Георги Майоров

Книгата „Необясним захлас” („Алфатрадо”, 2018) на Йордан Атанасов не е необяснима. Стихотворенията и поемите /75+5/ в сборника ни казват друго. Думата „захлас” е възторг и възхита до самозабрава.

А той не е унесен до такава степен и ни поднася добре премерена поезия. Жива, не просъница. Бликат дълбоки чувства, не рожба на моментна картина. Тя е изцеждана през целия живот на автора и тече пълноводна като реката Янтра с името Йордан.

Брукнала поетична река, която е отнесла тинята, измила е наслояванията в подмолите. Като далечната река Йордан е станала граница между суровото всекидневие и узрялата до небесно сияние ясна мисъл.

Тя измита лъжата и гаврата с хората в учрежденията, по етажите на властта, в държавата. Пуска я да скандира по улиците, да почуква по тротоарите като слепеца, че дано управниците видят голямата неправда, която раздира душата на народа.

Отвсякъде лъха тормоз, не се припознава истинския дъх на свободата. Пълзи отчаяна и показна смърт. Оредяват не само приятелите. Ненужно и усамотено е станало и понятието „приятел” до такава степен, че убива и приятеля си.

Налага се поетът Йордан Атанасов да вписва единичната прояви или събитие в обща вина. Поставя въпроса за изчезването на човешкия дух и стопяването на живота в безкрайността.

Поетът не се унася. Разнищва всичко съшито с гнили конци. Набегът на живота вижда като хищник. Не се помайва пред нищо. Пиршеството над доброто не учудва никого, понеже „гладът и смелостта са братя”. Обезродяването на духовността е най-страшното нещо. То е предупреждение като диагноза за смърт. Затова възпява умъртвеното, за да има винаги живот.

И сам като водата носи живот. Дори сред навсякъде проникващия студ. Само красотата топли. Която поетът цял живот събира в морните си шепи за умъдряване на обществото. За да заплаче пред зрънцето обич и да прозре началото си.

Разнопосочността на човека върви с ветровете в много посоки и много гласове чува, но остава богат само с мисли, които подарява на нас. И поезията му ни носи като река.

За да бъдем и ние избистрени и чисти. Окъпани и в нощни води със страстта и зачеването на ново начало. Стих или дете? Все едно. Всичко е родитба под облака от мисли в здрача на любовта.

Палитрата му плиска боите наедро. За да бъде изсечена ясно душата на стиха. Прошка не иска, а разройва грешките, за да искрят в очите ни за причастие и покаяние. На нас, невеерниците. Затова изпада в унес от чудото на сътворяването, което идва като мълния и дъгата му едновременно руши и съзижда.

Често се връща в своето мило Драганово, където в зашумялата омая на Янтра измива стари рани и къпе първите трепети на любовта, по хълбоците на която се стичат неизсъхналите сълзи на крехкото младо доверие.

В себе си и в близкото обкръжение. Спомени, стигнали върха на перото, което не иска да си отиде неизпяло докрай своята песен за загадките на живота.

Това е книга с осем цикъла. Без заглавия, обозначени само с цифрите от 1 до 8. И в тях стиховете сякаш са осемдесетте години на автора. Не специално подредени в стройна система, а оставени свободно на своите места, както е в живота - където им хареса.

От „трохите на надеждата” до прокараната бразда, по която всеки ден или през ден, минава „машината за чистота, / монтирана от някого” в него. За да вижда още как „Изпънати две бели струни - блестят бедрата й горещи”. И кръвта му скиталница, през прегради от мъки и сънища, минава като весталка, за да ни каже, че още е жив и под рамото си може да сгуши целия свят.

Уморен, но щастлив, че го има. И по яките бедра на живота изписва истината. Не му е нужна хартия. Светът е платно, върху което може да шари всякаква четка - от тази на клошаря и уличния музикант, до випперсоната с отбраното уиски. Но в един миг всички се изравняват.

И платното си остава така завинаги - в замислена подредба, или в хаос. За да има някой пак да го подрежда. Бродя из страниците, не за да разбера стиховете, а да открия душата на твореца.

Не съм сигурен, но това е, или трябва да бъде главната задача на критиката. Другото всеки сам ще прочете. Защото в този глобален свят главното е човек да улови своята глобална нишка. Останалото е пълнеж.

Гадаене по зърно на мънисто от броеницата на живота. За едни млечен звезден път, за други смог. А може би генерално да греша. Но ще продължа да пиша до напипване стената на плача, за изповед.

Така е за твореца. За обикновения човек е различно. Всеки стига до себе си. И в кая на краищата всички се изравняваме. Въпреки различните претенции.

Много от стиховете са посветени на приятели и видни творци от миналото. Наши и чуждоземни. Все завъртяни в кръга свещен на точните думи. За да остане като „син на вечност. Запечатил света”. Там търси „яснотата на годините”. За да се намира във вечния талвег на живота.

Взирам се и пак не мога да изкажа това, което трябва да се каже. Не от високото, от „Голямото Добрутро”, а от низините. Там я маята, която кваси истинския живот. Нея, през цялото си творчество, търси скиталческата мисъл на Йордан Атанасов.

Иска да скочи високо като Дякона Левски, за да надскочи всички плетове на света. И да мине отвъд, в свободата на своя дух. За да няма повече омраза и войни „между човеци и държави”.

Иска баща, майка, братя и своите деца с кръвта семейна „преди да тръгна на гурбет - да замина към вселенските полета и градини”. И там пак по бащински да бъде градинар на своята поезия.

А останалото „ще засей” синът му. За да закърпи не само чуждата, но и своята рана. Та изпълнил „своята мисия”, днес пак присяда „в сърцето на Мизия”. Където е вечен коренът на поета Йордан Атанасов.