Думи, произнесени при откриване на срещата на Г. Константинов с читатели на 06.02.2024 г. в СБЖ

Банко П. Банков

Готвейки се за тази вечерната среща на нас, ценителите на поезията на Георги Константинов с новите му стихове, поколебах се, коя от многобройните характеристики на твореца най би му прилягала - даровит, мъдър, сърдечен, родолюбив, непосредствен и демократичен, модерен и извисен….

Той е демократичен, близък до читателя, защото с всеки свой стих ни прави съпричастни на реална човешка история, на изживяване, което ни е сепвало и намира адекватно отражение в думите му.

И заедно с това е модерен, извисен, не бих се поколебал да кажа елитарен поет, защото всеки път повдига читателя над разказа или го отвежда в дълбини под повърхността на сюжета, за да потърси за себе си и за него отговорите на вечните въпроси на съществуването ни, на загадките за единството „дух - материя”.

Тези негови търсения отекват, завладяват безотказно публиката, всички нас, които сме присъствали на многобройните му срещи с читатели, изпитвали сме вълнение, докарващо до сълзи, когато е рецитирал знаковите си творби: Дърво и птица, Пазете поета,баладите за Константинопол, Ивайло, за низшите чинове, за буквите.

Сепвал ни е образът на земята, гледана от друга планета, тревожили са ни съчувствени страхове заради тълпите бежанци, обсаждащи стария ни континент.

Помъчих да намеря една единствена дума, характеризираща този знаков, едновременно именит и човечен наш съвременник. Така както в народната поезия гората е винаги зелена и водата - студена.

Може би - обичан поет, който е обект на обичта ни. Или - обичен поет, който заслужава обичта ни.

И като се върнах към фолклора, за себе си казах, нека Гошо се впише като поета на времето ни, като гласа на времето ни с една дума, с едно определение - хубав поет.

Конкретен повод за тази вечерната ни среща е скорошната поява на поредната му стихосбирка „Живея високосно” и публикуването на юбилейния брой на редактираното, на бащински отглежданото от поета знаково списание „Пламък”, по повод 100 годишнината от основаването му от Гео Милев.

В този брой ненатрапчиво в рубриката „Нова българска поезия” са поместени стихове от тази стихосбирка на поета. Повечето от тях са от цикъла „Завинаги в пейзажа”.

Достигнал своята зрялост, шлифовал майсторството си, в тях поетът се обръща назад, за да прецени сторено и пропуснато, съществено и пренебрежимо, но заедно с това, хвърля уравновесен поглед напред, за да потърси смисловата връзка между преходността на конкретиката в живота и надеждата за нетленност на духовните пориви.

Търсенето на баланс между вкуса на съществуването и обречеността с края му, е откровено споделена в „Несложна философия”:

„Мисълта, че вечно ще живея / и страхът ,/ че утре ще умра / правят в синевата да се рея - / както по земята си вървя…”

Всеобемащото чувство на любовта, сладката измама, че спонтанността й е равнозначна на доминация, на притежание, е споделена лаконично в „Случайно сравнение”:

„Чувството, / че я превземаш, / май напразно си изпитал… / Просто ти си неин пленник. / Не и - победител. / Тя е вечна. Ти си в нея / само мимоходом…”

Скрит драматизъм ни сепва в пасторалната на глед картина в „Неделен гост”. Откъсването на градския човек от природата, опосредствяването на сетивността за пролетен злак, за чуруликащи птици, за съседска добра дума навяват сдържана меланхолия:

„Ала гост съм в ясния пейзаж. / Тази вечер за града пътувам… / После, на шестнайстия етаж, / селото неделно / ще сънувам.”

Превъзмогването на обидата, победата над егоистичното „аз” у всеки от нас е алегорично живописано в „Шипковия храст”.

Акварлена мекота, оригнална асоциативност насищат „Между лятото и есента”:
„Ситен дъжд шуми - / сякаш някой вън прелиства книга”.

Синкопите в човешкото самочувствие, приливите на енергия и парализата на примирението със съдбата са картинно споделени в „Зведздно поверие”: Своеобразен епилог на този скромен като обем, но респектиращ с дълбочина поетичен цикъл поставя стихотворението „Есенни болки”; в него поетът с горчив оптимизъм прави мъдър паралел между физическата и душевна болка:

„Студени тръпки често / пробягват във гръдта. / Но свикнах да се правя, че ги няма…/ Изглежда, че така / надхитрям възрастта. / Но няма свикване / и не открих лекарства / за други болки в моя прошумял живот. - / Болят ме силно / провалените приятелства. / Горчи ми спомен / за изгубена любов…”

Можем ли да добавим повече към вдъхновените, мъдри думи на поета? Не, освен да повторим: обичан поет, обичен поет, хубав поет!