„НЕ МИ СЕ ТРЪГВА”
Така е озаглавил най-новото си поетично издание забележителният ни съвременен поет, драматург и композитор Недялко Йорданов, което издателство „Милениум” предложи на читателите ни в началото на 2024 г.
Името на този рядко надарен и колоритен творец шевства вече повече от шест десетилетия забележимо у нас и навън и продължава да вълнува хилядите ни ценители на изящната словесност с богатия му емоционален свят.
Още като млад автор Недялко Йорданов се потапя с хъс в неспокойния поток на поезията ни, представяйки се пред нашата общественост с дебютната си стихосбирка „Всичко ще изпитаме”, излязла от печат през 1963 г.
Първородната му самостоятелна творба е посрещната сърдечно и това го импулсира. През следващата 1964 г. по лавиците на многобройните ни книжарници по онова време се появява една доста изненадваща негова книга - „Едно дете говори с баща си”. Нейният успех отприщва бента на завирената му творческа енергия, която се излива в нови вълнуващи произведения: „Когато ставаме бащи” /1965/, „И все пак любов”/1968/, „Ние не вярваме в щъркели” /1968/ и други впечатляващи издания.
Неговите искрени, чистосърдечни стихове, преливащи от неудържим емоционален изблик, грабват като магнит вниманието не само на читателите, особено младите хора, но и на доминиращата в онези години литературна критика.
За него в литературния печат поместват ласкави публикации Иван Сарандев, Минко Бенчев, Атанас Свиленов, Веселин Йосифов и други прецизни ценители на художественото ни слово.
В стиховете му намират добронамерено отражение благородните стремежи на времето, мечтите за по-светло бъдеще, но те не остават чужди и за болката и несъгласията в душевността на нашия съвременник, обезпокояван от социалните недъзи, които разяждат безпрепятствено обществото ни, погребвайки постепенно вярата в многообещаващия висок идеал.
Присъствието на социално-гражданските мотиви в творческото му полезрение не го заставя да вплита в лириката си и могъщата креативна роля на любовта в живота на човека, жадуващ за нежност и ласка, обич и хармония, които ни разтоварват от тегобите на безчувственото ни съвремие.
А това го нареди и сред най-уважаваните автори в сферата на днешната ни интимна лирика, в която приносът на талантливия ни бургазлия е неоценим.
В тази насока сме длъжни да ценим високо и невероятното му умение да композира и поднася на безброй концерти у нас и в чужбина дълбоко искреното си и талантливо поетично слово.
Поезията и мелодиите му навсякъде пренаселват залите и са бурно аплодирани от хилядите му почитатели, които приемат изкуството му като неделима част от своята душевност.
Връщайки се назад и отчитайки неговия принос в съвременната ни култура, като поет, драматург, театрал, се налага да си припомним и за атрактивните му сатирични сборници, документални и публицистични книги, мемоарна проза и книгите му за деца.
Неговата стихия, обаче, си остава парещата му изповедна поезия, която през последните години на миналото управление се освободи окончателно от някогашните романтични навеи и придоби с основание остър социален характер, стиховете му вече се отличават с огнения си социално-граждански прицел.
Именно с тази си емоционално-тематична насоченост те допаднаха на голяма част от обществените ни слоеве, особено на младите хора, жадуващи за отдушник.
И не случайно горещите му поетични ритми, облечени в пламенни музикални одежди, мълниеносно завладяха напиращите вълни на така наречените, демократични промени.
Честният творец, дълбоко предан на високите социални идеали на своя баща, станал курбан за тяхното възтържествуване, скоро усети характера на развилнялото се озлобление и главоломната напаст на коварните заблуди.
Той твърдо застана с лирата си на страната на измамения ни народ. Неговият житейски и творчески път беше посветен безрезервно и всеотдайно на погазваната велика кауза на социалната справедливост, на човека.
И сега, когато е прехвърлил билото на толкова десетилетия и започва да го обзема властно предчувствието за наближаващия неизбежен залез, ни предлага и споделя с читателите си своите нелеки разсъждения, породени от настъпващия край, в дълбоко изповедната си стихосбирка „Не ми се тръгва”.
Нейната завладяваща емоционално-идейна атмосфера се усеща още с докосването ни до първото й стихотворение „Не ми се тръгва”, което е кръстник и на цялата книга.
Упоритата натрапчива мисъл често го навестява и потиска, но поетът намира сили в себе си да съжителства даже с нея, защото все още чувства живителния полъх на този земен свят:
„ Искам тука да си бъда…Не искам някакъв друг…
Ще се опитам… Ще пея… Още… Но само тук…
И докога?… Докогато… Самият аз не знам…
Просто не ми се тръгва - никак! - още за там.”
Застанал смутен и замислен вече пред прага на неумолимия залез, авторът намира избавление, завръщайки се из незаглъхващите спомени с любимата.
В паметта му възкръсват незабравимите ласкави нощи, чието интимно дихание още не е стихнало в душата му. Те пак са двама. И макар че
„Годините изчезват - ето един до друг, без звук, без глас.
И няма грешка… Грешка няма… Това си ти… Това съм аз…
И дишаме… Смутени… Топли… Необяснимо е, нали?
Такава нощ невероятна… Ще се повтори ли? Дали?” /”Дали?”/
Читателят, потъвайки в тези горещи и напрегнати размисли, не може да не почувства динамиката на тези дълбоки вътрешни сътресения, които заставят поета да разкрие интензитета на връхлетелите го неугасими преживявания.
Аналогична емоционална минорна обагреност ни обзема, когато общуваме с преобладаващата част от творбите му - „Рецепта”, „Танц”, „Когато-тогава” и мн. др.
За щастие ставаме съпричастни и на по-безоблачни и ведри настроения, когато пред погледа ни грейват ободряващите усмивки на младите момчета и момичета, особено на малките деца, чиито мисли са чужди на обичайните мрачни настроения, съпътстващи често света на възрастните, които тръпнат, притиснати от уплахата, с която ги удостоява закономерно безчувственият биологически закон.
Затова лесно са обясними и ведрите чувства, които облекчават автора, когато пред очите му светват веселите и безгрижни изражения на децата, които в първия учебен ден
„Прекрачват… Шумни, умни и красиви.
Започват вече своя нов живот.
И с тях сме още живи, живи, живи…
Надеждата на нашия народ!” /”15 септември”/
Много от стиховете му са един нескончаем низ от разсъждения върху смисъла и съдържанието на човешкия живот, в който битуват наистина обич, радост, красота.
Но в същото време и толкова необяснима и недопустима омраза и неприязън, низост и падение, които правят хората нещастни и лишават от въздух безнаказано милиони невинни люде на нашата планета.
А пулсът на днешния ни объркан ден е наистина тревожен, но колцина се замислят за корените на злото?
Недялко Йорданов като човек и творец е надарен с изключително чувствителни сетива, винаги е отхвърлял всякакви човешки и социални неправди и възкликва озадачено:
„Човечество… Какво ли ни очаква?
Живеем днес омразни и обични…
Едни със други - толкова еднакви…
Едни от други - толкова различни.”
Тези редове наистина издават дълбоката човешка и творческа същност на един творец, който респектира не само с таланта си, но и с крещящата си хуманност, неукротима болка и загриженост за съдбата на човешкото в човека на нашата планета.
Асоциативно това ме отвежда към мисловния свят на Дамян Дамянов, който неведнъж е споделял пред мен мъката си от изгонването на човека от нашия ден.
Минорният емоционален рисунък на творбата до известна степен намирам, че е подсилен и с присъствието на стихотворението му „Бялата кърпичка”.
То ни потапя в перманентната болка на поета по родителите му до сетния му земен ден. Те никога не напускат неговия неспокоен свят, неведнъж го навестяват и разговарят безмълвно с него; даже и когато е тръгнал вече на път за отвъд:
„Колко е страшно… Лаптопът… Клавиши…
Не аз… Те двамата невидимо пишат:
„Сине, още е рано за тебе!” /”Бялата кърпичка”/
Четях и дълго се замислях, разтърсен от толкова трогателни лирични откоси, които ни връщат към изтощителните изпитания, стоварили непоносими огорчения върху поета, който изтръгва сили от себе си, за да устои и да се пребори и с най-нечовешките предизвикателства по своя стръмен път.
Потънал из мрачните дебри на авторовите непосилни дни, заживявам с облекчението, че той нито за миг не губи вяра в доброто и гледа по вапцаровски на „живота с грубите лапи челични”. Затова и недвусмислено отсича:
„Животът изтича… Животът невидим изтича…
Но въпреки… Той продължава да ни обича.
И даже сега да звучи и банално, и тъпо,
ще кажа: „Хей, хора, от него няма по-скъпо!” /”Будилник”/
Ето защо и талантливият автор от Бургас сломява песимизма, който непрестанно се опитва да го погуби, което е плод на удовлетворението, че перото му принадлежи на човека и ще остави своята благородна следа./ „Автографи”, „Началото на светлината” /.
Бихме допуснали недопустима грешка, ако не дадем висока оценка на яростното, дори гневно присъствие в тези творби на социално-гражданска тема.
Поетът никога не е отстъпвал от здравите си бащини позиции да изобличава пошлото и упадъчното, фалша и лицемерието и на днешните антинародни управляващи върхушки.
Непоколебимата му гражданска съвест винаги е бичувала апатията и мълчанието, унизителното примирение с бруталността на житейските неправди.
Възмущението му прехвърля всякакви допустими граници и стихът му, взривен от негодувание, недоумява как
„Всеки за собствена своя изгода
най-безогледно си прави пиар.
Дрънка от името на народа.
Номер изпитан… Уви! Номер стар.” /”Мълчи народът”/
Тези гневни редове ни пренасят към огнедишащите поетични слова на великия и вечен като времето калоферец, под чието силно, въздействащо влияние извисява творчески ръст и доблестният син на Бургас.
Поетическият свят, колкото и да е изстрадан, социален, драматичен, е и неповторимо патриотичен. В стиховете му нерядко звучи и обичта към отечеството, изпята от най-могъщия патриотичен колос - Вазов, долавя се сродяване с поезията на Матей Шопкин, Яворов, Багряна и много други наши вдъхновени лирици.
„България! България! Ти, скъпа!
……………………………………………………….
Измести майка ми… И няма драма.
Вместо баща ми… И двамата ги няма.
Но само там… На тяхната алея
завинаги със тебе ще се слея.” /”България”/
Където и да се намира, обаче, Недялко Йорданов, не може да се освободи от злата участ на нашия объркан ден. Поетът се радва на пролетта, на усмихнатите мартенички,но се пита, пробуден от жаждата за щастлив живот:
„Ще бъде ли? А утре пак дебне ни омраза…
Как още не се пръсна синият екран!
Защо така се случи?… Кой подло ни наказа?…
А уж сме всички братя под синия Балкан.” /”Баба Марта”/
Трудно бихме открили творба, в която да не се прокрадва, къде повече, къде по-малко, горестната емоционално-тематична тоналност.
И това не бива да ни учудва, защото Недялко Йорданов може да бъде причислен като Алеко Константинов в безсмъртната плеяда от знаменити български творци, оставащи завинаги ум и съвест на своето време.
Новата поетична книга на Недялко Йорданов „Не ми се тръгва” не е уплаха от неизбежния край, а по-скоро жажда за живот, но градивен, който извисява човешката чест и достойнство, блестящо защитени в творбата му.
Неговите стихове не се перчат с евтин и самоцелен, натруфен стилно-езиков изказ, но те ни покоряват с дълбоко изстрадана искреност, честност и правдивост, динамика в преживяванията и затова са жадувано четиво за хилядите му читатели и почитатели в страната ни.
И тази всеобща обич и заслужено признание го заставят да заяви: „Не ми се тръгва!”. А той има още много неща да ни каже.
20 февруари 2024 г.
