ОТ СЪВЕСТ
На Георги Балабанов
- Лазаре, Лазаре! - чу в просъница името си Лазар Боев заедно с хлопането по портата.
Стана, погледна през прозореца. Още не беше се развиделило. На изток се яснееше зорницата. Между рехавите облаци в небето просветваше някоя закъсняла звезда.
Лазар набързо се обу, наметна кожухчето върху ризата си и излезе на двора. Пролетната утрин вече отваряше очите си, измити от росата.
До портата го чакаше дядо Стойко, конегледачът от кооперативното стопанство.
- Още един падна, Лазаре! - каза тихо старецът. - От глад умират животните… Какво да правим?
- Върви при конете! Аз след малко ще дойда - каза Лазар.
Върна се вкъщи. Облече се. Жена му попита: “Пак ли?”. Той отговори: “Пак.” Тя стана да му сложи закуска. Той махна с ръка, че няма да яде. Приближи се до креватчето на дъщеричката им Свилена, целуна я по челцето. Докато завиваше ръчичките й, си помисли, че пак няма да изпълни обещанието си да отидат с нея в гората за пролетни цветя и детето пак ще се натъжи.
Излезе и бързо се запъти към фермата на конете. Дядо Стойко и по-младият конегледач Иван вече измъкваха трупа на коня от обора. Този кон вече беше двадесети по ред.
Предната година сушата унищожи посевите и тревата в полето. Тогава още през май поляните бяха сухи като през август. Нямаше нито паша, нито трева за сено, както в добрите години. Малкото сено, което прибраха в стопанството миналото лято, не беше стопанисано, както трябва. Пшеницата и царевицата също не станаха. И конете останаха без фураж. Хранеха ги с каквото има. Животните започнаха да умират и всички мислеха, че е от недохранване. Лазар се мъчеше да осигури храна за конете от съседните стопанства. Ала и те бяха в същото положение. Неведнъж поставя въпроса на партийни форуми и на стопански срещи. Отговорът беше, че е много трудно, но ще се постараят да помогнат.
Лазар разбра, че това са поредните обещания и големи приказки без покритие. Ден след ден конете отслабваха. За един месец стопанството изгуби половината от тях. Младата тревица току-що беше се показала. Ала тя не можеше да възстанови силите на тези изтощени животни.
Веднъж пред канцеларията на кооперативното стопанство Лазар срещна Кульо Джелатов - постоянен клиент на кръчмите в околията, който ден след ден пропиваше наследството на баща си. Той не беше влязъл в кооператива и навсякъде настройваше хората против него.
- Ей, председателче, разбрахте ли какво е грижа? Както е тръгнало, и Иисус да слезе, няма да ви възкреси ТКЗС-то. Сложихте на гол тумбак чифте пищови и кой като вас. То туй е само началото. Утре ще те видя каква песен ще запееш като дойдат твоите хора да те питат какво си правил, че конете ти умират като мухи. И как ще я караш занапред?
- Затваряй си устата, безделнико! - извика Лазар. - Не бери грижа за мен, гледай тебе да не разпитват, че всички са проплакали от пиянските ти зулуми!
Телефонът прегряваше - Лазар търсеше фураж чак от другия край на България. Напразно. Той загуби съня си. Под очите му се появиха тъмни кръгове. Цял ден не подгъваше крак. Опитваха се да сеят с останалите коне, но работата бе мъчителна и за хората, и за животните. А машините от машинно-тракторната станция не достигаха за всички стопанства от околията.
През деня работата за кратко го откъсваше от мисълта за животните. Ала нощите му бяха изпълнени с безсъние и тревоги. Защото не можеше да намери изход от това положение. Жена му се стараеше да го успокоява, да го накара да мисли за детето и за семейството им. Но той сякаш беше станал друг човек - далечен, замислен, отнесен някъде в неведом свят. Усмихваше се само на свиленото си момиченце и бурно го обсипваше с целувки. Терзаеше се, че жената, която толкова много обичаше, вече месеци не се радва на неговите ласки, а заедно с него преживява трагедията в стопанството. А после тайно мокри възглавницата с горестни сълзи. Тогава мъката му ставаше още по-тежка.
Един ден в селото дойде комисия. Двама човека от нея бяха специалисти от Института по животновъдство в столицата. Другите двама души-следователи го разпитваха за организацията на работата във фермите, за персонала в тях. Съмняваха се да не би да има организиран саботаж.
- Може и до съдилището да стигнеш - пророни единият следовател.
- Разпитайте хората. Аз няма от какво да се страхувам - каза Лазар.
- Ние сега започваме - отговори следователят. - Кой знае какво ще излезе…
Гостите си отидоха. Скоро от комисията пристигна писмо, че конете не умират от недохранване, а от вид отровна плесен, която се размножава в мокрото сено. Тази вест внесе кратко спокойствие сред хората. До съд не се стигна. Ала Лазар всеки ден беше в съдилището на душата си. Работеше заедно с всички на полето до изнемогване. Но работата едва креташе. Той нямаше покой и ставаше все по-угрижен.
Един ден на полето паднаха двата най-здрави коня. Броят на отровените от плесента коне стана петдесет. Лазар се върна вкъщи. Не го свърташе на едно място. Излезе на улицата, но не знаеше накъде да върви. Отиде пак до конефермата. Там бяха останали само осемнайсет коня. Той отиде при Дорчо, любимия му звездочел кон. Започна да го милва по шията, по гривата и гладкия гръб. Конят изпръхтя и го погледна с топлите си очи. Дорчо беше здрав. Но другите - дали щяха да издържат? И тогава в ъгъла на обора, където държаха кобилите, той видя, че една кобилка лежеше безжизнена на земята. Захапало вимето й, около нея обикаляше красиво сиво жребче. То процвили тихо, жално - нямаше я вече майчината кърма…
Безсилен и безпомощен, Лазар се прибра към полунощ. Не влезе вкъщи. Остана под звездното пролетно небе, което му се струваше далечно и студено. “Защо точно на мен ми се случва това? Та аз от тъмно до тъмно работя и се старая да тръгне това стопанство. Окуражавам хората, ходя да се моля на разни студенокръвни чиновници и началници - все за хората, все за селото. За себе си не мисля - все за тях… Та аз вярвам в това, което правя. Защото искам живота ни да стане по-богат, по-смислен… Къде сгреших? Каква жертва трябва да направи човек, за да засвети доброто?”. Не намери отговор. Струваше му се, че така няма да може повече да живее. Че няма да може повече да гледа с нежност лицето на любимата си жена и очите на свидното им момиченце. Че повече няма сили да усеща съчувствието на приятелите си и да среща погледите на своите съселяни, които го избраха него - младия и чистия - да ги води по трудния и неясен път на новото.
Влезе в празния плевник. Там беше останало въже от коня, който беше даден в ТКЗС, но който също бе погинал от болестта. Мъжът умело направи примка и прехвърли въжено на гредата на тавана…
Сутринта отново някой го търсеше. На портата излезе жена му Милица.
- Няма го. Не се прибра снощи…
След малко съседите им чуха нейния отчаян вик:
- Лазаре! Защо ни остави, Лазаре мили!
Насъбраха се хора. Прибраха Милица - потресена, ридаеща, която повтаряше, без да се умори: “Мили, мили Лазаре! Как ще живеем без тебе?”.
Следствието приключи набързо - още в деня на смъртта на председателя. Можеха да се разделят завинаги с Лазар още на следващия ден - Лазаровден.
Пролетта цъфтеше - свежа, уханна, слънчева като влюбена жена. В деня, когато девойките трябваше да берат цветя за венчета, хората от селото кичеха с тях за последно младия си председател. Над селото и над пустите нивя отекваше тъжният звън на камбаната. Селото се беше стекло на погребението на Лазар.
След опелото всички излязоха от малката църквица и тръгнаха към гробището. Дядо Божан, един от Лазаровите съседи, остана на пейката пред кметството. Краката му вече не го слушаха, нямаше как да изпроводи Лазар до последния му дом.
Старецът избърса сълзите си и продума:
- Отиде си, Лазаре, тебе няма кой да те възкреси!
В това време от другия край на улицата изтрополи каруца. Щом наближи до него, дядо Божан видя, че това е Стоян Сарача от съседното село.
- Добър ден, дядо Божане!
- Дал ти Бог добро, Стоене!
- Много е тихо днеска при вас, - рече Стоян - нямате ли лазарки?
Тогава отново се чу камбанният звън.
- Кой е починал? - попита Стоян.
- Лазар, председателят на текезесето.
- Не думай! Болен ли беше? - възкликна сарачът.
- Не беше болен - отрони дядо Божан. - От съвест почина.
- Как тъй от съвест!
- Господ, Стоене, е дал на всички хора съвест. Някои я изхвърлят от душата и гледат да не я забелязват като вършат грехове по пътя си. Други я заравят в тихия вир на спокойствието и гледат покрай нея да не минават буйните потоци на живота. Приспиват я, значи. Трети нито могат да я изхвърлят, нито могат да я заровят, та да си живеят рахат. Нашият Лазар беше от тях. Отиде си сам от белия свят, защото не му останаха сили да гледа как се мъчат животните и хората. Затуй ти казвам - от съвест се прости с живота. Светът се крепи на тия, дето им гори съвестта. Бог да го прости Лазара!
Стоян се прекръсти. Погледна априлското небе. То пръскаше светлината си над нежнозелената равнина. Може би тази светлина искреше от душата на Лазар, отлетяла чиста в небесните селения на Спасителя.
*Разказът е създаден по действителен случай от 60-те г. на XX век в село Краново, Силистренско, когато в първите години на учредяване на трудово-кооперативното земеделско стопанство започва мор по конете. Осъзнавайки последиците за хората и за стопанството от загубата на конете, младият председател-идеалист не може да понесе трагедията и сам слага край на живота си.
28.12.2023 г.
