Александър Миланов

Из „Разговор след години” (1965)

I.
РЕПОРТАЖ ЗА ПРИСТИГАНЕТО

Отвред покана след покана
да поопитаме по кана.
И дълго удрях длан о длани.
/От ръкостискане одрани
са още мойте пръсти меки./
- Хей баба Дана млина меси -
подвикваха отвред жените
като маскирани зенитки.
А баба Дона туй е мама.
Тя в одаите натъкмени
отдавна вече чака мене,
а по-отдавна булка млада.

Отминах не една покана,
че тук по кана, там по кана
и ето те с глава под крана.
Но гостолюбната ми стрина
не ме подкани, а подкара.
Със свой замах разтвори скрина,
извади нещичко на питка
и още някаква напитка.

На прага още ме съгледа
Слав, изтърсака на съседа,
известен с прякора Ракитата.
Той днеска си варял ракията
и - да прощава баба Дана -
такъв балсам казана дава,
че гост сега да чака господ,
и господ ще почака госта.

Казана всъщност бе казани
с венци от анасонни пари
и с анасонка, дето пали.
Попийнали като казаци,
едни редяха стари песни,
а други, види се , по-пресни,
се хвърляха във остри спориве
като по кръчми и по сборове..

Удари някой с длан връз масата
и звънна върху пода чашата:
- Щом малко-малко се начерпахте
и дявола във вас се всели.
Забравяте, че само черквата
остана стара сграда в село.
- Защо ли ви са сгради нови? -
с бастуна чукна дядо Нони.-
Търчите към града и скелите,
а те тук съхнат като скелети.

Преди и място да си сторя,
той върху мен прехвърли спора.
А тук е твърде неуместна
позицията „ненамеса”.
С тях дълго бистрих политиката
от селото до Атлантиката
и от цената на доматите
до целите на дипломатите.

Едва когато лампа светна,
успях да тръгна аз най-сетне
натам, където мама чака
не със бисквитките и чая,
а със кокошката и млина.
Отвсякъде, където минех,
разпитваха и се оплакваха
и мойто мнение очакваха,
но не отправяха закани,
а се отправяха за кани.

II.
РЕПОРТАЖ ЗА ПЪРВАТА СУТРИН
ОТ ГОСТУВАНЕТО

Не ме събужда с изгрев слънце мама.
Отдавна съм се разделил с кривака.
Изобщо работа за мене няма
и аз се излежавам във кревата.

И… криво ми е, но ми става ясно,
че не от бащиния дом далече,
а точно тук, във родното ми място,
за мене няма място вече.

- Събуди ли се гостенина, Дано?
- От пътя трябва да поотпочине.
- Е, вярно, че за него то е рано,
но нека сетне и към нас намине.

Приятно е така да се изнизват
приятели, роднини и съседи.
И все пак аз нарочно не излизам,
но не от страх пред дългите беседи,
в които се повтарят ритуално
въпросите за времето и здравето
и само бабите подхвърлят жално
две-три бележки по адрес на нравите.
Боя се, че ще трябва непременно
поканата за гости да приема.
А откъде за гости толкоз време,
щом отпуската е петнайсет дена?

Че тук човек на гости не отива,
а да посмънка четвърт час учтиво
или да види стаи обзаведени
със домакин и домакиня,
и вещи, сбутани като доведени
сред галеници от чужбина.
Тук карат , както си е обичаят,
и главно, както те сами си знаят:
разшетана, чевръсто домакинята
разсипва апетитни ястия
и настойчиво кани: „Яжте де”,
а домакинът все долива виното,
което разговора поощрява.
Тук абсолютно всичко се прощава,
когато то фактически е мислено,
а не дипломатически измислено.
Шегата винаги преобладава,
дори когато остро критикуват.
И мене малко страшничко ми става,
че те със всичко вече се шегуват.

Затихнат ли поканите изрични,
без поводи и с поводи различни,
напущам тихо своето укритие
и тозчас заваляват новините:
когато блоковете поузрели,
клас патките на селото кълвели
и никой за това не дирел сметка,
но патките на нашата съседка
били от селския пъдар избити,
продадени и на гуляй изпити.
Тя махнала с ръка на патките,
но няма да прости нападките,
че ги научила уж лично тя
за клас да ходят не във личното,
а в блоковете, че са общи.

И се изнизват толкоз много още
подобни любопитни нищории.
След време даже те ми стават мили
като ония детски лудории,
които днес не биха ми простили.

III.
РЕПОРТАЖ ЗА ПРЕБИВАВАНЕТО

Понякога - решил уж да разкрия
по-други светове и други тайни
пред погледа на моите съселяни
/а всъщност , между нас, по мъжки казано,
да осъществя съвсем незабелязано
все още доста тайните си планове
по отношение на библиотекарката/ -
отивам аз при моите съселяни
с камара книги във ръцете.

Но щом поемат във ръцете книгите,
те хвърлят поглед само на картинките
и световете си остават скрити
и тайните остават неразкрити.

Жените питат главно за цените
на американа и басмите
и само щом заженят дъщерите,
поглеждат рафтовете със коприната
и стоките, окичили витрината.

То майката и с вехто може даже,
но дъщерята трябва да покаже,
че е работила, че е пестила
и че къщовница се е родила.

Мъжете питат главно за цените
на виното и на цигарите
и водят своите прастари спорове
за политиката по паралелите
и за ония там - дебелите,
каквито ги рисува вестник „Стършел”.

Разбира се, понякога обсъждат
надве-натри и свойто положение:
по-малко хвалят, повече осъждат,
а не изпитват страх или стеснение.

Но думите им, твърде показателни,
съвсем не са старателно съзнателни,
че да започна да ви ги цитирам
и при това в стихотворения,
които, както знайте, са творения
от нежност и от привлекателност
или от оптимизъм и съзнателност.

IV.
РЕПОРТАЖ ЗА НЕЩА, СВЪРЗАНИ
СЪС СЕЛСКАТА РЕКА

Реката ни прилича на реките,
които малките селце пресичат.
Остават без вода в горещините,
но все пак в язовирчета се стичат.

Видели сте стотици като нея
и затова едва ли заслужава
в лирична песничка да я възпея -
такива песнички не носят слава.

Но всяка нощ по нейното течение
аз тръгвах бавно сред върби и храсти.
За мен е от особено значение
едно обрасло с върбалаци място.

То бе добре познато на хлапаците,
но само на по-смелите хлапаци.
Защото имаше край върбалаците
рояци риба, миди, но и раци.

Разбира си, сега не ме привлича
със някакви си раци или миди,
обаче точно тук едно момиче
едва-едва не ме нарече мили.

Бедата е в това, че много нощи
и аз не й признах, че я обичам.
Говорех, но не бях привикнал още
подобните глаголи да изричам.

За тях не можех да намеря сили
аз, обирачът страшен на градини.
Изглежда, че е рано да си „мили”
едва на четирнадесет години.

Но всички поголовно са изпадали
в подобни безизходни състояния
и да добиете представа, надали
са нужни специални описания.

Не става от това стихотворение.
Но случаят при мен е специален -
днес мястото на моето смущение
е включено в обект национален.

Над върбалака безпризорна риба
играе между водните талази.
До мястото аз мога да отида
единствено в костюм за водолази.

Признавам, че това е частен случай,
но той не е лишен от обобщение.
И при това добре съм го проучил,
защото е засегнал лично мене.

И може би са мъничко банални
сантименталните ми излияния,
но даже и в епохи епохални
човек изпада в тия състояния.

V.
РЕПОРТАЖ ЗА СЕЛСКА СВАТБА

Шуми, задръстен от трапези двора,
край трапезите гуляят хора
и с вратовръзки, и с червени пояси.
И…въобще на всяка крачка
съжителстват срещуположни полюси:
една завидно находчива квачка
се гуши с пилетата под москвича,
напълно християнски кръст пресича
краваите, които са изпечени
от комунист във фурнокомбината.
Гайдарят и гусларите, увлечени,
се състезават с радиоапарата.
В свети одежди поп се появява,
но той не идва тука да венчава.
Защото попът се преквалифицира -
освен кандилница държи мотика
и още няма случай бригадира
за несъзнателност да го навика.

Цял ден като шетарки обикалят
между трапезите ведра и кани.
Щом доста часове се изтъркалят
и сватбата в по-тесен кръг остане,
ред идва на отбраните певици,
облечени във блузки със шевици,
и като на шевица издокарани.
Утихват виковете на сватбарите
и те по даден знак без смут запяват.
Добре им е подбран репертоарът
и знаят, че каквото да подкарат,
ще го изпратят с „браво” и „наздраве”.
А изведнъж сватбари в настроение
кой знае как се сетиха за мене
и мигновено беше обявено,
че аз ще кажа стихотворение.
Поглеждам като стреснат, но долавям,
че няма някакви потайни помисли,
и като с крик повдиган се изправям,
заобиколен от полюси.

Излизал съм пред най-различна публика,
но смелостта ми тук се изпарява.
Като накълцан и наръсен с чубрица
се пържа върху някаква жарава.
Добре, че селяните са възпитани,
та ми подхвърлят няколко похвали.

Среднощ преваля. Гайди и кавали
наместо сбогом залюляват ритъма
на сватбената ръченица.
Излизат от широката редица
женихът и невестата. И ето -
те просто полетяват във играта.
Макар на две-три стъпки от земята,
но все пак по посока към небето.

VI.
РЕПОРТАЖ ЗА НЕЩА, КОИТО НЕ БИВА
ДА БЪДАТ ПРЕМЪЛЧАВАНИ

Безспорно е, че идете ли в селото,
когато със зъби потраква климата,
не само в празниците и неделите
най-малко сто възможности ще имате
да поопитате вкуса на виното,
което тъй кръвта ви ще разпали,
че вие ще засипете похвали,
каквито сипят на моми в градината.

Но обикалят в кръговрат сезоните
и педантично строг е кръговрата.
Не ще успеете да го прогоните
дори чрез ходатайство в небесата.

След зимата е пролетта, когато
по общ брой влюбените и поетите
надхвърлят цветовете на дърветата
и славословят като култ луната.
А после идва лятото, в което
небето толкова се сгорещява,
че безгранично дните разширява
и изрусява класовете
като коси на столични красавици.

Тогава няма бури и лапавици
и тези, дето във студа като изстреляни
към избите летят за кани,
в горещините спят като заклани
и при това не спят в постелите,
а някъде направо на земята.

Пооредяват в тези дни ятата
от отговорни хора и инструктори,
които като репродуктори
цитират укази, постановления
и кръговратно дават наставления.

За тях, каквото щете, си мислете,
но чудно се нагаждат те към климата.
За лятото е дадено морето,
а селото - за есента и зимата -
тогава е приятно да останеш
дори и на отчетните събрания,
защото има нови обичаи
да ги извършват със гуляи.

А в топлината се роят кампании.
Изобщо работи се здравата
и даже членовете на управата
не могат да участват във компании.

Извити във дъга над телефоните,
в съгласие и в разрез със законите,
те все звънят до разните инстанции,
които са им давали гаранции
за помощ, за превоз и за изкупване,
а има плодо-зеленчуково натрупване
и като империалистическите хищници
ще хвърлят, па макар и не в морето,
и зеленчуците, и плодовете,
които при това не са излишъци,
защото в магазините ги няма
и трябва да се влачиш по опашки,
да блъскаш с лакти и крака юнашки
за да си купиш два-три килограма.
А колко често в яростта дълбока
непатриотски мисли те вълнуват
И ти се питаш: що за стока
са тия, дето тъй търгуват?
Добре,че селяните съумяват
дори когато бърка политиката,
да стискат здраво във ръце мотиката,
да управляват и коли, и трактори -
с две думи казано - да не забравят
различните по-трайни фактори.

VII.
РЕПОРТАЖ И ЗА ДРУГИ НЕЩА, КОИТО
СЪЩО НЕ БИВА ДА БЪДАТ ПРЕМЪЛЧАВАНИ

Дори да е съвсем на дъжд небето
и да не вее хладина, а студ,
добре ще е да си направим труд
и дружно да отидем там, където
в кръговъртящо се еднообразие
мучаха крави, блееха овце
и зееха оглозгани оврази,
без да променят своето лице,
а днес… а днес… Изобщо със пейзажа
аз винаги се справям твърде зле,
но и какво пейзажно да ви кажа -
тук вече въобще не е поле.
Например там, където като гущер
лежеше някъкъв брадясал слог,
пъхти локомотивът като слон
и пара в изобилие изпуща.
В предишните ливади на керван
търчат електровлакчета наежени
и като нишки на тъкачен стан
електрожиците са ги замрежили.
Дори и здания многоетажни
белеят като найлонов комплект,
а има и неща, далеч по-важни,
но нека не избързваме напред.

По пътя стар, където и с каруца
преди не се изгазваше от кал,
препуска най-нехайно автобуса,
защото пътят е настлан с асфалт.
Със автобуса моите земляци
отиват по работните места.
Дори да ходят още със калпаци
и с антерии наместо палта,
то те са вече хора със професии,
които в село с почит се шептят.
По пътя, над седалките надвесени,
играят карти или тежко спят.

А случва се и автобус да няма.
Тогава пряко облия баир
или покрай самия язовир
във върволица тръгват те на смяна.
Отпуснато виси на рамената
полуоръфана торба, с каквато
в ливадите отива и пастира.
Ала не е ливада язовира,
макар че на синджири до колове
белеят лодките като волове,
които в жегата се излежават.
Нататък с очертания страхотни
машинариите се извисяват,
подобно изкопаеми животни,
които в наши дни не съществуват,
защото най-мизерно ще гладуват.
На въглища храната им е станала
и храни в изобилие централата,
която всички гледат като заплеси.
А светлината й блести в очите
на синовете и на дъщерите,
че те оттука получават записи.
Завърши ли денят, непроменен
единствен месецът в небето светва.
Полето в нова дреха се наметва
със неизвестен досега десен.
А светлините са като шевица,
бродирана по селска огърлица.