективност при преценката на творбите - поетически или прозаически. Тя не влиза в предварителни договорки и уговорки, защото приема нещата като мисия. С Елена сме били заедно в журита и мога да гарантирам, че това е така.

В частта „Тракийска памет” става дума за Никола Инджов, Коста Андреев и Костадин Карамитрев. Статията „Не е страшно, че времето отлита” е посветена на 70-годишнината на Никола Инджов.

Във финала Елена Алекова обобщава: „С бяла риза и неспокойна душа Никола Инджов крачи по-широките пътища на света и знае - мисията на писателя е да бъде до народа си в съдбовните му събития, мисията на писателя е да бъде до човечеството и до човека, дори когато прекрачи съдбовната линия и отиде отвъд”.

Другата статия, за Никола Инджов „Не съдете за мене по звезди и епоси…” е по повод 85-годишнината му и е своеобразно продължение на предишната: „Никола Инджов. Поет, белетрист, преводач. С подадине. Общественик и родолюбец. От тези, които днес почти не се срещат по нашите географски ширини. Със слово - огън и меч. Човек, приел родовото изгнаничество като собствен смисъл и съдба”.

Три от статиите са посветени на Коста Андреев. Елена Алекова отбелязва неговото благородство и стремежът му да подкрепя талантливите млади, навлизащи в литературата. Човешките му качества го правят симпатичен на читателя. Това е акцентът и в трите текста, посветени на твореца.

Костадин Карамитрев е дългогодишен, впоследствие и почетен, председател на Съюза на тракийските дружества в България. Всепризнат авторитет и стожер на паметта на тракийските преселници.

Той следва забележителния хуманистичен девиз на тракийските българи: „Не забравяйте, но не отмъщавайте!”.

Словото си при погребението му Елена Алекова завършва с думите: „Формулираната стратегия „Тракия без граници” и обявяването на Тракия за еврорегион е съвременната формулировка на Костадин Карамитрев на тракийската кауза. В усилията на няколко поколения българи за нейното постигане Костадин Карамитрев ще остане идейният й вдъхновител и водач”.

Частта „Делото продължава” е продължение на предишната част. Много емоционален е текстът „Който бяга от миналото не гради бъдеще”, посветен на книгата на Димитър Шалапатов „Българските християнски селища в Запазна (Беломорска) Тракия”.

Димитър Шалапатов бе всеотдаен и достоен продължител и следовник на делото на Костадин Карамитрев. В книгата си Шалапатов възкресява имената на Димитър Кирев, Стою Н. Шишков, Любомир Милетич, Христо Караманджуков, Мара Михайлова и други.

Тракиецът разобличава лъжите и манипулациите на „авторитетни” турски историци. Книгата е патриотична, без да е патриотарска. „Сборник Тракия” е издание на Тракийския научен институт - Филиал Хасково.

Сборникът е една от гордостите на тракийците. Елена Алекова прави преглед на някои от томовете на сборника, които съдържат ценни статии и факти. С главни букви е написала: „ПОКЛОН ПРЕД ДИМИТЪР ШАЛАПАТОВ ЗА ВСИЧКО, КОЕТО Е НАПРАВИЛ И ПРАВИ В ИМЕТО НА ТРАКИЯ.”

„Пътните бележки” - „От Хасково до Арда. 120 години по-късно” - са есеистични бележки от посещенията на тракийците от Хасково по исторически места, свързани с драматичната и трагична съдба на тракийците: Малево (Теке кьой), Корен (Кютюкли), Али баба текеси (Свети Илия), Чалът, Кралево (Кавак махле), Голям извор (Голямо Яджели), Лясковец (Пъндажик), Зимовина (Коджа къшла), Поповец (Ходжа ени махле), Пътниково (Киралар), Светослав (Алейдин), Бял кладенец (Ак бунар), Пчелари (Кованджилар), Голобрадово (Кьосе кьой) и други, важни за историята ни местности и населени места.

Елена Алекова оборва някои умишлено изопачени разкази за съдбата им. „Пътните бележки” са много емоционални, защото тя пише с цялата си ангажираност, за нея Родопа и тракийците са кауза и съдба.

Сборникът завършва с частта „Резонанси”, в която са публикувани статии и рецензии за книги на Елена Алекова от автори от Хасково и региона. Те са от Никола Инджов, Коста Андреев, Петър Василев, Атанас Капралов, Йордан Нанчев и Мина Карагьозова. Всеки от рецензентите е достигнал до свои открития и находки при интерпретациите и анализите на книгата на Елена Алекова, за която пише.

„Моите срещи с Хасково” е конццептуална книга - и по съдържание и по форма, композирана е умело. Тя не оставя читателя безразличен.

Предполагам възможните ревности и зависти, които може да предизвика книгата и Махалата да се разшуми. Първата е от елементарното мислене, че ако за някого са публикувани повече рецензии или страници, значи Алекова го смята за по-добър и стойностен автор.

В това няма капка истина, защото просто така се е случило, това е обективна случайност - представяла е повече книги от този автор. Затова при някои автори са се получили донякъде по-цялостни литературни портрети (Никола Инджов, Коста Андреев, Атанас Капралов). Важното е, че в текстовете си Елена Алекова е максимално добронамерена, откроила е за всеки автор най-доброто в художествено отношение и го е извела на преден план.

Хасковлии трябва да са безкрайно благодарни на Елена Алекова за огромния труд, който е положила, за да напише статиите, рецензиите, отзивите и есетата в подобен сборник.

Подобни книги се появяват през десетилетия, позволявам си да пророкувам, че подобна книга няма да се появи в следващите няколко десетилетия. И то по обективни причини.

Ще завърша с „оживелите” пътеписни бележки на Александър Паскалев, които са лежали непубликувани в личния му архив години наред. А те са изключително ценни и по тях определят маршрутите си съвременните тракийци.

Благодарение на именития книгоиздател са запазени точните стари наименования на селата. За съжаление, много от селата тънат в разруха и са изчезнали и изчезват. Александър Паскалев ги описва подробно и емоционално.

Не отминава драматичната и жестока съдба на българите в робските години. Долавя се и упрек за незаинтересоваността към съдбата им от българските власти. Пътеписните бележки на Александър Паскалев са важна част от националната ни памет.

Понеже тук има представители на включените в книгата и от културните среди на Хасково, позволявам си да ги подсетя, че с тази книга Елена Алекова е напълно достойна и заслужава наградата Александър Паскалев, която присъжда община Хасково.