Денчо Владимиров

Спомен, предизвикан от публикация за поета Давид Овадия в „Знаме”

Бях едва на 22 години, когато на осмодекемрийско тържество в старото читалище „Надежда” в старопрестолния град бях включен като бард в празничната програма.

И тогава изпях с китарата си моя песничка, валс по стихове на поета партизанин Давид Овадия. Бях открил тези силни стихове в една малка книжка на поета.

Вече побелял, не съм забравил стиховете от тази моя студентска песен от времето, когато бяхме млади, наивни, но живеехме със светли младежки пориви и доблест.

Както бе писал поетът Пеньо Пенев: “Не за дребно щастийце вървяхме по първата роса в зори”.

Гордея се, че мога да кажа това и аз. Като мнозина от моето поколение, не съм предал светлите идеали от своята младост, не съм ги заплюл, към сторилите обратното се отнасям със съчувствие.

Защото това за тях е равносилно на житейска катастрофа, колкото и голямо да е всяко тяхно благополучие след такова предателство.

Ето и стиховете от песничката ми, както съм ги запомнил.

Те се оказаха програмен ориентир в живота ми:

Ако някога аз уморен от живота
като воин след поход суров
за покой замечтая, захвърля перото,
ще ме спре твойта светла любов.
Ако някога друга плени моите мисли
и помамен от нейния зов
аз забравя, че моя единствена ти си
ще ме спре твойта чиста любов…
Но ако някога светът на тъмата
в бой ни хвърли преди да умре,
в боя сетен, за сетна разплата
няма твойта любов да ме спре!…