Виолета Станиславова

Нещо пропълзя по лицето му. С усилие прокара длан по бузата. Нещото обаче беше безстрашно. Продължи да лази към косата. Стигна до темето. Светлин отвори очи. По дебелия, напукан от времето ствол на дървото, нагоре-надолу лазеха мравки.

Спря поглед на огромната корона от клони и листа. Нещото отново нахално погъделичка темето му. Той седна и разроши с пръсти косата си. До него, върху одеялото, легнала по корем, спеше Малина.

До ръката й бяха захвърлени спринцовки и ампули. Замаяният му мозък го накара да присвие очи и да фокусира пейзажа. Намираха се по средата на полегата поляна. В долния й край едва шумеше полупресъхнала от жегите рекичка.

Покрай бреговете й имаше храсти и буренаци, в които група врабчета прелитаха и се караха. Ухаеше на прегоряла трева и изпечена пръст. В далечината се очертаваше силуетът на Стара планина. Досети се, че дойдоха с кола. Извърна глава.

Тъмнозеленият Ситроен Ксантиа ги чакаше. Надвеси се над момичето и го дръпна за ръката:

­- Мило, ставай, седем часът е.

Тя не помръдна. Ръката й падна като отсечена.

Светлин легна до нея и я прегърна. Взря се в красивото й лице. Махна малко снопче бретон от клепача й и я целуна по устата.

­- Миличко, хайде, събуждай се, трябва да тръгваме. Ще отидем до нас, ще си пуснем по едно душче и ще те заведа на вечеря в любимия ти ресторант. Искаш ли? ­ - прошепна в ухото й и я погали по върха на нослето. Малина не реагира.

Усети, че нещо не й е наред. Разтърси тялото й, повдигна я да седне ­ не реагираше. Разтревожено се озърна. На километър се виеше магистралата, по която дойдоха.

Разгърден, потънал в пот, като луд, затича през треволяците. Без да гледа къде стъпва, изскочи на асфалта. В далечината се задаваше ТИР. Застана по средата на шосето и размаха ръце. Огромният камион с още по-огромно ремарке изпухтя шумно пред него и спря.

­- Да не си полудял, мамка му?! ­ - извика ядосан тираджията. - ­ Махай се! Бързам!

­- Моля ви… Моля ви… Там… - ­ Светлин посочи с ръка дървото в нивата. - ­ Там… лежи… приятелката ми. Нещо й стана. Помогнете ми да я закараме…

­- Виждам, че имаш кола, защо ти не я закараш? ­ - попита с ирония шофьорът, убеден, че двамата са любовници, дошли чак дотук да правят секс на зелено.

­- Нямам книжка… Моля ви…

С огромно нежелание шофьорът изгаси мотора. Беше около петдесет и петгодишен, средно висок, с голо теме и огромен бирен корем. Лицето и очите му бяха подпухнали.

Като видя жалкото състояние на Светлин, му домъчня и започна да го успокоява. Двамата се запътиха през изгорелите треви към дървото. Когато пристигнаха, шофьорът коленичи до Малина и сложи ухо на гърдите й, опипа пулса.

­- Мъртва е! -­ отсече глухо. ­ - Не диша! Да не сте се друсали?! ­ - попита той с дрезгав глас на дългогодишен пушач, като забеляза ампулите и спринцовките. Не дочака отговор. - ­ Я хвани одеялото от другата страна да я пренесем до кабината…

­ ­ ­*

Санитарят подкани Светлин да седне на пейката и забута количката с тялото на Малина към дъното на коридора.

­* ­ ­

Девет часа по-рано Малина беше в отлична форма. Може би защото „нави” шефа си да я освободи от работа. Излъга го, че трябва да посети болен роднина. Работеше като манекенка в престижна агенция от една година.

Не знаеше дали вече й харесва професията, макар в началото да „умираше” за нея. Беше стройна двадесетгодишна хубавица, но малко ниска. Скоро след като постъпи, баща й, доволен от това, че най-после е започнала работа, й купи кола.

Имаше среща със Светлин. Колега, две години по-голям от нея, дизайнер в агенцията. Отначало не му обръщаше внимание, но постепенно й стана симпатичен. Беше жизнен, с чувство за хумор, и, разбира се, красив и доста сексапилен.

Имаше и симпатични богати приятели. В компанията им й беше интересно. Вземаха дрога. Предлагаха и на нея, но тя отказваше.

Една нощ остана да спи при Светлин. Към два часа, след поредното животинско любене, му стана лошо. Боляха го ставите и стомахът. Малина се изплаши. Тогава той я помоли да извади от чекмеджето спринцовката и ампулата.

­- Опитай и ти! - ­ й каза след като се успокои. ­ - Много е гот…

Онази нощ Малина беше в приповдигнато настроение и опита…

Оттогава станаха още по-близки.

Пред „Дивака” я чакаше Светлин.

­- Давай! ­ - викна й още не влязъл в колата и я целуна по бузата.

­- Спокойно. Ще стигнем! Има 100 километра до градчето. За по-малко от час сме там. Пътят е хубав. Времето е хубаво. Взе ли всичко?

­- Няма проблем! Днес ми върви. Платих на жената и тя ми даде картата за самоличност. Фалшиви рецепти, знаеш, имам. Попълнил съм и съм подписал две.

­- Добре! Пусни музика!

Светлин се намести удобно, сложи предпазния колан, запали цигара и пусна радиото. Гледаше пътя и издухваше дима в огледалото.

­- Прибрали Кольо, Ицо, Лили и Радо. Някой ги е издал.

­- Кой може да е?

­- Нали помниш, че ходиха преди седмица в „творческа командировка”?

­- Да! Е?

­- Аптекарят обещал да остави прозореца отворен. Вечерта отишли да вечерят и към единайсет се промъкнали. Ицо останал до колата, а Лили застанала зад дървото срещу къщата да наблюдава Радо и Кольо. Изведнъж ги заобиколили и… край. Ще загазят яко. Може и в пандиза да ги вкарат. Не ги хващат за първи път. Най-лошо ще е за Кольо. Намерили в джоба му фалшиви рецепти. Поне да се беше сетил да ги хвърли…

­- Ама че кофти работа. Сигурно оня мръсен аптекар ги е издал.

­- Кой знае. Може и тъпият дилър да е. Постоянно ни дебне!

Неусетно бяха излезли извън града. Дърветата прелитаха край тях със самолетна скорост.

­- По-бавно, де! Искаш да се пребием ли? ­ - скара й се той. ­ - Вдигнала си 120.

­- Извинявай. Мисля си за нас… И ние рискуваме…

­- Не се бой. Нали си с мен? ­ - прекъсна я Светлин. -­ Ще спреш в съседна улица. Първо ще слезеш ти, после аз. Няма да изключваш мотора и да заключваш вратата. Ще влезеш в аптеката. Ще се наредиш спокойно на опашката. Я да те видя! ­ - Светлин я стисна за брадичката и обърна за миг лицето й към себе си. - ­ Пак си се наклепала с много червило! Казах ти ­ по-семпло! Да не правиш впечатление. Като че ли не знаеш колко са задръстени тия провинциалисти…

­- Добре де, ще го избърша ­ - обеща нетърпеливо Малина.

­- Значи… Нареждаш се на опашката. Ще се правиш на разсеяна, но няма да изпускаш от поглед аптекарката, докато й подаваш рецептата. Ако вдигне телефона или излезе, веднага изчезваш. Ще чакам пред вратата. Не забравяй да ме поглеждаш от време на време за синхрон. Най-важното е при сакатлък да реагираш светкавично. Скачаме в колата и изчезваме. Запомни ли?!

­- Да.

Наближаваха града. Умълчаха се. Паркираха както си бяха казали. Първо слезе Малина. Взе чантичката, избърса червилото с хартиена кърпичка и тръгна бодро към аптеката.

­- Успех! ­ - пожела й Светлин с вдигнат палец.

Градът беше почти безлюден. Малина се мъчеше да изглежда спокойна, макар че сърцето й щеше да се пръсне от страх. Влезе в аптеката. На опашката имаше петима.

Застана така, че да вижда през прозореца улицата, по която трябваше да дойде Светлин. После погледна аптекарката. Прибрана коса, продълговато лице, стиснати устни, около четиридесет. Нищо особено. Обърна се и видя Светлин. Стоеше вляво до вратата.

Успокои се. Влезе мъж със спортно яке и джинси, а след него ­ две жени. Редът й идваше. Подаде рецептата и личната карта. В мига, в който взе пликчето и го пъхна в чантата, някой я стисна за лакътя и тихо каза: „Елате с мен!”.

Всичко стана светкавично. Видя Светлин да тича към колата. Отскубна се и изхвърча като стрела от аптеката. Двамата се хвърлиха в Ситроена и със свистене на гумите потеглиха.

­- Давай! Давай! Натисни газта! ­ - крещеше Светлин без нужда, защото Малина и без това натискаше педала до дупка. Скоро излязоха на магистралата.

­- Преследват ли ни? - ­ след известно време попита тя.

­- Не се виждат!

Обърнал глава назад, Светлин следеше пътя през задното стъкло.

­- Сигурно карат някоя стара Лада ­ - досети се Малина.

­- Сигурно. В дълбоката провинция полицаите все още нямат нови коли.

­- Дано е така.

­- Успокой се, няма да ни настигнат… -­ Взря се в скоростомера. ­ - Хей, вдигнала си 180. Не разбра ли, че не ни преследват. Шосето зад нас е пусто чак до хоризонта!

­- Добре де, не ми се карай! - ­ каза тя и намали скоростта.

Десетина километра мълчаха. От време на време се разминаваха с някоя насрещна кола.

­- Дойде ми щура идея ­ - първа наруши мълчанието Малина.

- Каква? - ­ изненадан попита Светлин.

­- Ами щом никой не ни преследва, защо да не завием в полето, да разпънем одеялото, все едно сме на пикник… Никой няма да заподозре като ни види отдалеч, че сме ние. Ще покрием колата с…

­- Ти си гениална! ­ - прекъсна я Светлин и едва не подскочи на седалката от радост. ­ - Хей там, виждаш ли онова дърво? Какво ще кажеш?

Малина намери подходяща отбивка и излезе от магистралата, поемайки направо през полето. Спря колата под дървото. Слезе, извади одеялото, с което покриваше дъното на багажника, и го разстла върху покрива на колата.

На Светлин подаде другото ­ от задната седалка. Той го опъна върху полегналата прегоряла трева. Седнаха един до друг, вперили очи в полупустата магистрала.

Мина доста време. Нищо не се случваше. Постепенно се успокоиха и отпуснаха. Светлин я прегърна през рамо, бутна я леко назад и легна върху нея.

­- Искаш ли да се налюбим набързо, без да се събуваме, а? Никой няма да ни види. Ще тушираме стреса ­ - зашепна й игриво в ухото и заопипва гърдите й.

­- А ти искаш ли да вземем по една дозичка, а? -­ отмести го тя глезено обратно върху одеялото.

­- Ами ако се появят полицаите?

­- Вече цял час никаква полицейска кола не е минала.

­- А как ще се приберем? Ще можеш ли да караш след това?

­- Виж, часът е един. Ако сега го направим, до осем-девет вечерта ще ни мине. Даже ще се приберем по светло. Хайде!… Щом се двоумиш, да хвърлим чоп. Ези е „да вземем дозичка”, тура е „да се гушкаме”. Съгласен ли си?

Светлин бръкна в малкото джобче на дънките, извади стотинка и я хвърли върху дланта си.

­- Ези! - ­ в един глас извикаха двамата.

­- Ммм… Добре, но преди това… -­ каза той и легна възбуден върху нея…

Малина поопъна по тялото полата, разтърси дългата си гъста коса, на която за кой ли път Светлин се възхити, и отиде до колата.

Донесе чантичка и извади книжно пликче от нея. Изсипа го върху одеялото ­ две спринцовки и четири ампули с морфин…

След миг се отпуснаха блажено…

­*

- Вие ли сте Светлин Диманов?

Светлин стреснато вдигна очи. До него, в коридора на Бърза помощ, бяха застанали двама полицаи и го гледаха изпитателно.

­- Да ­ - глухо каза той.

­- Елате с нас, ако обичате!

Тръгна. Под пейката останаха захвърлени две „червени” рецепти.